Дона Тарт
Щиглецът (109)

I.

Един следобед, осем години по-късно — след като бях завършил колежа и бях започнал работа при Хоуби — тъкмо излизах от „Банк ъв Ню Йорк“ и вървях по Медисън авеню, угрижен и замислен, когато чух някой да вика името ми.

Обърнах се. Гласът ми беше познат, но не можех да позная човека пред себе си: трийсетинагодишен, по-едър от мен, с мрачни сиви очи и безцветна русолява коса, падаща до раменете. Дрехите му — раздърпан костюм от туид и груб пуловер с висока яка — биха изглеждали по̀ на място на някоя кална селска уличка, отколкото на градски булевард; освен това имаше онова неуловимо излъчване на западнал човек от привилегированата класа — спал по диваните в апартаментите на приятелите си, употребявал наркотици, пропилял доста от парите на родителите си.

— Аз съм Плат — каза той, — Плат Барбър.

— Плат — казах аз след кратко, удивено мълчание. — Толкова време мина! Божичко!

Трудно бе да разпозная едновремешния побойник и състезател по лакрос в този умислен и учтив минувач. Нямаше ги безочливото му поведение, онази едновремешна агресивна искрица в погледа; сега той изглеждаше уморен, в очите му се таеше тревожно примирение. Би могъл да бъде нещастен съпруг от предградията, умислен над изневерите на жена си, а може би — компрометирал се учител от някое второстепенно училище.

— Виж ти. Брей. Плат. Как си? — попитах след проточила се неловка пауза и се върнах малко назад. — Още ли си в града?

— Да — каза той, попипвайки с длан врата си отзад, съвсем видимо притеснен. — Всъщност наскоро започнах нова работа — възрастта не му се беше отразила добре; навремето той беше най-русият и най-хубавият от братята, но сега беше пуснал двойна гуша и шкембе, а и лицето му беше загрубяло и изгубило онази перверзна красота на младеж от нацистка организация. — Работя за едно академично издателство. „Блейк-Бароус“. Седалището им е в Кеймбридж, но имат офис и тук.

— Чудесно — казах с такъв тон, сякаш бях чувал за издателството, въпреки че не бях — кимнах, подрънквайки с монетите в джоба си, чудейки се как да се измъкна. — Е, страхотно е, че те видях. Как е Анди?

Лицето му като че ли застина.

— Значи не знаеш?

— Ами… — започнах да мънкам — чувах, че бил в MIT^[1]. Преди година-две срещнах на улицата Уин Темпъл — той каза, че Анди получил стипендия за научна работа — нещо, свързано с астрофизика? Знаеш ли — продължих смутено, почувствал се неловко под неподвижния поглед на Плат, — всъщност не поддържам особени връзки с хората от училище…

Плат плъзна ръка по задната част на главата си.

— Съжалявам. Не знам защо не успяхме да се свържем с теб, сигурно не сме знаели как. Все още всичко е много объркано. Но бях сигурен, че междувременно си научил.

— Какво да съм научил?

— Той е мъртъв.

— Анди? — попитах, после, когато той не реагира: — Не!

Той изкриви едва забележимо лице — гримасата изчезна в мига, в който я забелязах.

— Да. Беше много мъчително, за съжаление. И Анди, и татко.

— Какво?

— Преди пет месеца. Двамата с татко се удавиха.

— Не — вперих поглед в тротоара.

— Яхтата се обърна. Край Нортийст Харбър^[2]. Всъщност не бяхме се отдалечили много, може би изобщо не трябваше да излизаме в морето, но татко… нали помниш какъв беше…

— О, господи! — застанал в променливия пролетен следобед, докато децата, излезли току-що от училище, тичаха около мен, имах чувството, че някой ме е повалил с брадва, бях объркан като човек, който не знае как да реагира на неуместна, груба шега. През годините бях мислил често за Анди, веднъж-два пъти дори се бяхме разминали на косъм, но така и не поднових връзката си с него, след като се върнах в Ню Йорк. Бях сигурен, че рано или късно ще го срещна, както бях срещнал Уин, и Джеймс Вилиърс, и Мартина Лихтблау, и още други някогашни съученици. Но въпреки че нерядко се замислях дали да не му се обадя по телефона, кой знае защо, така и не го бях направил.

— Добре ли си? — попита Плат, разтривайки тила си — изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— А… хм… — обърнах се към близката витрина, докато се посъвзема, и прозрачният ми призрачен образ застана срещу мен, виждах в стъклото как тълпите преминават зад мен.

— Боже — казах после, — не мога да повярвам. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, че го изтърсих така, на улицата. — Плат потърка брадичката си. — Нещо май презеленя.

„Презеленя“ — така казваше господин Барбър. Нещо ме прободе, когато си спомних как господин Барбър се ровеше из чекмеджетата в стаята на Плат и ме питаше искам ли да остана сам. „Адска работа е тази, която се случи, Боже мили.“

— И баща ти ли? — попитах и примигнах, като че ли някой току-що ме бе събудил рязко от дълбок сън. — Правилно ли чух?

Той се огледа, после вирна брадичка с маниер, който възкреси за миг онзи арогантен Плат, когото помнех, погледна часовника си и попита:

— Хайде, нали ще ми отделиш малко време?

— Ами…

— Да пийнем по нещо — каза той и отпусна ръка на рамото ми така тежко, че аз трепнах. — Знам едно спокойно местенце на Трето авеню. Какво ще кажеш?