Дона Тарт
Щиглецът (115)

VII.

Вечерта, когато бях поканен у семейство Барбър, бурният вятър така навяваше дъжда, че едва успях да отворя чадъра си. На Шесто авеню нямаше никакви таксита, пешеходците, привели глави, вървяха странешком под косо навявания дъжд; във влажната, задушна, подобна на бункер спирка на метрото от циментовия таван монотонно капеше вода.

Когато излязох от метрото, по Лексингтън авеню нямаше жива душа, усещах ледените убождания на танцуващите дъждовни капки, отскачащи от тротоарите, вървейки под плющящия дъжд, който сякаш усилваше уличните шумове. Таксита префучаваха покрай мен, разплисквайки шумно водата. Малко след станцията на метрото се шмугнах в един покрит пазар, за да купя цветя — лилии, три букета, защото един ми се стори прекалено малко; в мъничкото, силно затоплено магазинче ароматът им ме блъсна неприятно и едва когато плащах на касата, разбрах защо: мирисът им имаше онази болезнена, нездрава сладост, която помнех от възпоменателната служба за майка ми. Когато излязох и, привел глава, затичах по наводнения тротоар — чорапите ми жвакаха в обувките, студеният дъжд шибаше лицето ми — вече съжалявах, че съм ги купил и едва не ги хвърлих в някое кошче за боклук, само че поривите на дъжда бяха толкова мощни, че не можах да се принудя да спра дори за миг и продължих да тичам напред.

Стоях в антрето — косата ми беше залепнала за черепа, предполагаемо непромокаемият шлифер беше вир-вода, като че ли го бях накиснал в някоя вана — когато вратата се отвори внезапно и на прага застана едро момче с открито лице, с вид на колежанин, в което след миг-два разпознах Тоди. Още преди да започна да се извинявам за водата, която течеше от мен, той ме прегърна силно и ме потупа по гърба.

— О, божичко — говореше той, докато вървеше пред мен към дневната. — Нека взема шлифера ти — и цветята, мама много ще им се зарадва. Страхотно е, че се виждаме отново. Колко време мина?

Беше по-едър и по-як от Плат, с не много барбъровски, по-тъмен оттенък на косата, жълта като боядисан картон, и съвсем не-барбъровска усмивка, открита, лишена от всякаква ирония.

— Е… — Сърдечността му, която сякаш предполагаше наличието на някаква щастлива някогашна близост, не съществувала между нас, ме караше да се чувствам неловко. — Доста време. Вече си в колеж, нали?

— Да — в „Джорджтаун“ — тук съм за уикенда. Уча политология, но всъщност се надявам да се заема с управление на организации с идеална цел, нещо, свързано с млади хора. — С тази постоянно напираща на устните му усмивка на активен участник в студентското самоуправление той очевидно се бе превърнал в такъв блестящ студент, какъвто навремето обещаваше да стане Плат. — И, наистина, надявам се, че не звучи странно, но донякъде дължа това свое желание и на теб.

— Моля?

— Е, имам предвид желанието си да работя с млади хора, ощетени от обстоятелствата. Знаеш ли, навремето, когато живееше у нас, ти много ме беше впечатлил. Положението, в което ти се бе озовал, просто отвори очите ми. Защото дори тогава, в трети клас или нещо подобно, ти ме накара да се замисля — че това е, което бих искал да правя някой ден, нали разбираш, да помагам на деца.

— Уау — отвърнах, все още обмисляйки думата „ощетени“. — Аха. Страхотно.

— И действително е много вълнуващо, защото има толкова много начини да помагаш на млади хора в нужда. Искам да кажа, не знам доколко си запознат с положението във федерален окръг Кълъмбия, но там има много места с недостиг на подобни грижи, участвам в един проект за подготовка на деца от рискови групи по четене и математика, а това лято заминавам за Хаити по линия на организацията „Подслон за човечеството“.

— Той ли е?

Благовъзпитано потропване на токчета по паркета, леко докосване на пръсти по ръкава ми, и докато разбера какво става, Китси вече ме прегръщаше, а аз се усмихвах, свел поглед към бяло русата й коса.

