Дона Тарт
Щиглецът (108)

VII.

Същата вечер измъкнах справочника „Жълти страници“ от кухнята на Хоуби и го занесох в стаята си, където започнах да преглеждам адресите в рубрика „Складове — произведения на изкуството“. Имаше десетки адреси в Манхатън и в по-крайните квартали, много от тях с елегантно отпечатани рекламни карета, в които се описваха подробно предлаганите услуги: вещите ви се пренасят с бели ръкавици, от врата до врата! Иконом, с вид на герой от комикс, поднасяше визитна картичка на сребърен поднос: „Блингън и Таркуел“, осн. 1928 година. Осигуряваме дискретно и поверително съхранение на произведения на изкуството, съобразено с всички изисквания, решения за фирми и частни клиенти. Предмети с историческа стойност. Решения за съхранение. Помещенията се контролират с помощта на хидро- и термографски устройства. Поддържаме стандартна температура, съобразена с изискванията на Американската музейна асоциация — 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента относителна влажност.

Но всичко това беше прекалено сложно. Последното, което ми трябваше, бе да привлека внимание към факта, че предавам на съхранение произведение на изкуството. Трябваше ми нещо сигурно, но не набиващо се на очи. Една от най-големите и популярни вериги имаше складове на двайсет места в Манхатън — включително и един край реката, на шейсет и някоя улица — изток, в стария ми квартал, само на няколко преки от апартамента, в който живеехме с майка ми. „Нашите помещения се контролират от команден център, в който персоналът дежури денонощно, и са оборудвани с най-съвременни устройства за предотвратяване на пожари и регистриране на дим и огън.“

Хоуби ме питаше за нещо, застанал в коридора.

— Какво има? — казах пресипнало, с неестествено висок глас, и затворих книгата, запазвайки страницата с пръст.

— Мойра е тук. Искаш ли да излезем и да хапнем хамбургери в местната кръчма?

„Местната кръчма“ беше неговото определение за „Белия кон“.

— Звучи добре, идвам след минута.

Започнах отново да преглеждам обявата в „Жълти страници“. „Отворете ново пространство за летните си забавления! Лесни решения за складиране на Вашата спортна екипировка и на всичко необходимо за Вашето хоби!“ Всичко изглеждаше толкова просто: не беше необходима кредитна карта, депозит в брой и готово.

На следващия ден, вместо да отида на училище, измъкнах калъфката от възглавница изпод леглото си, залепих я здраво с изолирбанд и я пъхнах в кафява хартиена торба от „Блумингдейлс“, после взех такси до магазина за спортни стоки на Юниън Скуеър, където след кратко колебание купих една евтина едноместна палатка, после отново взех такси, обратно до Шейсета улица.

В остъкления, обзаведен в духа на космическата епоха офис към хранилищата аз бях единственият клиент; и макар че си бях приготвил легенда (страстен привърженик на лагеруването на открито, майка, вманиачена на тема чистота), мъжете на гишето не проявиха никакъв интерес към голямата торба с лого на магазин за спортни стоки и етикета на палатката, провиснал умишлено навън. Нито пък някой намери нещо забележително или необичайно в това, че пожелах да предплатя за сейфа за цяла година, в брой — или дори за две години — ако беше възможно?

— Банкоматът е там — каза пуерториканецът на касата, посочвайки, без да откъсне поглед от сандвича с бекон и яйце, който ядеше.

„Нима е толкова лесно?“, питах се, докато слизах надолу с асансьора.

— Запишете си номера на сейфа — каза човекът на регистратурата — и кода за отключване, и ги пазете на сигурно място — но аз вече бях запаметил и двете — бях гледал достатъчно филми с Джеймс Бонд, за да съм запознат с процедурата — и в мига, когато излязох навън, хвърлих хартийката в кошчето за боклук.

Когато излязох от притихналата като пещера сграда, съпроводен от равномерното съскане на застоялия въздух, излизащ през отдушниците на климатичната инсталация, аз се почувствах замаян, освободен, а синьото небе и слънчевата светлина, нахлуваща отвсякъде, сякаш с тръбен звук, познатата утринна омара от изгорели газове, воят и писъците на клаксоните — всичко това сякаш рисуваше надолу по булеварда една по-просторна, по-хубава схема на събитията: слънчево царство, изпълнено с хора и обещаващо щастие. За първи път се озовавах близо до Сътън Плейс, откакто се бях върнал в Ню Йорк, и изпитах чувството, че сънувам отново познат, приятен сън, избледняваща смесица от минало и настояще, в която виждах дупките по старите тротоари и дори същите познати пукнатини, които бях прескачал, тичайки към къщи, приведен напред, представяйки си, че съм на самолет — наклонът на крилете, „готови за приземяване“, и онази последна отсечка, пикиране към дома — повечето от познатите ми магазини и заведения все още съществуваха, бакалницата, гръцкият ресторант, магазинът за вино, всички забравени лица на съседи се смесваха шеметно в мислите ми, Сал — цветарката и госпожа Баталина от италианския ресторант, и Вини от химическото чистене с шивашкия метър около врата, коленичил до майка ми, забождащ с карфици подгъва на полата й.

