Дона Тарт
Щиглецът (101)

IX.

През януари се явих на изпитите: на лесния и на трудния. Лесният се проведе в една гимназия в Бронкс: в стаята имаше бременни жени, разни шофьори на таксита и бъбрива групичка местни момичета, от онези, които често се срещаха по „Гранд Конкорс“ — къси, пухкави кожени якета и блещукащ лак на ноктите. Но тестът всъщност не се оказа чак толкова лесен, колкото бях очаквал, имаше много повече въпроси за някакви мистериозни детайли от управлението на щата Ню Йорк, отколкото предвиждах (колко месеца в годината заседаваха законодателните органи в Олбани? Откъде, по дяволите, бих могъл да зная?) и аз се прибрах с метрото, потънал в размисли и потиснат. А трудният тест (заключена класна стая, изнервени родители, крачещи по коридорите, напрегната атмосфера на шахматен турнир) като че ли бе ориентиран към някакви невротични отшелници, отраснали с информационните технологии, а в повечето случаи многото възможни отговори на въпросите бяха толкова сходни, че аз си тръгнах, буквално без да имам каквато и да било представа как съм се справил.

Е, какво, мислех си, докато вървях по Канал стрийт, за да се кача на метрото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, мишниците ми вероятно миришеха от потта, която ме бе избила от напрежението в класната стая. Можеше и да не ме приемат в подготвителния курс за колежите^[1] — и какво от това? Трябваше да съм се справил много, много добре, да съм в челните трийсет процента от кандидатите, за да имам някакъв шанс.

Hubris, прекалена самонадеяност, водеща до падение — дума от речника, която срещах често в подготвителните тестове, макар че в крайна сметка не се бе появила в същинския изпитен материал. Състезавах се с пет хиляди кандидати за около триста места — ако не се справех, не бях много сигурен какво щеше да последва; струваше ми се, че не бих понесъл едно заминаване за Масачузетс, за да живея с това семейство Ънгърър, за което господин Брейсгърдъл говореше постоянно — майка с три момчета, които си представях като редица мускулести, тренирани на степери белозъби грубияни, които редовно пребиваха мен и Анди в лошото старо време в началното училище и ни караха да облизваме валмата прах от пода. Но ако се случеше да не издържа тестовете (или, по-точно казано, не получех достатъчно добра оценка, за да бъда приет в подготвителен курс за колеж), как бих могъл да подредя нещата така, че да остана в Ню Йорк? Несъмнено щеше да е по-добре да се бях ориентирал към някаква по-постижима цел, към някоя прилична гимназия в града, за която щях поне да имам някакви шансове. Но господин Брейсгърдъл толкова много настояваше за интернат, говорейки за чистия въздух, цветовете на есенните гори, звездното небе и безбройните наслади на живота в провинцията („Стайвесънт^[2]! За какво ти е да оставаш тук и да ходиш в «Стайвесънт», ако можеш да се махнеш от Ню Йорк? Да се пораздвижиш, да дишаш по-леко? Да живееш в семейна обстановка?“), че аз изобщо се бях отказал от гимназиите, дори от най-добрите.

— Знам какво би искала майка ти за теб, Тиодор — повтаряше той постоянно. — Тя би искала за теб едно ново начало. Вън от града.

Беше прав. Но как бих могъл да му обясня как веригата от хаос и безумие, последвала смъртта й, бе обезсмислила тези стари желания?

Все още потънал в размисъл, аз завих на ъгъла към метростанцията, ровейки в джоба си за картата, и минах покрай будка за вестници, където видях едно заглавие с големи букви:

МУЗЕЙНИ ШЕДЬОВРИ ОТКРИТИ В БРОНКС.

ОТКРАДНАТИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО ЗА МИЛИОНИ.

Заковах се на тротоара, потокът на хората, прибиращи се с метрото към дома, продължаваше да тече от двете ми страни. После — несръчно, с чувството, че ме наблюдават, с блъскащо се в гърдите ми сърце — аз се върнах и си купих вестника (вероятно в наше време не изглеждаше вече толкова съмнително момче на моята възраст да си купува вестник?), прекосих тичешком Шесто авеню и седнах на една от пейките от другата страна, за да прочета статията.

Полицията, действаща по сигнал, бе успяла да открие три картини — една на Джордж Ван дер Мейн; една на Уибранд Хендрикс; и един Рембранд, всички изчезнали след експлозията — в някаква къща в Бронкс. Картините били открити на тавана, опаковани в алуминиево фолио и наредени сред резервните филтри за общия климатик на къщата. Крадецът, брат му и тъщата на брата — собственица на къщата — бяха в ареста, очакващи решението дали да бъдат освободени под гаранция; ако бъдеха признати за виновни по всички обвинения, ги очакваха присъди по различни обвинения, които можеха да достигнат общо двайсет години.

