Дона Тарт
Щиглецът (113)

V.

Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.

Главата ми не можеше да го побере. Милион пъти се бях канил да се обадя на Анди и единствено притеснението ме възпираше; вярно беше, че не поддържах връзки с хора от старото училище, но все пак се случваше да срещна някого, някогашната ни съученичка Мартина Лихтблау (с която имах кратка и неудовлетворителна връзка предната година, бях спал с нея само три пъти — любихме се крадешком, на някакъв сгъваем диван) — Мартина Лихтблау го бе споменала, Анди сега е в Масачузетс, виждате ли се още с Анди, о да, същият страховит зубър, само че сега го прави толкова демонстративно, че изглежда, как да кажа, ретро и шик. Представяш ли си, стъклата на очилата му са дебели като стъклото на бутилките от кока-кола — ходи с оранжеви кадифени панталони и си подстригва косата така, че прилича на шлема на Дарт Вейдър.

„Уау, Анди“, мислех си, поклащайки с обич глава, пресягайки се над голото рамо на Мартина, за да взема една от цигарите й. Тогава си бях казал, че би било много хубаво да се видя с него — жалко, че не беше в Ню Йорк — и че може би ще му се обадя по време на ваканцията, когато си е у дома.

Само че не го направих. Не бях във Фейсбук заради параноята си, а и рядко поглеждах вестник, но все пак не можех да разбера как така не съм научил — но пък през последните седмици толкова се тревожех за магазина, че не можех да мисля почти за нищо друго. Не че имахме финансови проблеми — напоследък парите идваха при нас наистина удивително бързо, печелехме толкова, че Хоуби, приписвайки на мен заслугата за спасението си (преди това се беше озовал на ръба на фалита), бе настоял да му стана партньор, което никак не ми се искаше предвид обстоятелствата. Но усилията ми да го разубедя само затвърдиха убеждението му, че трябва да си делим печалбата; колкото повече се опитвах да не обръщам внимание на предложенията му, толкова по-настоятелен ставаше той; с типичното си великодушие приписваше нежеланието ми на „скромност“, въпреки че аз всъщност се опасявах да не би партньорското ми участие да хвърли официална светлина върху някои неофициални сделки в магазина събития, които биха потресли горкия Хоуби до подметките на обувките му „Джон Лоб“^[1], стига да знаеше. А той не знаеше. Защото аз бях продал съзнателно фалшификат на един клиент, клиентът беше разбрал и сега вдигаше скандали.

Нямах нищо против да върна парите — всъщност единствената възможност беше да откупя обратно стоката на загуба. В миналото този ход винаги ми беше вършил работа. Продавах силно променени или направо сглобени наново мебели като оригинали: ако — напуснал сумрака в „Хобарт и Блакуел“ — колекционерът забележеше у дома нещо нередно („винаги си носи джобно фенерче“, беше ме посъветвал Хоуби навремето, в началото на играта; „това, че в повечето антикварни магазини е толкова тъмно, не е случайно“), тогава аз — разстроен от недоразумението, но непоклатим в убеждението си, че предметът е автентичен — благородно предлагах да го купя обратно на цена, с десет процента по-висока от онази, която бе платил колекционерът, при условията на обикновена продажба. Така се представях като почтен човек, уверен в качествата на предлаганата от мен стока и готов да предприема и абсурдното, само и само за да бъдат доволни клиентите, и нерядко клиентът омекваше и задържаше покупката. Но в три-четири случая някои по-недоверчиви колекционери приеха предложението ми: онова, което колекционерът не съзнаваше, че фалшификатът — преминавайки от неговите ръце обратно в моите, на цена, която би трябвало да съответства донякъде на реалната му стойност — така получаваше доказателство за автентичност. Озовеше ли се отново в ръцете ми, аз вече имах документ, с който можех да докажа, че предметът е бил част от прочутата колекция на Еди-кого си. Независимо от сумата, която доплащах, купувайки обратно фалшификата от господин Еди-кой си (в идеалния случай актьор или моден дизайнер, заел се с колекциониране на старинни вещи като хоби — макар това да не означаваше, че е действително много именит колекционер), можех после да го продам на цена, приблизително два пъти по-висока от онази, на която го бях купил повторно, на някой дръвник от Уолстрийт, който не можеше да различи „Чипъндейл“ от „Етан Алан“, но беше повече от очарован да получи „официалната документация“, доказваща, че неговото писалище, дело на Дънкан Файф, или нещо подобно, преди това е било част от колекцията на господин Еди-кой си, именития филантроп/дизайнер/звезда на Бродуей… попълнете празните места.