Бях само на няколко преки от сградата, в която се намираше някогашният ни апартамент: и докато гледах надолу по Петдесет и седма улица, светла и позната, озарена възможно най-красиво от слънчевите лъчи, чиито златисти отблясъци отскачаха от прозорците, аз си казах: Голди! Хосе!

Тази мисъл ме накара да ускоря крачка. Беше сутрин — единият от двамата трябваше да е на смяна, или дори и двамата заедно. Така и не бях изпратил онази картичка от Вегас, която им бях обещал: щяха да се радват да ме видят, да ме наобиколят, да ме прегръщат и да ме тупат по гърба, да изслушат с интерес разказа ми за всичко, което се беше случило, включително и за смъртта на баща ми. Щяха да ме поканят отзад, в служебното помещение, можеше да повикат и Хендърсън, управителя, да ми разкажат всички нови клюки за обитателите на сградата. Но когато завих зад ъгъла, сред спрели коли и рев на клаксони, на половин път към следващата пресечка видях, че сградата е обгърната отвсякъде от скеле, а по прозорците са налепени някакви служебни съобщения.

Спрях, потресен. После — отказвайки да повярвам — пристъпих още по-наблизо и останах на място, ужасен. Вратите в стил „ар деко“ бяха изчезнали, и — на мястото на мрачното, прохладно фоайе с лъснатия под и ламперията, на която се повтаряха мотивите с лъчистото слънце — пред мен зееше пещера с чакълен под, от която работници с каски изкарваха с ръчни колички строителни отпадъци.

— Какво става тук? — попитах някакъв тип с каска, толкова мръсен, че сякаш мръсотията бе попила в кожата му, който се гушеше гузно встрани и сърбаше кафето си.

— Какво да става?

— Аз… — Когато отстъпих назад и вдигнах глава, видях, че промяната не е само във фоайето — бяха изтърбушили цялата сграда, така че се виждаше чак задният двор; глазираната мозайка по фасадата беше съхранена, но прозорците бяха пусти и прашни, зад тях нямаше нищо. — Някога живеех тук. Какво се е случило?

— Собствениците продадоха сградата — той крещеше, за да надвика пневматичните чукове във фоайето. — Последните обитатели се изнесоха преди няколко месеца.

— Но… — Гледах празната обвивка, после надникнах вътре, сред прахта и строителните отпадъци, осветени с прожектори — мъже крещяха, от тавана висяха кабели. — Какво правят те?

— Тук ще има луксозни апартаменти. Ще струват над пет милиона всеки — ще има басейн на покрива — представяш ли си?

— Боже мили!

— Да, човек би си казал, че защото е стара, сградата е защитена от закона, нали? Хубава стара сграда — вчера разчиствах с пневматичен чук мраморната стълба, която водеше нагоре от фоайето, помниш ли я? Наистина жалко. Иска ми се да можеше някак да я измъкнем цяла. В наши дни рядко се вижда такъв качествен мрамор, хубав, едновремешен мрамор. И все пак… — Той сви рамене. — Това е градът, какво да се прави.

После той се развика нагоре на някого — някакъв човек, който спускаше отгоре с въже кофа, пълна с пясък — а аз продължих, натъжен, точно под прозорците на някогашната ни дневна, или по-скоро това, което бе останало от нея, сякаш след бомбардировка, прекалено потиснат, за да погледна нагоре. „На сигурно място е, малкият“, беше казал Хосе, вдигайки куфара ми на най-горната полица в склада. Някои от обитателите, като например старият господин Лиополд, бяха живели в сградата повече от седемдесет години. Какво ли беше станало с него? Ами с Голди, с Хосе? Или — в този ход на мисли — с Чинция? Чинция, която винаги чистеше на десетина места за по няколко часа, и работеше в сградата само по няколко часа седмично, допреди няколко мига изобщо не се бях сещал за Чинция, но всичко тук бе изглеждало толкова солидно, толкова непроменимо, цялата социална структура на сградата, средище, където винаги можех да се отбия, да поздравя, да се видя с някои хора, които да ми разкажат какво се е случвало там. Хора, които бяха познавали майка ми. Хора, които бяха познавали баща ми.

И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се разстройвах при мисълта за загубата на едно от малкото сигурни и непроменими пристанища на този свят, чието съществуване бях приемал като нещо естествено: познати лица, възторжени поздрави: hey manito! Защото се бях надявал, че поне този последен крайъгълен камък на миналото ще бъде на старото си място. Странно бе да си кажа, че никога няма да успея да благодаря на Хосе и на Голди за парите, които ми бяха дали — и че по волята на съдбата нямаше да мога да им кажа, че баща ми е загинал: защото нима познавах някой друг, който го бе познавал? Или би проявил интерес към разказа ми? Имах чувството, че дори тротоарът може да се разцепи под краката ми и аз да пропадна от Петдесет и седма улица в някаква бездна, в която ще продължа да падам безкрай.