Статията продължаваше цели страници, съпроводена с дати и диаграми. Крадецът — парамедик — се задържал в сградата след заповедта за напускане, свалил картините от стените, увил ги в чаршаф, скрил ги под една сгъната носилка и излязъл с тях от музея, незабелязан от никого. „Избирани са без отношение към стойността“, казваше агентът от ФБР, интервюиран от автора на статията. „Грабнал е първото, което му е попаднало. Човекът не разбира нищо от изкуство. Когато отнесъл картините у дома си, не знаел какво да прави с тях, затова поискал съвет от брат си и двамата ги скрили у тъщата на брата, без нейно знание, ако може да й се вярва.“ Предполагаше се, че след като са се поровили малко в интернет, братята вероятно са осъзнали, че картината на Рембранд е прекалено прочута, за да успеят да я продадат, а усилията им да продадат една от двете по-неизвестни картини отвели агентите до скривалището на тавана.

Но последният абзац от статията прикова погледа ми така, сякаш бе отпечатан в червено.

„Що се отнася до останалите изчезнали картини, агентите имат нови надежди, а властите работят по различни следи на местна територия. «Колкото повече разтърсваш дървото, толкова повече пада от него», заяви Ричард Нънали, отговорник за връзките на градската полиция с отдела на ФБР за кражби на произведения на изкуството. «Обичайната практика при кражба на произведения на изкуството е те да бъдат изнасяни колкото е възможно по-бързо от страната, но находката в Бронкс доказва, че вероятно в случая са работили немалко любители, неопитни хора, които са извършили кражбите импулсивно и нямат необходимите контакти и познания, за да продадат или скрият откраднатото.» Според Нънали сега отново се провеждали разпити на много от хората, които са били на местопрестъплението, полицията се свързала повторно с тях и разследвала наново: «Сега е логично да предположим, че тези изчезнали картини може да са тук, в града, така да се каже, под носовете ни».“

Чувствах, че ми призлява. Станах, хвърлих вестника в най-близкото кошче за боклук и — вместо да се кача на метрото — тръгнах бавно обратно по Канал стрийт, и цял час се лутах из Чайнатаун, във вледеняващия студ, покрай магазините за евтина електроника и кървавочервените килими в китайските закусвални, предлагащи хапки „дим сум“, взирайки се през замъглените витрини в махагоновите полици и чиниите с патица по пекински, наредени по тях, и си повтарях: „Да му се не види, да му се не види“. Улични продавачи със зачервени бузи, опаковани като в монголските степи, крещяха над димящите си мангали. Областен прокурор. ФБР. Нови сведения. „Твърдо сме решени престъпниците да понесат цялата тежест на закона. Работим с дълбокото убеждение, че и останалите изчезнали картини скоро ще се появят. Интерпол, ЮНЕСКО и други федерални и международни организации сътрудничат на местните власти във връзка със случая.“

Новината беше публикувана навсякъде: виждах спасения портрет от Рембранд дори във вестниците, списвани на мандарин, сред колонките китайски йероглифи, надничащ изпод щайги с непознати за мен зеленчуци и змиорки, поставени върху ледени блокчета.

— Действително е обезпокоително — каза Хоуби по-късно същата вечер, докато вечеряхме със семейство Амстис, свил угрижено вежди. Не можеше да говори за нищо друго освен за откритите картини. — Като си помислиш — наоколо е било пълно с ранени хора, на които е изтичала кръвта, а този човек е смъквал картини от стените. Изнесъл ги е навън в дъжда.

— Е, не мога да твърдя, че съм изненадан — заяви господин Амстис, който беше на четвъртото си уиски с лед. — Особено след втория сърдечен пристъп на майка ми. Нямаш представа каква свинщина оставиха след себе си онези дръвници от „Бет Израел“. Черни стъпки по килима. Седмици наред намирахме пластмасови накрайници за спринцовки по пода, кучето едва не изяде един. Че и счупиха нещо, нещо от витрината с порцелана, така ли беше, Марта?

