Дона Тарт
Щиглецът (119)

XI.

Въпреки че моите (редки) дни без дрога ми бяха помогнали да задържа прекаленото увеличаване на дозата, признаците на абстиненция станаха трудно поносими по-скоро, отколкото бях очаквал, и дори с хапчетата, които бях запазил, за да си помагам с тях при намаляването на дозата, през следващите дни се чувствах доста зле: гадеше ми се, не можех да ям, кихах непрекъснато.

— Просто някаква настинка — казвах на Хоуби. — Нищо ми няма.

— Не, стомахът ти не е наред, това е грип — настояваше Хоуби, върнал се от „Бигълоу“^[1] с още „Бенадрил“ и „Имодиум“, плюс бисквити и джинджифилова лимонада от „Джеферсън Маркет“. — Съвсем не виждам защо… наздраве! На твое място бих отишъл на лекар, така всичко ще се оправи бързо и без усложнения.

— Виж какво, това е просто някакъв вирус.

Самият Хоуби имаше железен организъм; почувстваше ли, че се разболява, изпиваше един „Фернет-Бранка“ и продължаваше работа.

— Може би, но ти не си ял почти нищо от дни. Няма смисъл да се измъчваш, като само седиш тук и стържеш.

Но работата откъсваше мислите ми от преследващите ме притеснения. Втрисаше ме на всеки десет минути, на спазми, после ме избиваше пот. Носът ми течеше, очите ми сълзяха, разтърсваха ме изненадващи тикове, като че ли ме удряше ток. Времето се беше променило и сега магазинът беше пълен с хора, тих говор и въздушни течения; цъфналите дървета навън, по улиците, приличаха на бели сияния, видени в наркотичен унес. Когато работех с касата, ръцете ми не трепереха, поне в повечето случаи, но вътрешно се гърчех. „Първата битка не е най-тежката“, беше ми казала Мая. „На третия или четвъртия пристъп ще ти се иска да си умрял.“ Стомахът ми се мяташе като риба на сухо; болки, мускулни тикове, не можех да лежа спокойно и да се отпусна удобно в леглото и нощем, след като затворех магазина, лежах зачервен и кихащ във ваната, във вода, толкова гореща, че едва издържах, притиснал към слепоочието си чаша джинджифилова лимонада с лед, вече почти изцяло разтопен, докато Попчик — прекалено схванат от старост, за да се изправи на задни лапи и да наднича във ваната, както обичаше да прави преди — седеше на килимчето в банята и ме наблюдаваше тревожно.

Но всичко това не беше толкова лошо, колкото се бях опасявал. Онова, което не бях очаквал да ме връхлети с такава сила, не бях очаквал дори една четвърт от станалото в действителност — беше „психарската страна“, както се бе изразила Мая — а това беше нещо нетърпимо, сякаш ужасът се спускаше върху мен като влажна, черна пелена. Мая, Джеръм, стажантката на моделиера — повечето от моите познати, които се дрогираха, го правеха по-отдавна от мен; и когато започваха, надрусани, да разговарят за симптомите на абстиненция (явно само в такова състояние събираха сили изобщо да говорят за отказване), всички ме предупреждаваха многократно, че физическите симптоми не са най-тежката част, че дори едно привикване в ранен стадий като моето би предизвикало депресия, „каквато изобщо не можеш да си представиш“, а аз се бях усмихвал учтиво, привеждайки се към огледалото и си казвах „Хайде де!“.

