Дона Тарт
Щиглецът (106)

V.

През цялото това време бях следил внимателно новините за моите събратя крадци на картини от Бронкс. Всички се бяха признали за виновни — включително и тъщата — и бяха получили най-тежките присъди, предвиждани от закона: парични санкции от стотици хиляди долари, и затвор от пет до петнайсет години без право на обжалване. Като че ли най-широко разпространеното убеждение беше, че всички те щяха да си живеят и досега щастливо в Морис Хайтс^[1] и да нагъват обилни италиански вечери в дома на тъщата, ако не бяха направили глупостта да се опитат да продадат картината на Уибранд Хендрикс на един търговец, който се бе обадил на полицията.

Но това не уталожваше тревогата ми. После, един ден, когато се прибрах от училище, заварих горния етаж пълен с дим и пожарникари, струпали се в коридора пред спалнята ми — „мишки“, поясни Хоуби, пребледнял, с трескав поглед, кръстосващ къщата с работната си престилка и предпазните очила, избутани нагоре, като побъркан учен, „не обичам онези капани с лепило, това е жестокост, и отлагах викането на дератизатори, но Боже мой, това е възмутително, не мога да ги оставя да прегризват кабелите, ако не беше противопожарната аларма, цялата къща можеше да пламне ето така; извинете — това вече към пожарникарите — мога ли да го доведа там? — после, заобикаляйки някаква апаратура, — трябва да видиш това… — и застана, сочейки купчина овъглени миши скелети, все още тлеещи зад перваза на пода. — Погледни само! Цяло гнездо!

Въпреки че къщата на Хоуби беше обезопасена с всевъзможни алармени инсталации — и пожарът не бе нанесъл никакви реални щети, ако изключим малката обгоряла част от перваза в коридора, инцидентът ме разстрои много (ами ако Хоуби не си беше вкъщи? ами ако пожарът беше започнал в моята стая?) и след като, разсъждавайки логично, прецених, че наличието на толкова много мишки зад една двуфутова отсечка от перваза означава още мишки (и още прегризани кабели) другаде, започнах да се питам дали да не започна да залагам капани, въпреки отвращението, което Хоуби хранеше към тях. Предложението той да си вземе котка — макар и прието с ентусиазъм от Хоуби и обичащата котки госпожа Де Фрийс — бе обсъдено с одобрение, но после никой не предприе нищо и то потъна в забвение. После, само няколко седмици по-късно, тъкмо когато се питах дали да не повдигна пак въпроса за котката, едва не припаднах, чувствайки как сърцето ми слиза в петите, когато влязох в стаята си и го видях коленичил на килимчето до леглото ми — стори ми се, че бърка под леглото, а всъщност посягаше да вземе падналия нож за маджун — сменяше едно пукнато стъкло в долната част на прозореца.

— О, здравей — каза Хоуби, изправяйки се, и се зае да отупва крачолите на панталоните си. — Извинявай, не исках да те стресна! Но все се каня да сменя това стъкло, откакто ти пристигна. Разбира се, иска ми се да сложа старинно, неравно стъкло, като онова, което продават в «Бендхайм», нали знаеш, но не е чак толкова лошо, ако се сложат тук-там и прозрачни парчета… хей, полека — допълни той, — добре ли си? — когато аз изтървах чантата си с учебниците и се отпуснах на едно кресло като някой потресен от видяното млад лейтенант, прибиращ се със залитане от бойното поле.

Бях откачил, както би се изразила майка ми. Не знаех какво да правя. Макар да съзнавах какви странни погледи ми хвърляше Хоуби от време на време, колко смахнато трябваше да изглежда държанието ми в неговите очи, аз продължавах да съществувам в някаква лека омара, изпълнена с постоянно дрънчене: стрясках се всеки път, когато някой позвънеше на вратата; подскачах като опарен при всеки телефонен звън; като електрошок ме разтърсваха «предчувствия» — и посред учебните часове — които ме тласкаха да стана от чина и да хукна към къщи, за да се убедя, че картината е все още в калъфката, че никой не е разкъсал опаковката и не се е опитвал да изстърже лепенките. Седнал пред компютъра, търсех в интернет законите, свързани с кражби на произведения на изкуството, но отделните им фрагменти, до които се добирах, бяха само тези, които се срещаха навсякъде в мрежата, и аз не бях в състояние да си създам ясна и свързана представа за тях. После, след като бях живял у Хоуби осем месеца, които иначе не се отличаваха с някакви особени събития, неочаквано ми се представи решение на проблема.

