Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Goldfinch, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Джанабетска, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978(2015)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2015)
Издание:
Автор: Дона Тарт
Заглавие: Щиглецът
Преводач: Боряна Джанабетска
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: „Еднорог“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: Американска
Редактор: Юлия Костова
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 978-954-365-152-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242
История
- —Добавяне
Глава 8.
Магазинът зад магазина
(продължение)
I.
Ужасът и тревогите ми покрай картината бяха толкова големи, че донякъде хвърлиха сянката си върху пристигналото писмо: бях приет за пролетния семестър в подготвителния курс за колеж. Новината беше толкова потресаваща, че аз пъхнах плика в едно от чекмеджетата на бюрото, където то остана два дни до купа хартия за писма с монограма на Уелти, докато най-сетне събрах сили да застана на горната площадка (откъм магазина се носеше шум от енергичното стъргане на ръчно трионче) и да подвикна:
— Хоуби?
Триончето млъкна.
— Получих го.
Широкото, бледо лице на Хоуби се появи на долната площадка.
— Какво си получил? — попита той, все още погълнат от мисълта за работата си, малко разсеян, бършейки ръцете си в черната престилка, по която оставаха бели следи — а после, когато видя плика, изражението му се промени. — Това ли е, което предполагам?
Без да кажа и дума, му подадох писмото. Той погледна първо него, после мен — а след това се разсмя с онзи свой смях, който аз наричах за себе си „ирландски“, суров, изненадан от собственото си избухване.
— Браво на теб! — каза той, свали престилката си и я хвърли на перилото на стълбата. — Радвам се, че стана така, няма да се преструвам. Неприятно ми беше да мисля, че може да се наложи да си стегнеш багажа и да заминеш сам. А кога смяташе да ми съобщиш? В първия учебен ден?
Радостта му ме караше да се чувствам ужасно. На тържествената вечеря — бяхме с Хоуби и госпожа Де Фрийс в едно малко квартално италианско ресторантче, което едва успяваше да се крепи на ръба на фалита — аз се взирах в двойката, която пиеше вино на единствената друга заета маса освен нашата; и — вместо да се чувствам щастлив, както се бях надявал — изпитвах само тъпо раздразнение.
— Наздраве! — каза Хоуби. — Трудното отмина. Сега вече можеш да дишаш малко по-леко.
— Сигурно си толкова доволен — каза госпожа Де Фрийс, която цяла вечер ме беше вземала под ръка, беше притискала ръката ми към себе си и беше чуруликала възторжено. („Изглеждаш bien élégante[1]“, беше й казал Хоуби, когато я целуна по бузата: сивата й коса беше вдигната високо на главата, през халките на диамантената й гривна беше промушена кадифена панделка.)
— Беше истински образец на старание! — каза й Хоуби. Започвах да се чувствам още по-зле, когато го чувах да разказва на приятелите си колко сериозно съм работил и каква блестяща подготовка имам.
— Е, това е чудесно. Не си ли доволен? При това стана толкова бързо! Опитай се да изглеждаш малко по-радостен, скъпи. Кога започват занятията? — обърна се тя към Хоуби.