Дона Тарт
Щиглецът (103)

II.

Бях приятно изненадан да установя, че след травматичния приемен изпит програмата на подготвителния курс не беше чак толкова тежка, каквато я бях виждал в страховете си. В някои отношения беше даже най-ненатоварената образователна програма, сравнена с програмите на другите учебни заведения, които бях посещавал: нямаше отделни часове за напреднали, тормоз за полагане на изпити SAT и за университетите от „Айви Лийг“^[1], нямаше убийствени изисквания по математика и за езиците — всъщност нямаше никакви изисквания. С нарастващо удивление аз се озъртах в този глупашки академичен рай, в който се бях озовал, и осъзнавах защо толкова надарени и талантливи момчета и момичета от пет градски района се бяха блъскали като луди, за да се доберат дотук. Нямаше тестове, нямаше изпити, нямаше оценки. Имаше часове, в които се учехме да съставяме проекти за соларни панели, посещавахме семинари, водени от икономисти лауреати на Нобелова награда, а в други часове само слушахме стари записи на Тупак или гледахме епизоди от „Туин Пийкс“. Ако искаха, обучаващите се по тази програма можеха сами да съставят програмата на самостоятелното си обучение по роботика или история на компютърните игри. Избираемите предмети бяха интересни и аз имах пълна свобода на предпочитанията, от мен се искаше само да напиша у дома едно есе по предварително зададени въпроси в средата на семестъра и да представя един проект в края му. Но макар да съзнавах какъв късмет имам, не бях в състояние да се чувствам щастлив или дори благодарен за това. Като че ли бях претърпял някаква химическа подмяна на духа; като че ли киселинният баланс на психиката ми се беше променил и нещо изцеждаше непоправимо и необратимо жизнеността ми — както живите пипалца на коралите се превръщат в кост.

Можех да върша онова, което се изискваше от мен. Правил го бях и преди: главата ми се изпразваше и аз се принуждавах да продължавам напред. Четири сутрини седмично ставах в осем, вземах душ във ваната с крака като лъвски лапи, която бе в банята до спалнята на Пипа (завесата около душа беше с нарисувани глухарчета, ароматът на ягодовия й шампоан ме обвиваше присмехулно в изпарения, в които навсякъде ми се привиждаше усмивката й). После — рязко приземяване — излизах от облака пара, обличах се мълчаливо в стаята си и — след като влачех известно време Попчик по улиците наоколо, а той се стрелкаше насам-натам и джафкаше ужасено — надниквах в работилницата, казвах „довиждане“ на Хоуби, нарамвах раницата си и вземах метрото за две спирки до центъра.

Повечето обучаващи се по тази програма избираха по пет-шест курса, но аз се ориентирах към минимума — четири: история на изкуството, френски, въведение в европейското кино и руска литература в превод. Имах желание да се запиша за изучаване на разговорен руски, но можех да започна с встъпителното ниво — „Руски 101“ — едва през есента. Хладно, машинално, аз се явявах навреме в час, отговарях, когато ме заговаряха, изпълнявах онова, което ми бе възложено, и тръгвах да се прибирам. Понякога се хранех след часовете в евтини мексикански или италиански ресторанти около Нюйоркския университет — с флипери, изкуствени цветя, с големи телевизори, включени на спортни канали, и бира по долар в часовете, определени за продажба с намаление (но не и за мен: странно бе да се пренастройвам обратно към живота на малолетен, все едно че се връщах към детската градина и започвах отново да рисувам с пастели). После, лепнещ вътрешно от захарта в „Спрайт“-а, който сервитьорите доливаха неограничено по чашите, прекосявах пеш парка при Уошингтън Скуеър, на път към дома на Хоуби, свел глава и усилил звука на айпода си. Заради измъчващите ме тревоги (по новините продължаваха да говорят постоянно за спасения Рембранд) имах големи проблеми със заспиването, а всеки път, когато на вратата у Хоуби се позвънеше неочаквано, аз подскачах, като че ли беше избухнал страхотен пожар.

— Изпускаш много, Тио — казваше Сузана, научната ми ръководителка (говорехме си само на малки имена; всички бяхме приятели) — извънкласните занимания свързват хората от нашата програма в нещо като градски кампус. Особено по-младите сред тях. Толкова лесно е да се почувстваш изгубен.

— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.

— Виждам, че си избрал френски. Клубът на изучаващите френски се събира веднъж седмично, в един френски ресторант на Юнивърсити Плейс. А във вторник ходят в „Алианс Франсез“ и гледат френски филми. Струва ми се, че това може да ти достави удоволствие.

