Дона Тарт
Щиглецът (11)

IV.

След четири дни, а може да са били и пет, Анди събра учебниците си в натъпканата до пръсване раница и тръгна отново на училище. През целия този ден, а и през следващия, аз седях в стаята му, бях включил телевизора на канала „Търнър Класик“, по който вървяха филмите, които майка ми гледаше в свободното си време. Тогава даваха екранизации по романи на Греъм Грийн — „Министерство на страха“, „Човешкият фактор“, „Падналият идол“, „Наемен убиец“. Вечерта на втория ден, когато чаках да започне „Третият човек“, госпожа Барбър (от глава до пети във „Валентино“, на път към някакво събитие във „Фрик“) се отби в стаята на Анди и обяви, че на другия ден тръгвам отново на училище.

— Всеки би се чувствал зле така — каза тя. — Седиш съвсем сам тук, това не е добре за теб.

Не знаех какво да кажа. Единственото, което ме караше да се чувствам що-годе нормално след смъртта на майка ми, беше да седя сам и да гледам филми.

— Крайно време е да се върнеш към някаква ежедневна рутина. Още утре. Знам, че не ти се вярва, Тио — каза тя, когато аз продължих да мълча, — но единственото, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре, е да вършиш нещо.

Взирах се неотклонно в екрана на телевизора. Не бях ходил на училище от деня преди майка ми да загине, и докато не се връщах там, смъртта й изглеждаше някак неутвърдена официално. Върнех ли се там, тя щеше да се превърне в общоизвестен факт. Нещо по-лошо; в представата за връщане към някакво нормално ежедневие имаше нещо нередно, изглеждаше ми като предателство. Всеки път, когато си го припомнех, шокът ме връхлиташе наново, внезапно като плесница: нея вече я нямаше. Всяко ново събитие — всичко, което щях да правя в живота си оттук нататък — щеше да ни разделя все повече и повече: дни, в които тя не присъстваше, щяха да изпълват все по-голямото разстояние, което ни делеше. С всеки нов ден от остатъка на живота ми тя щеше да се отдалечава все повече.

— Тио.

Стреснат, вдигнах очи към нея.

— Стъпка по стъпка. Няма друг начин да се излезе от това състояние.

На следващия ден по „Търнър“ щеше да има киномаратон, посветен на Втората световна война („Кайро“, „Скритият враг“, „Кодово име: Изумруд“), който наистина исках да гледам. Вместо това се измъкнах с усилие от леглото, когато господин Барбър надникна в стаята, за да ни събуди („Ставайте и не им прощавайте, хоплити!“) и се повлякох към автобусната спирка заедно с Анди. Денят беше дъждовен и доста хладен, поради което госпожа Барбър бе настояла да навлека едно старо палто с качулка на Плат, което ме караше да се чувствам неловко. Китси, малката сестричка на Анди, вървеше пред нас с танцова стъпка в розовия си шлифер, прескачаше локвите и се правеше, че не ни познава.

Знаех, че ще бъде ужасно и така и се оказа — още от секундата, в която влязох в ярко осветеното фоайе и долових добре познатата училищна миризма: дезинфектант с цитрусов аромат и нещо като мръсни чорапи. Написани на ръка съобщения по стените: списъци за записване за тенис и готварски курсове, прослушвания на изпълнители за училищна постановка на „Странна двойка“, за екскурзия до Елис Айлънд, известие, че още има свободни билети за традиционния пролетен концерт в Сентръл Парк — трудно бе да се повярва, че светът бе свършил, а по някакъв начин тези смехотворни занимания продължаваха да съществуват. Колко странно — в деня, когато бях за последен път в тази сграда, тя беше още жива. Продължавах да мисля за това, и всеки път мисълта ме поразяваше като нова: последния път, когато отворих това шкафче, последния път, когато докоснах тази тъпа книга, „Навлизане в биологията“, последния път, когато видях Линди Мейзъл да си слага гланц за устни с тази пластмасова пръчица. Не ми се вярваше, че няма как да проследя тези мигове обратно до един свят, в който тя не бе мъртва.

— Съжалявам.

Казваха го хора, които познавах, и хора, с които не бях разменил и една дума през живота си. Други — смеещи се и бърборещи по коридорите — замлъкваха, когато минех покрай тях, хвърляйки към мен печални или озадачени погледи. Други пък продължаваха да ме игнорират напълно, както играещи си кучета не обръщат внимание на някое болно или ранено животно сред тях; отказвайки да ме погледнат, те продължаваха да препускат и да вилнеят из коридорите, сякаш не бях там.