Досега тази система бе функционирала. Само че този път господин Еди-кой си — в случая един превзет педал от горната част на Ийст Сайд, на име Лушъс Рийв — отказваше да захапе стръвта. Безпокояха ме две неща — той явно смяташе, че а) е бил измамен съзнателно (което беше истина) и б) че Хоуби е замесен в тази история и че дори именно той е скроил измамата, което не би могло да бъде по-далеч от истината. Когато се бях опитал да спася положението, настоявайки, че грешката е изцяло моя — покашляне, наистина, сър, грешите, като казвате това за Хоуби, аз действително съм съвсем нов в бизнеса и се надявам да не останете с лошо впечатление от мен, работата му е с такова високо качество, че подобни обърквания са разбираеми, не мислите ли? — господин Рийв („Наричайте ме Лушъс“), елегантен субект с неясна възраст и професия, остана неумолим.

— Следователно не отричате, че това е дело на Джеймс Хобарт? — каза той по време на изнервящия обяд в „Харвард Клъб“, облягайки се назад с лукаво изражение и плъзгайки пръст по ръба на чашата си с газирана вода.

— Вижте… — осъзнах, че съм допуснал тактическа грешка, приемайки да се срещна с него на негова територия, тук, където той познаваше сервитьорите, и даваше поръчки, драскайки на бележника си, където нямаше как да проявя щедрост и да му предложа да опита това или онова.

— И че той съзнателно е свалил този резбован феникс от работа на Томас Афлек, от… да, да, уверен съм, че е на Афлек, или най-малко на някой от филаделфийските майстори, и че го е прикрепил върху този действително старинен, но иначе напълно незабележителен скрин от същия период? Нали говорим за един и същ предмет?

— Моля ви, ако само приемете да… — Седяхме на маса до прозореца, слънцето грееше право в очите ми, потях се, бях притеснен…

— Как тогава можете да твърдите, че не става дума за умишлена измама? От негова и от ваша страна?

— Вижте какво… — сервитьорът се навърташе наоколо, искаше ми се той да се махне, — грешката е моя. Както вече казах. И ви предложих да откупя скрина обратно, на по-висока цена, така че всъщност не разбирам какво друго искате от мен.

Но независимо от привидната ми невъзмутимост, целият се тресях от тревога, тревога, която не се разсейваше, поради факта че оттогава бяха минали дванайсет дни, а Лушъс Рийв все още не беше осребрил чека, който бях му дал — бях проверил в банката точно преди да срещна Плат.

Не знаех какво иска Лушъс Рийв. През целия си живот, откакто се занимаваше с тази работа, Хоуби бе произвеждал тези силно променени мебели, ползвайки части от други („подменените деца“, както ги наричаше той); складът в Бруклин Нейви Ярд беше претъпкан от такива вещи с дати на етикетите отпреди трийсет и повече години. Първият път, когато отидох там сам и се заех да се поровя сериозно, открих с удивление мебели, които изглеждаха като истински „хепълуайт“, истински „шератън“, същинска пещера на Али Баба, преливаща от съкровища — „О, Божичко, не, не“ беше казал Хоуби, чувах гласа му през пукота на мобилната връзка — складът беше като бункер, вътре нямаше телефонна връзка, бях излязъл навън, на ветровития док, за да говоря с Хоуби, притиснал пръст в другото си ухо — „вярвай ми, ако бяха автентични, отдавна щях да съм се свързал с отдела за американски мебели в «Кристис»…“