— Може би — ръководителят на френската катедра, един възрастен алжирец, вече бе говорил с мен (беше ме стреснал, отпускайки голямата си, силна ръка върху рамото ми, бях подскочил, като че ли някой ме нападаше) и ми бе казал без излишни предисловия, че водел семинар, в който би се радвал да взема участие и аз, на тема „Корените на съвременния тероризъм, от Фронта за национално освобождение и войната за независимост на Алжир“ — ненавистно ми беше съзнанието, че сякаш всички учители знаеха кой съм и разговаряха с мен, видимо направили предварителните си проучвания, за „трагедията“, както се изразяваше преподавателката ми по европейско киноизкуство, госпожа Лебовиц („Наричай ме Рути“). И госпожа Лебовиц ме преследваше да се запиша в киноклуба, след като бе прочела есето, което бях писал за „Крадци на велосипеди“; също така беше изказала предположение, че може да ми бъде интересно в клуба по философия, в който ежеседмично се водиха дискусии по, както каза тя, Големите въпроси.

— Ъъъ, може би — бях отвърнал учтиво.

— Е, ако съдя по есето ти, бих казала, че си привлечен към това, което бих нарекла, по липса на по-добро определение, „сферата на метафизиката“. Към въпроси от рода на това защо добрите хора трябва да страдат — продължи тя, докато аз я гледах безизразно. — И произволна ли е съдбата. Есето ти се занимава не толкова с кинематографичните аспекти на произведението на Де Сика, колкото с фундаменталния хаос и несигурност на света, в който живеем.

— Не знам — казах аз в настъпилото неловко мълчание. Наистина ли бях посветил есето си на тези въпроси? Всъщност „Крадци на велосипеди“ дори не ми беше харесал (не ми бяха харесали и „Кес“, „Чайка“ или „Люсиен Лакомб“, както и останалите крайно потискащи чуждестранни филми, които бяхме гледали в часовете на госпожа Лебовиц).

Госпожа Лебовиц се взира в мен толкова дълго, че се почувствах неудобно. После нагласи очилата си с яркочервени рамки и каза:

— Е, повечето от нещата, с които се занимаваме в часовете по „Европейско кино“, са доста тежки. Затова си мисля, че ще ти бъде приятно да вземеш участие в някои от моите семинари за специализанти в областта на киноизкуството. „Американски комедии от трийсетте години“ или дори „Нямо кино“. Занимаваме се с „Кабинетът на доктор Калигари“, но също и с много филми с Бъстър Кийтън, много Чарли Чаплин — нали разбираш, също хаос, но представен така, че не въздейства заплашително. Жизнеутвърждаващи работи.

— Може би — отвърнах аз. Но нямах никакво намерение да се обременявам и с най-дребната допълнителна работа, колкото и жизнеутвърждаваща да беше. Защото — почти от мига, в който бях успял да вляза в подготвителния курс — измамният прилив на енергия, благодарение на който успях да се преборя със зъби и нокти да бъда приет — внезапно пресъхна. Щедрите обещания на учебната програма изобщо не ме вълнуваха; нямах никакво желание да полагам повече от абсолютно необходимите условия. Единственото, което ми трябваше, беше да избутам някак до края.

Съответно и ентусиазмът, с който ме бяха посрещнали преподавателите, постепенно отстъпи място на примирение и някакво смътно, безучастно съжаление. Не търсех предизвикателствата, не развивах способностите си, не разширявах познанията си, не се възползвах от многото възможности, които ми се предлагаха. Или, за да използвам деликатния израз на Сузана, не успявах да се адаптирам към програмата. Всъщност, колкото повече срокът напредваше, а преподавателите ми започваха да се държат все по-резервирано и в тона им започваше да се прокрадва нотка на упрек („по всичко личи, че предлаганите възможности на академично ниво не успяват да подтикнат Тиодор да полага по-големи усилия“), аз започвах все повече да се съмнявам, че единствената причина да бъда допуснат до обучение по тази програма е била „трагедията“. Някой в канцеларията бе обърнал внимание на кандидатурата ми, беше я показал на административния директор, о, Господи, горкото дете, жертва на тероризъм, дрън, дрън, дрън, училището има своя отговорност, колко места ни останаха, как мислите, ще успеем ли да намерим едно за него? Почти сигурно бях съсипал живота на някой достоен за такова образование гений от Бронкс — на някой лузър, свирещ на кларинет, когото сигурно продължаваха да бият, за да му вземат домашното по алгебра, и щеше да свърши като продавач на билети в някоя будка, вместо да преподава механика на флуидите в Калифорнийския технологичен институт, защото бях му отнел полагащото му се по право място.