Особено Том Кейбъл ме избягваше така старателно, сякаш бях момиче, което бе зарязал. На обяд той не се виждаше никъде. В час по испански (влезе с ленива походка доста след началото на часа, пропускайки конфузната сцена, когато всички се струпаха с мрачни изражения около чина ми, за да ми изкажат съболезнования) не седна до мен, както обикновено, а съвсем отпред, изгърбен и проточил дългите си крака на една страна. По стъклата барабанеше дъжд, докато ние се борехме с превода на редица странни изречения, изречения, които биха дали повод за гордост на Салвадор Дали: за омари и плажни чадъри, и за Марисол с дългите мигли, която взема лимоновозеленото такси, за да отиде на училище.

След края на часа, когато излизахме от стаята, се отправих целенасочено към него, докато той си прибираше учебниците, и казах „Здрасти“.

— О, здравей, как е — отвърна той — резервирано, облегнал се назад с иронично извити вежди. — Разбрах за цялата история.

— Да. — Това беше обичайният тон на разговорите ни: прекалено надменни, за да се смесваме с останалите; шегите, които си разменяхме, бяха достъпни само за нас двамата.

— Кофти късмет. Лоша работа, наистина.

— Благодаря.

— Хей, трябваше да се направиш на болен, нали ти казах. Мама също побесня заради тая история. Направо щеше да експлодира! Е, какво. — Той сви леко рамене в мига зашеметено мълчание, последвал думите му, озъртайки се с такова изражение, като че ли искаше да каже „Не бях аз“, все едно че бе хвърлил снежна топка с камък в нея.

— Както и да е. И така — продължи той с тон, който подсказваше, че животът си продължава. — Ами костюмът?

— Какво?

— Е — отстъпи леко и огледа иронично карираното палто, — несъмнено първо място в конкурса за двойници на Плат Барбър.

И въпреки волята си — беше истински шок, след дните, през които бях като вцепенен от преживения ужас, така внезапно и рязко, сякаш страдах от синдром на Турет^[1] — аз се разсмях.

— Страхотен лаф, Кейбъл — отвърнах аз с ненавистния ни, провлечен тон на Плат. И двамата бяхме добри имитатори, и често провеждахме цели разговори с гласовете на други хора: тъпи телевизионни говорители, скимтящи момичета, досадни и глупави учители. — Утре ще дойда, облечен като теб.

Но Том не влезе в тона ми и не реагира на шегата. Беше изгубил интерес.

— Ъъъ… по-добре недей — каза той и сви леко рамене с полуусмивка. — Друг път.

— Добре, друг път. — Бях раздразнен — какво, по дяволите, го прихващаше? И все пак част от постоянно поддържания от нас тон на черен хумор, който изглеждаше забавен единствено на нас, беше да се обиждаме и оскърбяваме взаимно; бях почти сигурен, че ще дойде при мен след часа по английски, или ще ме настигне тичешком, когато тръгнех да се прибирам, и ще ме хлопне по главата с тетрадката по алгебра. Но не го направи. На другата сутрин, преди първия час, той дори не ме погледна, когато му казах „здрасти“, а начинът, по който си проправи път край мен с безизразно лице, ме накара да застина на място. Линди Мейзъл и Манди Куейф, застанали пред шкафчетата си, се обърнаха и се спогледаха, кискайки се малко шокирано: „О, божичко!“. До мен съученикът ми, с когото седяхме в лабораторията, Сам Уайнгартън, поклати глава.

— Ама че гъз — каза той на висок глас, достатъчно висок, за да се обърнат към него всички в коридора. — Голям гъз си, Кейбъл, нали ти е ясно?

Но на мен ми беше все едно — най-малкото, не се чувствах засегнат или потиснат. Приятелството ми с Том открай време имаше някаква налудничава, истерична отсянка, имаше в него нещо откачено, трескаво и малко опасно, и макар че същото някогашно високо напрежение присъстваше, стрелката за волтажа трептеше все така, но токът сякаш бе сменил посоката си, и вместо да правя щуротии с него в класната стая, ми идеше да натикам главата му в тоалетната чиния, да дръпна ръката му така, че да я изтръгна от ставата, да блъскам лицето му в тротоара, докато го разкървавя, да го принудя да яде кучешки лайна и боклуци от земята. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разярявах, понякога бях толкова бесен, че започвах да крача напред-назад из банята и да си говоря сам под нос. Ако Кейбъл не ме беше накиснал пред господин Биймън („Сега вече знам, че онези цигари не са били твои, Тио…“)… ако не ме бяха отстранили временно от училище заради Кейбъл… ако мама не си беше взела свободен ден… ако не се бяхме озовали в музея във възможно най-лошия момент… та нали дори господин Биймън се беше извинил в известен смисъл за станалото! Защото несъмнено имаше проблеми с оценките ми (и куп други неща, за които господин Биймън не подозираше), но отключващият инцидент, причината, заради която бях повикан на онази среща, цялата онази история с цигарите в училищния двор — чия беше вината за това? На Кейбъл. Не може да се каже, че очаквах от него да се извини. Всъщност надали бих му казал някога нещо по този въпрос. Само че… какво бях аз сега? Парий? Персона нон грата? Та той дори не искаше да разговаря с мен? Бях по-дребен от Кейбъл, но не много по-дребен, и всеки път, когато по непреодолимия си навик остроумничеше в клас или претичваше покрай мен в коридора с новите си най-добри приятели, Били Уогнър и Тад Рандолф (така, както бяхме тичали някога заедно, винаги прекалено бързо, с онзи порив към лудост и опасност) — единственото, за което можех да мисля, бе колко ми се иска да го пребия жестоко, да чуя как момичетата се смеят, докато той отстъпва превит пред мен, потънал в сълзи: „Ооо, Том? Хлъц, хлъц, плачеш ли?“ (В старанията си да предизвикам сбиване го ударих по носа уж случайно, затваряйки със замах вратата на тоалетната в лицето му, и го блъснах в автомата за напитки така, че той изтърва гадните си картофки със сирене на пода, но вместо да ми се нахвърли — както копнеех да стори — той просто се подсмихна и си тръгна, без да каже дума).