Бях се възхищавал на „подменените деца“ на Хоуби в продължение на години и дори му бях помагал да създаде част от тях, но шокът, че някои от тях, които не бях виждал преди, бяха успели да ме заблудят, ме накара да се „отдам на безумни предположения“ (за да употребя една любима негова фраза). Често се случваше в магазина да попадне старинна мебел с музейна стойност, но прекалено повредена и разнебитена, за да можем да я спасим; за Хоуби, който страдаше за тези унищожени останки като за гладни деца или измъчвани котки, беше въпрос на чест да спаси онова, което можеше да бъде спасено (две орнаментирани колонки оттук, два фино струговани крака оттам) и после, с таланта си на майстор дърводелец да ги пресъчетае в красиви, млади чудовища на Франкенщайн, понякога откровено причудливи, но понякога и напълно достоверни образци на работата в даден период, почти неразличими от оригиналите.

Киселини, бои, златен лак за импрегниране и боя от сажди, восък, прах и пясък. Стари пирони, оставени да ръждясат в солена вода. Азотна киселина по ново орехово дърво. Жлебовете на чекмеджетата — търкани с гласпапир, няколко седмици под ултравиолетовата лампа, достатъчни да състарят ново дърво със сто години. От пет унищожени стола „хепълуайт“ от гарнитура за трапезария той беше способен да създаде солидна и на вид напълно автентична гарнитура от осем стола, разделяйки на части оригиналите, копирайки някои части (като ползваше дърво от други повредени мебели от същия период) и сглобявайки ги отчасти от оригинални, отчасти от нови елементи. („Крак на стол…“, казваше той, плъзгайки пръст по крака, „за тях е типично да са изподраскани и ожулени в долната част — дори ако ползваш старо дърво, трябва да обработиш с верига долната част на новоиздяланите крака, ако искаш да не се отличават от другите… много, много леко, не казвам да ги удряш с все сила… освен това белезите си имат много характерно разположение, по предните крака обикновено има повече следи, отколкото по задните, виждаш ли?“). Бях го виждал да превръща оригиналното дърво на бюфет от осемнайсети век, буквално нацепен на късове, в маса, която можеше да е излязла изпод ръката на самия Дънкан Файф. („Дали става?“ попита неуверено Хоуби, отстъпвайки назад, явно несъзнаващ чудото, което бе сътворил.) Или — какъвто беше случаят със скрина „Чипъндейл“ на Лушъс Рийв — една обикновена мебел, попаднала в ръцете му, с помощта на орнамент, спасен от някоя великолепна останка от същия период, можеше да се превърне във вещ, неразличаваща се по нищо от шедьовър.

Един по-практичен и безскрупулен човек би се възползвал целенасочено от дарбата си и би натрупал състояние от нея (или, за да се възползвам от неоспоримото твърдение на Гриша, „щеше да я шиба като проститутка, дето взема пет хиляди долара“). Но доколкото ми беше известно, на Хоуби никога не му бе минавало през ума да продава „подменените деца“ като оригинали, или дори изобщо да ги продава; а тъй като не проявяваше абсолютно никакъв интерес към онова, което се случваше в магазина, аз разполагах със значителна свобода и можех да се заема със задачата да печеля пари, за да плащам сметките. Само с един диван „шератън“ и един комплект столове с „облегалки от панделки“^[2], които продадох на цени, обичайни за „Израел Сак“^[3] на доверчивата млада съпруга на един калифорнийски банкер, бях успял да изплатя данъчни задължения за къщата в размер на стотици хиляди. С още една гарнитура за трапезария и малко канапе „шератън“ — продадени на клиент, който живееше извън Ню Йорк и би трябвало да е по-ориентиран, но беше заслепен от безупречната търговска репутация на Хоуби и Уелти — отървах магазина от дългове.

— Много удобно е, нали — каза любезно Лушъс Рийв, — това, че той оставя магазина изцяло във ваши ръце? Че притежава работилница, в която произвежда тези фалшификати, но си измива ръцете, когато нещата опират до пласирането им и го оставя на вас?

— Имате офертата ми. Нямам намерение да седя тук и да слушам всичко това.

— Защо тогава продължавате да седите?

