Дона Тарт
Щиглецът (116)

VIII.

Тази вечер беше като сън, дотолкова в нея се смесваха разпокъсани картини от настояще и минало: светът от детството, останал като по чудо недокоснат в някои аспекти, мъчително променен в други, сякаш домакини на вечерта бяха Призракът на Миналата Коледа и Призракът на Бъдещата Коледа. Но въпреки постоянно възникващите, болезнени напомняния за отсъствието на Анди („Ние двамата с Анди…“, „Помниш ли, когато Анди…“), въпреки че всичко останало ми се струваше толкова странно смалено (пай с месо, поднесен на сгъваема масичка в стаята на госпожа Барбър?), най-странното в тази вечер беше моето дълбоко, проникващо в кръвта, необяснимо усещане, че се завръщам у дома. Дори Ета, когато отидох в кухнята да й се обадя, беше развързала престилката си и се бе хвърлила да ме прегръща: „Имах свободен ден, но помолих да остана тук, исках да те видя.“

Тоди („Вече съм Тод, моля те“) беше заел водещата позиция на баща си на масата, насочвайки разговора, малко механично, но с видима, очарователна искреност, въпреки че госпожа Барбър така или иначе не проявяваше интерес да разговаря с някой друг освен с мен — малко за Анди, но най-вече за семейните си мебели, част от които бяха купувани от „Израел Сак“ през четиридесетте години, но повечето бяха семейно наследство, още от колониалния период — тя стана от масата, преди изобщо да бяхме приключили с вечерята, и ме поведе за ръка, за да ми покаже един комплект столове и махагонова тоалетна масичка — епохата на кралица Ан, произведени в Салем, Масачузетс — които били собственост на семейството на майка й от шейсетте години на осемнайсети век. („Салем ли?“, казах си. „Дали пък сред тези Фипс, както беше фамилното име на прадедите й, е нямало и вещици? А може да са горили вещици?“ Като изключим Анди — мълчалив, изолиран, самодостатъчен, неспособен да постъпва непочтено, напълно лишен едновременно от злонамереност и чар — у всички останали от семейство Барбър, включително и у Тод, имаше нещо скрито, обезпокоително, някаква лукава наблюдателност, смесица от благоприличие и пакостливост, заради която не беше трудно да си представя как прадедите им са се събирали нощем в горите, смъквайки пуританските си одежди, за да вилнеят около накладения огън.) Не разговаряхме много с Китси — нямахме възможност, заради госпожа Барбър; но почти всеки път, когато хвърлех поглед към нея, срещах очите й, насочени към мен. Плат — заваляйки малко думите след пет (или шест?) големи чаши джин с лимон, ме придърпа към бара след вечеря и каза:

— Тя е на антидепресанти.

— Така ли? — отвърнах стреснато.

— Имам предвид Китси. Мама не докосва такива неща.

— Ами… — Притеснявах се от това, че говореше така тихо, като че ли искаше мнението ми, или очакваше да се намеся по някакъв начин. — Надявам се да й подействат по-добре, отколкото на мен.

Плат отвори уста да каже нещо, после като че ли размисли.

— О — той залитна леко назад, — предполагам, че ще се справи. Но й е много тежко. Китс беше много близка с тях двамата — бих казал, че беше по-близка с Анди от който и да било друг в семейството.

— Така ли?

Не бих описал отношенията им в детството като „близки“, освен че действително тя се навърташе повече около него, отколкото братята му, предимно за да врънка за нещо и за да го дразни.

Плат въздъхна — просмукалата с джин въздушна вълна едва не ме повали.

— Да. Прекъсна следването си в „Уелзли“ — не е сигурна, че иска да се върне, може да продължи в „Ню Скул“, а може и да реши да работи — много й е тежко да живее в Масачузетс след… е, нали разбираш. Виждали са се много често в Кеймбридж — тя, разбира се, се чувства ужасно, задето онзи път не е отишла да се погрижи за татко. Справяше се с него по-добре от всеки друг, но тогава имало някакъв купон, и тя се обадила на Анди и го помолила да отиде вместо нея… е, това е.

— Мамка му. — Стоях потиснат край бара, стиснал щипката за лед, призляваше ми при мисълта, че още някой страда от същата разрушителна отрова на размисли от рода на „защо не направих…“ и „само да бях…“, която бе съсипала собствения ми живот.

— Да — каза Плат, наливайки си отново солидно количество джин. — Лоша работа.

— Но тя не бива да се самообвинява. Не е редно. Това е лудост. Искам да кажа — продължих, нервничейки под сълзливия, мъртвешки неподвижен поглед, който Плат бе насочил към мен над чашата, — нали, ако се бе качила на яхтата, сега тя щеше да е мъртва, а не той.

— Не, нямаше — каза категорично Плат. — Китс е превъзходен моряк. Добри рефлекси, съобразителна — такава беше още като съвсем мъничка. Анди… Анди си мислеше за своите орбитни резонанси или за каквото там бе правил вкъщи на лаптопа и когато положението стана критично, реагира неадекватно. Напълно типично за шибаното му поведение. Така или иначе — продължи той със спокоен тон, сякаш не забеляза стъписването ми при последната му забележка — тя е малко разстроена точно сега, убеден съм, че разбираш. Би трябвало да я поканиш да излезете някъде на вечеря, нещо подобно, мама ще се побърка от радост.