Беше ясно, че е била допусната грешка. „Тиодор взема много рядко участие в клас и като че ли няма никакво желание да отделя за обучението си повече внимание от необходимия минимум“, беше писал моят преподавател по френски в унищожителния си доклад за средата на срока, който — в отсъствието на контролиращ отблизо образованието ми възрастен — не бе видян от никой освен от мен. „Надяваме се, че неуспехите му ще го подтикнат да докаже способностите си, за да може да се възползва от положението си през втората половина на срока“.

Но аз нямах никакво желание да се възползвам от положението си, още по-малко пък да се себедоказвам. Шляех се по улиците като болен от амнезия и (вместо да си пиша домашните, да отида в езиковата лаборатория, или да се присъединя към някой от клубовете, в които бях поканен) се качвах на метрото, пътувайки до разни последни спирки, където се озовавах в подобни на чистилище квартали, и се скитах сред испански кръчми и центрове за присаждане на коса. Но скоро изгубих интерес и към новооткритата възможност да обикалям града — да обикалям стотиците мили на линиите в подземната железница, просто така, защото ми е хрумнало — и вместо това, както камъкът потъва беззвучно в дълбока вода, аз потънах в безцелни занимания в мазето на Хоуби, сред приветливата, сънна атмосфера под нивото на тротоара, където бях изолиран от градския шум и настръхналите към небесата офис сгради и небостъргачи, и с удоволствие полирах плотове за маси и слушах класическа музика по радио „Ню Йорк“ часове наред.

И защо, в края на краищата, трябваше да се вълнувам от passé composé^[2] и произведенията на Тургенев? Какво лошо имаше в това да спя до късно, придърпал завивката над главата си, а после да се шляя из притихналата къща, където в чекмеджетата откривах събирани някога миди, под писалището в дневната имаше плетени панери с натрупани в тях парчета дамаска и светлината на залеза проникваше през ветрилообразния прозорец над входната врата на тънки остриета с цвят на корал? Много скоро, между училището и работилницата, аз успях да потъна в сънливо забвение, в една видяна под друг ъгъл, като в сън, версия на предишния си живот, в която ходех по познатите ми улици, но живеех при различни обстоятелства, сред различни лица; и макар често, докато вървях пеш към училище, да мислех за предишния си, загубен живот с майка си — всичко можеше да отключи тези размисли, спирката на метрото на Канал стрийт, осветените кофи с цветя на корейския пазар — над живота ми във Вегас сякаш се беше спуснала черна завеса.

Само понякога, в мигове, когато забравях да се контролирам, той пробиваше на такива бунтовни изблици, че аз се заковавах удивен на място, както си вървях по тротоара. По някакъв начин настоящето се беше свило и превърнало в далеч по-безинтересно място. Може би просто бях се вразумил донякъде, нямаше го вече хроничното опустошаващо великолепие на онези бурни хлапашки пиянства, когато нашето войнствено племе, наброяващо само двама, буйстваше из пустинята; може би така се порастваше, макар да не можех да си представя Борис (във Варшава, Кармиуолог, Нова Гвинея и където и да било другаде) да води този улегнал живот, бележещ прехода към зрелостта, в който се бях озовал аз. Двамата с Анди — а дори и с Том Кейбъл — бяхме обсъждали оживено плановете си какви да станем, когато пораснем, но що се отнася до Борис, понятието за бъдеще за него като че ли не надхвърляше момента на следващото хранене. Не можех по никакъв начин да си го представя как се подготвя да си изкарва прехраната или да стане полезен член на обществото. И все пак, съжителството с Борис ми даде възможността да осъзная, че животът е пълен с големи, смешно големи възможности — далеч по-големи от онези, които ни представяха в училище. Отдавна се бях отказал от опитите да му пращам съобщения и да му се обаждам; есемесите, изпратени до телефона на Котку, не получаваха отговор, домашният му телефон във Вегас беше изключен. Не можех да си представя — като се вземеше предвид обширния диапазон на странстванията му — че ще го видя отново. И въпреки това мислех за него почти всеки ден. Руските романи, които трябваше да чета за училище, ми напомняха за него; руските романи и „Седемте стълба на мъдростта“^[3], както и долната част на Ийст Сайд — ателиетата за татуировки и магазинчетата за пирожки, мириса на марихуана навсякъде, старите полякини, кретащи с тежки пазарски торби и хлапетата, пушещи във входовете на заведенията по Второ авеню.

И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.

— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.

Тогава ядохме долу, в работилницата, направо от кутиите, Хоуби седеше на една табуретка с черната си работна престилка, запретнал ръкави до лактите, а пръчиците за хранене изглеждаха странно дребни между големите му пръсти.