Нито за миг не се съмнявах, че Хоуби ще бъде удивен, ако научи, че продавам неговите „подменени деца“ като оригинали. Като начало, много от творбите му, в които бе влагал повече творческа фантазия, бяха пълни с малки неточности, бих казал дори „вградени шеги“, пък и когато ги изработваше, не беше толкова придирчив към материалите, както би бил един сериозен производител на фалшификати. Но аз бях установил, че дори относително опитни купувачи се поддават изключително лесно на заблуда, ако предлагаш стоката на цена, с двайсетина процента по-ниска от обичайната за оригинал. Хората обичаха да си мислят, че са сключили изгодна сделка. В четири от пет случая погледът им просто подминаваше онова, което те не желаеха да видят. Знаех как да привлека вниманието на купувачите към изключителните детайли на някоя мебел — ръчно рязаният фурнир, фината патина, почетните белези, да плъзгам пръст по елегантната корнизна извивка (която самият Хогарт^[4] бе нарекъл „линия на красотата“), за да отклоня погледите им от преработените части на гърба, където на силна светлина биха могли да забележат, че шарките не съвпадат идеално. Пропусках да предложа на клиентите да погледнат избраната вещ и отдолу, нещо, което Хоуби — винаги готов да поучава, подкопавайки фатално собствените си интереси — правеше с готовност. Но за в случай че все пак някой решеше да погледне, правех необходимото подът наоколо да е много, много мръсен, а джобното фенерче, с което разполагах, да свети с много, много слаба светлина. В Ню Йорк имаше много хора с много пари, а и немалко притиснати от срокове специалисти по вътрешно обзавеждане, които, ако им покажех снимка на някаква подобна мебел в каталога на аукционна къща, с радост подкрепяха покупката на цена, която в техните очи беше ниска, особено като се има предвид, че харчеха чужди пари. Друг трик — предназначен да примами различен тип клиенти, по-опитни — беше да заровя въпросната вещ в дъното на магазина, да насоча срещу нея прахосмукачката на обратна тяга (незабавно състаряване!) и да оставя любопитния клиент да си я изрови сам: виж само, под всички тези прашни боклуци — истински диван „шератън“! С този тип многознайници — които скубех с особено удоволствие — номерът беше да се правя на глупак, да изглеждам отегчен, да не вдигам нос от книгата си, да се държа така, като че ли не съм наясно какво имам в магазина и да ги оставя да мислят, че те оскубват мен: въпреки че ръцете им трепереха от възбуда и само се преструваха, че не бързат, а хукваха към банката, за да изтеглят солидна сума. Ако клиентът беше важна особа, или пък приятел на Хоуби, винаги можех да кажа, че предметът не се продава. Рязкото „не се продава“ беше добро начало за преговори и с непознати, тъй като тази реплика не само тласкаше онзи тип купувачи, които търсех, да се стремят още по-настоятелно към бърза сделка и да плащат в брой, но и ми даваше възможност да прекъсна преговорите по средата, ако нещо се объркаше. Сценарият можеше да се провали най-лесно от някоя неочаквана поява на Хоуби, решил да се качи горе в неподходящ момент. Появата на госпожа Де Фрийс в магазина в неподходящ момент също можеше да предизвика (и беше предизвиквала) провал — в един случай ми се беше наложило да прекъсна разговора точно в момента, когато почти бях уредил продажбата, за голямо раздразнение на съпругата на един филмов режисьор, на която й омръзна да чака, излезе от магазина и така и не се върна. Повечето „скалъпвания“ на Хоуби не бяха забележими с просто око, а само при оглед на ултравиолетова светлина или лабораторен анализ; и макар че при него идваха много сериозни колекционери, посещаваха ни и немалко хора, които например никога не биха се досетили, че в епохата на кралица Ан никога не е произвеждано такова нещо като огледало в цял ръст на самостоятелна стойка. Но ако някой проявеше достатъчно съобразителност и откриеше някоя неточност — да кажем, анахронизъм в обработката или използвания вид дърво, нетипични за производителя или епохата — веднъж-дваж се бях осмелявал да замажа с лъжа дори това: твърдейки, че тази вещ е произведена по специална поръчка и всъщност това я прави дори още по-скъпа от обичайния артикул.