Но „депресия“ изобщо не беше думата, с която можеше да се опише това състояние. Това беше скок в дълбините на скръбта и отвращението, надхвърлящ далеч личните измерения: заливаше ме мъчителна погнуса от цялото човечество и всички негови начинания още от зората на времето; болезнена ненавист към биологичните закони. Старост, болест, смърт. Никой не можеше да им убегне. Дори най-красивите приличаха на мек плод, осъден на развала. И все пак, по някакъв начин хората съумяваха да продължават да се любят, размножават, да развъждат нова и нова храна за гробовете, да създават нови и нови същества, осъдени да страдат, като че ли това беше някакво изкупление, като че ли беше нещо добро и дори достойно за възхищение от морална гледна точка: да въвличаш нови и нови невинни създания в една игра, която могат единствено да загубят. Гърчещи се бебета и пристъпващи тежко, самодоволни, изпаднали в хормонално опиянение мамички. „О, колко е сладък! Аууу!“ Деца, крещящи и препускащи по детските площадки, неподозиращи адските изненади, които им готвеше бъдещето: скучна работа, разоряващи ипотеки, нещастни бракове, оплешивяване, операции за смяна на тазобедрената става, чаша кафе в самотата на опустялата къща и колостомична торбичка в болницата. Повечето хора като че ли се задоволяваха с тънкия слой гланц и умелото сценично осветление, които съумяваха по някакъв начин да придадат на изначално страшното положение на човечеството някакъв по-загадъчен привкус, така че да не всява чак такъв ужас. Хората се занимаваха с хазартни игри и голф, садяха градини, играеха на борсата, любеха се, купуваха нови коли, ходеха на йога, работеха, молеха се, ремонтираха жилищата си, вълнуваха се, като гледаха новините по телевизията, тревожеха се за децата си, клюкарстваха за съседите си, избираха в кой ресторант да отидат, четейки отзивите в интернет, основаваха благотворителни организации, поддържаха политици на изборите, ходеха на тенис мачовете от Открития шампионат и на официални вечери, пътуваха, забавляваха се с всякакви устройства и приспособления, оставяха се да бъдат заливани постоянно, от всички страни, с информация, текстове, съобщения и забавления, за да се опитат да не мислят за това — какво сме и къде сме. Но ако бъдеше погледнато на силна светлина, за това положение не съществуваше благоприятно тълкувание. Работиш в офиса; създаваш предвидените от статистиката 2.5 деца; усмихваш се учтиво на празненството по случай пенсионирането си, а после гризеш чаршафите и се давиш с компота от праскови в старческия дом. По-добре би било никога да не си се раждал… никога да не си искал, никога да не си се надявал. Всички тези духовни терзания и лутания се преплитаха отново и отново с видения сякаш в полусън: Попчик, който лежеше, изтощен и слаб, на една страна, виждаше се как се повдига и отпуска гръдният му кош — бях го забравил някъде, бях го оставил сам, бях забравил да го нахраня, той умираше — отново и отново, дори когато той беше при мен в стаята, стрясках се и се озъртах гузно — къде е Попчик?; а тези образи на свой ред се смесваха с други, които отново ме караха да скачам стреснато — на опакованата картина, заключена в стоманения си ковчег. Каквато и причина да бях имал преди толкова години, за да оставя на съхранение картината — да я задържа при себе си — и дори да я изнеса от музея — сега не можех да си я припомня. Времето я беше замъглило. Тя беше част от един свят, който не съществуваше — или по-скоро аз имах чувството, че живея в два свята, и че хранилището с наетия в него сейф е по-скоро част от въображаемия, а не от реалния свят. Лесно беше да забравя сейфа в хранилището, да се преструвам, че той не съществува; сякаш донякъде бях очаквал, като го отворя, да видя, че картината е изчезнала, и все пак знаех, че няма да бъде така, тя щеше да си е там, затворена в мрака, да ме чака вечно, дотогава, докогато решах да я оставя там, като труп на човек, когото съм убил и скрил в някое мазе.

На осмата сутрин се събудих след четиричасов, тежък сън, потънал в пот, напълно пуст отвътре и така отчаян, както не се бях чувствал никога досега в живота си, но бях достатъчно стабилен на краката си, за да разходя Попчик из квартала и да отида в кухнята, за да си изям закуската, подходяща за възстановяващ се след болест — яйца на очи и хлебче с масло — която Хоуби настоятелно ми предлагаше.

— Крайно време беше. — Самият той беше приключил с храненето и раздигаше чиниите, без да бърза. — Бял си като платно — и аз щях да съм толкова блед, ако бях карал една седмица само на бисквити. Това, от което се нуждаеш сега, е малко слънце, малко чист въздух. Редно би било да излезеш с кучето на хубава, дълга разходка.

— Добре.

Само че нямах никакво намерение да ходя другаде освен право в магазина, където беше тихо и тъмно.

— Не исках да те безпокоя, толкова зле се чувстваше — поде той отново, дружелюбно наклонил глава на една страна, вече с делови тон, който ме накара да се почувствам неудобно и да сведа поглед, забивайки го в чинията, — но докато не беше добре, те търсиха няколко пъти по домашния телефон.

— О, така ли?

Бях изключил мобилния си телефон и го бях прибрал в едно чекмедже; дори не го бях поглеждал от страх да не попадна на някое съобщение от Джеръм.

— Едно много мило момиче — той погледна бележника, надничайки над очилата си, — Дейзи Хорсли — Дейзи Хорсли беше истинското име на „Карол Ломбард“. — Каза, че имала много работа — това беше условният код, който означаваше „годеникът пристигна, не идвай“ — и че трябвало да й изпратиш съобщение, ако искаш да я видиш.

— Добре, чудесно, благодаря.

Голямата сватба на Дейзи в катедралата „Сейнт Питър енд Пол“, на която щяха да присъстват много видни личности, щеше да се състои — ако изобщо се стигнеше до нея — през юни, след което тя щеше да се пренесе да живее в окръг Кълъмбия с приятеля си.

— Обади се и госпожа Хилдъсли, за шкафа от черешово дърво — не онзи, заобления отгоре, а другия. Даде добра оферта — осем хиляди — и аз приех, надявам се да нямаш нищо против, мен ако питаш, шкафът не струва повече от три хиляди. Освен това още някакъв човек — звъня два пъти — Лушъс Рийв?

Едва не се задавих с кафето — първото, което пиех от доста дни насам, но Хоуби като че ли не забеляза.

— Остави телефонен номер. Каза, че ти си знаел за какво става дума. О… — той внезапно седна и тупна с длан по масата — обади се и едно от децата на Барбърови!

— Китси?

— Не — той отпи от чая си, — май беше Плат? Правилно ли съм чул?