Бях в добри отношения с всички хамали, които Хоуби наемаше за местене и складиране на мебели. Повечето бяха нюйоркчани от ирландски произход, тежко пристъпващи, добросърдечни мъже, които не бяха успели да си намерят работа като полицаи или пожарникари — Майк, Шон, Патрик, Малкия Франк (който не беше никак малък, а с размерите на гардероб) — но имаше и двама евреи от Израел, Равив и Ави, а любимецът ми беше един руски евреин на име Гриша. («Руски евреин» — понятие, което съдържа противоречие в същността си“, поясняваше той, издишвайки гъст облак ментолов дим. „Поне така е в съзнанието на руския човек. Защото в съзнанието на антисемита «евреин» не може да бъде еквивалентно на истински руснак — Русия се слави с такива убеждения“) Гриша беше роден в Севастопол и твърдеше, че си го спомня („черна вода, сол“), макар родителите му да бяха емигрирали, когато бил двегодишен. Русокос, с керемиденочервено лице и удивително сини очи, с цвета на яйцата на червеношийка, той беше пуснал шкембе от пиене и беше толкова небрежен към облеклото си, че понякога не закопчаваше долните копчета на ризата си и тя зееше отворена, но по небрежно арогантния му маниер съдех, че несъмнено се има за хубавец (а кой знае, възможно бе и някога да е бил). За разлика от господин Павликовски с неговото каменно изражение, Гриша беше бъбрив, знаеше много вицове или „анекдоти“, както ги наричаше той, които разказваше с комично равен тон, изстрелвайки ги бързо един след друг.

— Та значи, мислиш, че умееш да псуваш, „майор“? — попита той веднъж добросърдечно, вдигайки глава от шахматната дъска, поставена в един ъгъл на работилницата, където двамата с Хоуби играеха понякога следобед. — Давай, засрами ме.

И аз заизливах такъв зашеметяващ поток от мръсотии, че дори Хоуби — който не разбираше нито дума — се бе облегнал назад, притискайки със смях ръце към ушите си.

Един мрачен следобед, скоро след началото на първия ми есенен семестър в колежа, бях сам у дома, когато Гриша се отби, за да остави някакви мебели.

— Ей, майор — каза той, изстрелвайки една угарка от цигара между покритите си с белези палец и показалец. — Покажи, че можеш да бъдеш полезен. Ела да помогнеш с този боклук в камиона — за Гриша всички мебели бяха „боклук“.

Хвърлих поглед зад гърба му, към камиона.

— Какво карате? Тежко ли е?

— Ако беше тежко, скакалец такъв, теб ли щях да викам?

Внесохме вещите — огледало с позлатени краища, опаковано във вата; голям свещник; комплект столове за трапезария — и когато всичко бе разопаковано, Гриша се облегна на един бюфет, по който Хоуби работеше (след като първо го пипна с пръст, за да се убеди, че не лепне) и запали една от своите „Кул“. — Искаш ли една?

— Не, благодаря.

Всъщност ми се пушеше, но се опасявах, че Хоуби ще долови мириса.

Гриша размаха ръката си с мръсни нокти, пропъждайки цигарения дим.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Искаш ли да ми помагаш днес следобед?

— Как да ти помагам?

— Зарежи тая твоя книга с голите жени („История на изкуството“ от Дженсън) и ела с мен до Бруклин.

— За какво?

— Трябва да закарам някои от тези боклуци на склад, един помощник ще ми дойде добре. Трябваше да ми помага Майк, но бил болен. Ха! „Джайънтс“ играха снощи и изгубиха, той беше заложил доста на тях. На бас, че лежи у дома в Инуд с махмурлук и насинено око.