Развълнуван и измъчван от тревоги, бях влязъл почти несъзнателно в парка и вървях по алеята към езерото, където двамата с Анди, докато бяхме още в началното училище, бяхме седели в дългите си якета през не един зимен следобед, очаквайки майка ми да дойде и да ни заведе в зоологическата градина или на кино — мястото на рандевуто, седемнайсет часа нула-нула! Но за съжаление напоследък все по-често се озовавах тук в очакване на Джеръм, който работеше като куриер на колело и ми продаваше дрога. Хапчетата, които бях откраднал преди толкова години от Ксандра, ме бяха тласнали по лош път: всякакви видове, „окси“, „рокси“^[5], морфин и „Дилаудид“^[6], когато успеех да се добера до нещо такова, купувах ги от години по улиците; през последните няколко месеца успявах да поддържам (в повечето случаи) равномерна схема на употребата — един ден вземах, един ден — не (макар че и в деня без дрога вземах също една доза, съвсем малко, колкото да не ми призлява) и въпреки че днешният ден по програма беше ден без дрога, започвах да се чувствам все по-зле, ефектът на водката, изпита с Плат, започваше да се изпарява и макар да знаех отлично, че не нося нищо със себе си, непрекъснато се опипвах от горе до долу, ръцете ми неволно постоянно се плъзгаха по палтото ми и в джобовете на сакото.

В колежа нямах никакви паметни и забележителни постижения. Годините, прекарани във Вегас, ме бяха направили негоден за каквато и да било упорита работа; и когато най-сетне завърших, на двайсет и една години (за шест, вместо за четири години, както беше по програма), си тръгнах от колежа без никакви високи оценки. „Честно казано, не виждам в дипломата ти нещо, което би ти позволило да кандидатстваш за магистратура“, беше казала научната ми ръководителка. „Особено като се вземе предвид, че ще трябва със сигурност да разчиташ и на финансова подкрепа.“

Но това не ме безпокоеше; аз знаех с какво искам да се занимавам. Кариерата ми на търговец бе започнала, когато бях седемнайсетгодишен и случайно се озовах на горния етаж в един от редките следобеди, когато Хоуби беше решил да отвори магазина. По онова време бях започнал да опознавам паричните затруднения на Хоуби; Гриша беше повече от прав, когато говореше за тежките последици, до които щеше да доведе склонността на Хоуби да трупа стока, без да я продава. („Ще си стои долу, ще боядисва и ще дялка дори и в деня, когато дойдат да залепят на вратата обява, че къщата се продава за дългове.“) Но независимо пликовете с писма от данъчните служби, които бяха започнали да се трупат сред каталозите от „Кристис“ и старите концертни програми на масичката в антрето („Съобщение за неплатени задължения“, „Повторно напомняне за дължими суми“, „Второ напомняне за неплатени задължения“), нищо не можеше да накара Хоуби да държи магазина отворен в продължение на повече от половин час, освен ако не се случеше по това време да се отбие някой приятел; а когато приятелите му станеха да си вървят, той често дори пропъждаше хора, влезли с намерение да купуват, и заключваше магазина. Почти винаги, когато се прибирах у дома, заварвах табелката „затворено“ на вратата на магазина, а пред витрините стояха хора и надничаха вътре. Най-лошо от всичко беше, че ако все пак събереше сили да отвори магазина, той имаше навик да отива някъде за чаша чай, оставяйки доверчиво вратата отворена, без да има някой на касата; и макар че Майк, който му носеше стока, бе проявил предвидливостта да заключи витрините със сребърни и златни предмети, немалко керамика и кристал бяха изчезнали, дори аз самият бях слязъл случайно в магазина един ден, откривайки там една стройна, спортно облечена майка с дете, която сякаш тъкмо се прибираше от занимания с „пилатес“, да пъха небрежно в чантата си едно преспапие.