— О, но ти си вир-вода — каза тя, като се отдръпна, за да ме погледне. — Виж се на какво приличаш. Как, за Бога, стигна дотук? С плуване ли? — Тя беше наследила дългия, изящно оформен нос на господин Барбър и неговия ясен, почти глуповато грейнал поглед — също както когато беше и деветгодишно хлапе с непокорно разпиляна коса, в ученическа униформа, зачервено от усилие да нарами раницата си — само че сега, когато ме погледна, онемях, осъзнавайки в каква студена, недостъпна красавица се е превърнала.

— Аз… — За да скрия смущението си, погледнах отново към Тоди, който се суетеше с шлифера ми и цветята. — Извинявай, но всичко ми се струва наистина толкова странно. Искам да кажа — ето, ти например — казах го, обръщайки се към Тоди. — На колко години беше, когато се видяхме за последен път? Седем? Осем?

— Разбирам — каза Китси, — дребната гадина сега прилича съвсем на човек, нали? Плат — Плат беше влязъл с нехайна походка в дневната, зле избръснат, пак в костюм от туид и раздърпан пуловер от ирландска вълна, с мрачното изражение на моряк от някоя пиеса на Синг, — тя къде иска да отидем?

— Мм… — той потри смутено четината по бузата си, — всъщност иска да отидем в нейната стая. Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към мен. — Ета е сложила масата там.

Китси се намръщи.

— О, по дяволите. Е, вероятно няма проблем. Защо не прибереш кучетата в кухнята? Хайде — тя ме хвана за ръка и ме повлече по коридора, леко приведена напред, движенията й напомняха на пърхането на безразсъдна пеперуда, — трябва да ти намерим нещо за пийване, ще имаш нужда. — Нещо в нетрепващия й поглед ми напомняше на Анди, а също и в леко задъхания й глас — обичаят му да стои с полуотворена уста, както се случва с астматиците, при нея се бе превърнал в очарователно полуотваряне на устните и леко хрипкав говор, като на филмова звезда. — Надявах се да се съгласи на трапезарията или поне да сме в кухнята, толкова потискащо е там, в нейното леговище — какво ще пиеш? — попита тя, минавайки зад бара до килера, на който бяха подредени чаши и кофичка с лед.

— Малко „Столичная“ би било чудесно. С лед, моля.

— Наистина ли? Сигурен ли си? Никой от нас не я пие — татко винаги поръчваше от този вид… — тя вдигна бутилката „Столичная“, — защото му харесваше етикетът… много в духа на Студената война… как, казваш, се произнасяше?

— Сталичная.

— Прозвуча съвсем автентично. Дори не бих се опитала да повторя. Знаеш ли — каза тя, насочвайки към мен сиво-зелените си очи с цвят на цариградско грозде, — страхувах се, че няма да дойдеш.

— Времето не е чак толкова лошо.

— Да, но… — последва кокетно примигване — аз си мислех, че ни мразиш.

— Да ви мразя? Не.

— Нима? — Пленително бе да се наблюдава как, когато тя се разсмееше, обичайната за Анди малокръвна отпуснатост у нея се преобразява и се превръща в прелестното, бонбонено сияние на принцеса от филмите на „Дисни“. — Но аз се държах толкова ужасно!

— Не обръщах внимание.

— Това е добре. — След една проточила се прекалено дълго пауза тя се зае отново с напитките. — Държахме се безобразно с теб — каза тя категорично. — И Тод, и аз.

— Стига де, и двамата просто бяхте малки.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна, — разбирахме, че не постъпваме правилно. Особено като се има предвид какво те бе сполетяло. А сега… искам да кажа, след като татко и Анди…

Чаках, тя като че ли се опитваше да изясни мисълта си, но вместо това само отпи глътка вино (бяло; Пипа пиеше червено), после докосна китката ми.

— Мама те очаква — каза тя. — Толкова се вълнува още от сутринта. Да отидем ли при нея?

— Разбира се. — Леко, съвсем леко, поставих ръка на лакътя й, както бях виждал да постъпва господин Барбър с гости от „нежната половина на човечеството“ и я побутнах към коридора.