Разбира се, не всички ме избягваха. Много от съучениците ми оставяха бележки и подаръци в шкафчето ми (включително и Изабела Кушинг и Мартина Лихтблау, най-харесваните момичета от моя випуск), а отдавнашният ми враг Уин Темпъл от пети клас ме удиви, когато дойде и ме притисна в мечешката си прегръдка. Но повечето хора реагираха в мое присъствие с предпазлива, малко притеснена учтивост. Не че обикалях насам-натам разплакан, дори не демонстрирах потиснатост, но все пак те прекъсваха разговорите си, когато сядах до тях на обяд.

От друга страна, възрастните ме притесняваха с многото внимание, което ми отделяха. Съветваха ме да си водя дневник, да разговарям с приятелите си, да си направя „колаж на спомените“ (шантав съвет в моите очи; съучениците ми се чувстваха неловко в мое присъствие, дори когато се държах съвсем нормално; последното нещо, което исках, беше да привличам внимание, споделяйки чувствата си с хората или заемайки се с художествени занаяти с терапевтична цел в кабинета по изкуства). Струваше ми се, че прекарвам неоснователно много време, застанал в празни класни стаи и кабинети (с поглед, вперен в пода, кимащ безсмислено), заедно с някой загрижен учител, помолил ме да остана след часовете, или придърпал ме настрана, за да поговорим. Учителят ми по английски, господин Нюспийл, седнал на катедрата, първо ми описа с развълнуван тон ужасната смърт на собствената си майка, издъхнала по вина на некадърен хирург, а след това ме потупа по гърба и ми даде тетрадка, в която да си водя записки; госпожа Суонсън, психологът на училището, ми показа две упражнения за правилно дишане и изказа предположение, че може да се почувствам по-добре, давайки отдушник на скръбта си, като изляза навън и започна да замерям с кубчета лед някое дърво; дори господин Боровски (учителят по математика, комуто приповдигнатият тон бе значително по-неприсъщ, отколкото на останалите учители) ме придърпа настрана в коридора, и, говорейки много тихо, приближил лице на около два инча от моето, ми описа чувството за вина, което го измъчвало, след като брат му загинал при катастрофа. (Чувството за вина се споменаваше често в тези разговори. Дали учителите ми вярваха, също като мен, че аз нося вина за смъртта на майка си? Изглежда беше така.) Господин Боровски се чувствал толкова виновен, задето оставил брат си да шофира пиян, тръгвайки си от дома му след някакво парти, че известно време мислел дори за самоубийство. Самоубийството може да се е мярвало и в моите мисли. Но самоубийството не беше решение.

Приемах учтиво всички тези съвети, със застинала усмивка, обзет от упорито усещане за нереалност. Мнозина възрастни сякаш приемаха това вцепенение като добър признак; спомням си особено как господин Биймън (англичанин с прекалено превзето произношение, който носеше някакъв тъп шофьорски каскет от туид и когото съвсем неоснователно бях започнал да ненавиждам, приемайки го като един от факторите, довели до смъртта на майка ми) ме поздрави за зрялата ми реакция и ме уведоми, че се справям „страхотно“ с положението. Може и наистина да съм се справял страхотно, не знам. Сигурно е, че не ревях на глас и не разбивах с юмруци прозорците, не правех нито едно от нещата, които според мен вършеха хората, когато се чувстваха така, както се чувствах аз. Но понякога, неочаквано, скръбта ме връхлиташе на вълни, които ме оставяха без дъх; а когато вълните се оттеглеха, установявах, че виждам около себе си отблъскваща разруха, пустота, осветена от толкова ярка и мъчителна светлина, че почти не ми оставаха спомени от времето, когато светът не е бил мъртъв.