— Струва осемстотин и петдесет долара — казах, а когато чу гласа ми, тя застина на място и вдигна ужасено очи. Всъщност струваше само двеста и петдесет, но тя ми подаде безропотно кредитната си карта и ме остави да регистрирам покупката — вероятно първата изгодна сделка в този магазин след смъртта на Уелти; защото приятелите на Хоуби (които бяха и основните му клиенти) съзнаваха отлично, че можеха да го убедят да им продава стоката си, снижавайки престъпно много и без това прекалено ниските цени. Майк, който понякога помагаше и в магазина, вдигаше цените безразборно, отказваше да се пазари и съответно не успяваше да продаде почти нищо.

— Добре си се справил! — каза Хоуби, примигвайки доволно в светлината на работната си лампа, когато слязох долу и му казах за голямата продажба (на сребърен чайник в моята версия; не ми се искаше да излезе, че направо съм обрал жената, освен това знаех, че той не проявява интерес към онова, което наричаше „дреболиите“ — след като се бях ровил дълго в книги за антикварни предмети, бях установил, че именно те представляват голяма част от инвентара на магазина). — Съобразително хлапе. Уелти щеше да се привърже към теб като към бебе, подхвърлено на прага ни, ха! Да проявиш интерес към среброто му!

Оттогава развих навика в следобедите, когато Хоуби имаше някакво занимание в работилницата, да седя с учебниците си на горния етаж. Първоначално беше просто забавление — забавления, чиято липса се забелязваше болезнено в безрадостния ми студентски живот, разнообразяван единствено от пиене на кафе в салона и лекции за Валтер Бенямин. През годините след смъртта на Уелти магазинът „Хобарт и Блакуел“ явно си бе спечелил репутация на лесна мишена за крадци; и насладата да спипвам тези елегантни тарикати и крадци на дребно, и да им измъквам големи суми ми приличаше на нещо като някогашното ни крадене, но с обратен знак.

Но бях научил и един урок: урок, който се просмукваше постепенно в мен, и се отнасяше до най-голямата истина, залегнала в основата на този бизнес. Това беше тайната, която никой не споделяше, онова, което човек трябваше да научи сам: а именно че в антикварната търговия не съществуваше такова нещо като „коректна“ цена. Обективната стойност — цената, споменавана в каталозите — нямаше никакво значение. Ако се появеше наивен клиент с пари в ръка (каквито бяха повечето), нямаше значение какво пишеше в книгите, какво казваха експертите, за колко са били продадени наскоро подобни предмети в „Кристис“. Предметът — който и да беше той — струваше толкова, колкото можеше да измъкнеш от купувача.

Предвид това аз бях започнал да обикалям магазина и да свалям някои етикети (така посетителите щяха да бъдат принудени да ме заговарят, за да питат за цената) и да променям цената на други — не на всички, само на някои. Номерът, както бях успял да се убедя по пътя на пробата и грешката, беше да оставя поне четвърт от цените ниски и да вдигна останалите, понякога дори с четиристотин-петстотин процента. През годините, в които цените в магазина бяха оставали неестествено ниски, се беше изградила вярна клиентела; съхранявайки четвърт от цените все така ниски, не рискувахме да изгубим предаността на тези клиента и ни гарантираха, че хората, търсещи изгодна покупка, все още можеха да я направят при нас, ако се поогледаха. По силата на някаква объркана алхимия задържането на ниски цени на около четвърт от стоката придаваше основателност и на раздутите цени: кой знае защо, някои хора бяха по-склонни да извадят хиляда и петстотин долара за чайник от майсенски порцелан, ако той беше поставен до някой по-обикновен, но подобен на него чайник, продаван за няколкостотин долара — прекалено ниска, но все пак коректна цена.