— Виж какво, аз никога не бих се оплаквал от парамедици — каза Хоуби. — Бях действително впечатлен от хората, които идваха, когато Джулиет се разболя. Просто се радвам, че са открили картините, преди да пострадат сериозно, би могло да бъде истинска… Тио? — обърна се той внезапно към мен, принуждавайки ме да вдигна поглед от чинията си. — Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Нищо чудно — каза дружелюбно господин Амстис. — Ще влезеш — успокои ме той с тон, който подсказваше, че всеки идиот би могъл да влезе, а после, обръщайки се отново към Хоуби, продължи: — Повечето от тези подготвителни курсове за колеж дори не заслужават това име, нали, Марта? Просто попрехвалени гимназии. Голяма мъка, докато влезеш, а после се оказва детска игра. Така е в наши дни с децата — достатъчно е да участват, да присъстват, и веднага очакват награда. Всички печелят. Знаеш ли какво казал един от студентите на Марта наскоро? Кажи им, Марта. Хлапето идва при нея след лекцията, иска да поговорят. Всъщност не би трябвало да казвам „хлапе“, говорим за вече защитил бакалавърска степен студент. И знаеш ли какво й казал?

— Харолд — обади се госпожа Амстис.

— Казал, че се притеснява за резултатите от теста си, искал съвет от нея. Защото имал проблеми да помни разни неща. Какво ще кажеш, връх, нали? Бакалавър по американска история — който има проблеми да помни разни неща!

— Е, бог ми е свидетел, че и аз имам проблеми със запомнянето — каза непринудено Хоуби, ставайки, за да отнесе чиниите, и смени темата на разговора.

Но късно същата вечер, когато съпрузите Амстис си бяха тръгнали и Хоуби спеше, аз продължавах да седя в стаята си, взирайки се през прозореца към улицата, заслушан в тежкото скърцане на камионите, които се движеха след два часа сутринта по Шесто авеню и се опитвах да се убедя сам, че нямам повод за паника.

Но как иначе да реагирам? Бях стоял с часове пред лаптопа си, прехвърляйки се бързо от статия на статия — като че ли бяха стотици — в „Льо Монд“, „Дейли Телеграф“, „Таймс ъв Индия“, „Ла Република“, езици, на които не можех да чета — като че ли всички вестници по света пишеха за това. Извън присъдите се налагаха и убийствени парични санкции: двеста хиляди, половин милион долара. Нещо по-лошо: собственицата на къщата също беше обвинена, защото картините бяха открити под покрива й. А това означаваше, че най-вероятно Хоуби също щеше да пострада — и то доста по-тежко от мен. Жената, пенсионирана козметичка, твърдеше, че не подозирала за присъствието на картините в дома й. Но Хоуби? Търговец на антикварни предмети? Нямаше да има значение това, че ме бе приел, нищо неподозиращ, от добросърдечие. Кой щеше да му повярва, че не е знаел нищо?

Мислите ми се мятаха ту нагоре, ту надолу, като в кошмарно пътуване с увеселително влакче. „Въпреки че тези крадци са действали импулсивно и дори да нямат криминално досие, тяхната неопитност няма да ни разколебае в желанието те да бъдат наказани съгласно буквата на закона“. Един от коментаторите, в Лондон, споменаваше моята картина заедно със спасения Рембранд: „… привлече вниманието ни към други ценни произведения, които са все още в списъка на изчезналите, особено към «Щиглецът» на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година, уникална според аналите на изкуството и съответно безценна…“

Затворих лаптопа и после, малко схванат от дългото седене, се наместих в леглото и изгасих лампата. Все още пазех пликчето с хапчета, което бях откраднал от Ксандра — стотици, с различен цвят и размери, според Борис до едно обезболяващи, но макар че понякога баща ми спеше от тях като пън, го бях чувал да се оплаква и че са го държали буден през нощта, и затова — след като в продължение на час и повече лежах, парализиран от притеснение и нерешителност, мятах се в леглото и чувствах, че ми се гади — аз запалих отново лампата и започнах да се ровя в чекмеджето на нощното шкафче за пликчето, после избрах две различни на цвят хапчета, едно жълто и едно синьо, надявайки се, ако едното не успее да ме приспи, другото да свърши работа.

„Безценна“. Обърнах се с лице към стената. Спасеният Рембранд беше оценен на четиридесет милиона долара. Но четиридесет милиона бяха все пак цена.

Навън, на булеварда, пожарна коля изпищя и надигна вой, отзвучаващ бавно в далечината. Коли, камиони, смеещи се на висок глас двойки, излизащи от баровете. Докато лежах буден, представяйки си успокояващи картини, като сняг или звезди над пустиня, аз се надявах да не съм объркал нещо, смесвайки хапчетата, та да умра от отравяне, и правех всичко по силите си да се вкопчвам в единственият утешителен факт, който бях измъкнал от четенето онлайн: че е практически невъзможно да се открие крадена картина, докато някой не се опита да я продаде или премести, и че именно затова били залавяни само двайсет процента от крадците на произведения на изкуството.