Така започна всичко; и така „Хобарт и Блакуел“, след като бе кретал години наред, започна да работи на печалба под зоркото ми ръководство. Но не ме интересуваха единствено парите. Харесваше ми и играта. Бях установил, че за разлика от Хоуби — който се водеше от погрешното предположение, че всеки, който влезеше в магазина му, чувстваше също като него обаянието на старинните мебели, като изключително добросъвестно изтъкваше дефектите и добрите страни на всяка вещ — аз притежавам точно обратното умение: да обгръщам предмета в озадачаваща тайнственост, способността да говоря за некачествена стока така, че клиентът да пожелае да я притежава. Когато продавах някоя вещ, заемайки се с възхвалата й (за разлика от случаите, когато просто си седях и оставях непредпазливия клиент да влезе в заложения от мен капан), за мен играта се състоеше в това да оценя правилно клиента и да предположа как биха искали те да ги виждам — не ме интересуваше толкова какви бяха всъщност (специалист по вътрешно обзавеждане с претенции на познавач? домакиня от Ню Джърси? притеснителен хомосексуален мъж?), колкото какви биха искали да бъдат. И на най-високите етажи образът се постигаше с помощта на дим и огледала; всеки обзавеждаше своята сцена. Номерът беше да се обръщаш към пожелателния образ, който те виждаха във въображението си — познавачът, бонвиванът с изискан вкус, а не към неуверения човек, който всъщност стоеше пред теб. За предпочитане беше да не се припира, да не се действа прекалено директно. Скоро се научих точно как да се обличам (на границата между консерватизма и демонстративната елегантност) и как да се справям с претенциозни и непретенциозни клиенти, променяйки пропорциите на учтивостта и безразличието; предполагайки наличие на познания и у едните, и у другите, винаги готов да полаская, да изгубя интерес или да се откажа точно в подходящия момент.

И все пак, с този Лушъс Рийв се бях издънил зле. Не можех да разбера какво иска. Всъщност той така неумолимо пренебрегваше извиненията ми и насочваше гнева си изцяло към Хоуби, че започвах да се питам дали не съм се натъкнал на някаква стара обида или омраза. Не ми се искаше да разкривам картите си пред Хоуби, споменавайки името на Рийв, пък и кой би могъл да има зъб на Хоуби, най-добронамерения и най-безкористния сред хората? Ровенето в интернет не ми помогна да науча за Лушъс Рийв нищо повече, имаше само няколко нищо незначещи споменавания в сайтовете със светски клюки, не участваше в никакви клубове на завършилите „Харвард“ — съществуваше само адресът му в една прилична част на Пето авеню. По нищо не личеше да има семейство, отникъде не можеше да се разбере какво работи и как се издържа. Беше глупаво от моя страна да му издам чек — бях проявил алчност; мислех за намерението си да изградя документална история на скрина, въпреки че на този етап дори плик с пари, поставен дискретно под някоя салфетка и побутнат към него, не би ми гарантирал, че той ще престане да се занимава с този въпрос.

Стоях, забил юмруци в джобовете на палтото си, очилата ми се бяха замъглили от пролетната влага, а аз се взирах потиснато в калните води на езерото: имаше няколко невзрачни кафяви патици, найлонови пликчета се полюшваха във водата между тръстиките.

На повечето пейки имаше табелки с имената на хората, дарили пари за поставянето им — в памет на госпожа Рут Клайн и така нататък, но от всички табелки само табелката на пейката на майка ми, на нашето „място на рандевуто“, носеше по-различно и приветливо послание, дадено от анонимния дарител: „За многото възможности“. Това била Нейната Пейка още преди аз да се родя: в дните, когато била новопристигнала в града, седяла тук с книга през свободните си следобеди, минавала без обяд, когато парите отивали, за да си плати входа в Музея на модерното изкуство или за билет за някоя прожекция в кино „Парис“^[7]. По-нататък, отвъд езерото, там, където алеята ставаше пуста и потъваше в сенки, се намираше онази неподдържана, самотна част на парка, където ние с Анди разпиляхме пепелта й. Анди беше онзи, който ме убеди да се промъкнем там и да я разпилеем, напук на забраните, нещо повече, да я разпилеем тъкмо на това място:

„Ами, нали разбираш, тук се срещахме с нея.“

„Да, но тук има примамки с отрова за плъхове, виж знаците.“

„Хайде, давай, няма никой.“

„Но тя обичаше и тюлените. Винаги ходехме да ги гледаме.“

„Да, ама не можеш да изсипеш пепелта там, вони на риба. Освен това ме побиват тръпки при мисълта, че тази купа или каквото и да е там ще стои в стаята ни.“