Дона Тарт
Щиглецът (10)

III.

Дори сега споменът за онова време ме изпълва със задушаващо усещане за безнадеждност. Всичко беше ужасно. Хората ми предлагаха студени напитки, топли пуловери, храна, която не можех да ям: банани, сладкиши, сандвичи, сладолед. Когато ме заговаряха, отвръщах с „да“ и „не“, и през по-голямата част от времето се взирах в килима, за да не виждат хората, че съм плакал.

Макар че по нюйоркски стандарти апартаментът на семейство Барбър беше огромен, той се намираше на нисък етаж и в него практически не влизаше светлина, дори през прозорците, които гледаха към Парк авеню. Макар че тук никога не мръкваше истински, а и денят не беше истински ден, отблясъкът от светлините на лампите по полираната дъбова ламперия създаваше атмосфера на празничност и уют, като в някой частен клуб. Приятелите на Плат наричаха апартамента „кошматориума“, а баща ми, който бе идвал тук един-два пъти, за да ме прибере, след като бях останал да преспя, го наричаше „Франк Е. Кембълс“ по името на известната погребална агенция. Но аз намирах успокоение в тази внушителна, мрачна, предвоенна пищност, в която можеше лесно да потънеш, ако не ти е приятно да те заговарят или да те зяпат.

Различни хора се отбиваха да ме видят — разбира се, социалните работници, които отговаряха за мен, както и един психиатър, разноските за чиито услуги се поемаха от общината, но и колеги на майка ми (някои от които, Матилд например, навремето имитирах успешно, за да я разсмея), както и много нейни приятели от Нюйоркския университет и времето, когато бе работила като модел. Имаше например един средно прочут актьор на име Джед, който понякога идваше да прекара Деня на благодарността с нас („В моите очи майка ти беше кралица на вселената“), една малко уплашена на вид жена с оранжево палто на име Кика, която ми разказа как веднъж тя и майка ми — останали без пукната пара в Ийст Вилидж — организирали с блестящ успех вечеря за дванайсет души за по-малко от двайсет долара (ползвайки между другото пакетчета със захар и сметана, измъкнати от някакво кафене, и подправки, набрани крадешком от саксиите на един съседски прозорец). Анет — седемдесетинагодишна вдовица на пожарникар, някогашна съседка на майка ми в долната част на Ийст Сайд — дойде с кутия сладкиши, купена от една италианска пекарна, близо до мястото, където бяха живели двете с майка ми, същите маслени курабийки с кедрови ядки, които носеше винаги, когато ни идваше на гости на Сътън Плейс. Дойде и Чинция, някогашната ни икономка, която избухна в плач, когато ме видя, и ме помоли за снимка на майка ми, за да я носи в портфейла си.

Госпожа Барбър слагаше край на тези посещения, когато те се проточваха прекалено много, с обяснението, че аз лесно се уморявам, но също така — подозирам — и защото не можеше да приеме хора като Чинция и Кика да окупират дневната й за незнайно колко време. След около четиридесет и пет минути тя се появяваше и заставаше мълчаливо на прага. А ако не схванеха намека, тя проговаряше, благодареше им за посещението — със съвършена учтивост, но така, че хората осъзнаваха напредването на времето и ставаха да си вървят. (Гласът й, също като гласа на Анди, беше глух и сякаш идваше отдалече; дори когато стоеше непосредствено до него, човек имаше чувството, че предава съобщения от звездата Алфа-Кентавър).

Около мен, независимо от мен, животът в дома си продължаваше. Всеки ден звънецът на входната врата иззвъняваше много пъти — домашни помощници, детегледачки, доставчици, учители, преподавателят по пиано, дами, които водеха светските страници в различни списания, бизнесмени с мокасини с пискюли, които идваха във връзка с благотворителните дела на госпожа Барбър. По-малкият брат и по-малката сестра на Анди, Тоди и Китси, препускаха из мрачните коридори с приятелите си от училище. Често следобед се отбиваха на кафе или чай ухаещи на парфюм жени с много хартиени торби с покупки; вечер двойки във вечерно облекло се събираха на вино и газирана вода в дневната, където специално аранжираните цветя се подменяха всяка седмица, доставяни от един скъп цветарски магазин на Медисън авеню, а на ниската масичка бяха разхвърляни небрежно последните броеве на „Аркитекчъръл Дайджест“ и „Ню Йоркър“.

Ако господин и госпожа Барбър изпитваха сериозни неудобства от това, че неочаквано им беше натрапено още едно дете, практически без предупреждение, те бяха така любезни да не го показват. Майката на Анди, с ненатрапчивите си бижута и леко безразличната си усмивка — тя можеше спокойно да се свърже по телефона с кмета на града, за да го помоли за услуга — сякаш действаше на ниво, намиращо се над ограниченията, налагани от нюйоркската бюрокрация. Дори в скръбта и объркването си съзнавах, че тя движи задкулисно всичко, че облекчава положението ми, че ме предпазва от по-мъчителните аспекти на начина, по който действаха социалните служби — а междувременно съм доста уверен, че ме предпазваше и от пресата. Повикванията по настоятелно звънящия стационарен телефон бяха незабавно пренасочвани към нейния мобилен телефон. Водеха се разговори с тих глас, даваха се инструкции на портиерите. Когато веднъж влезе по време на един от разпитите на неуморния Енрике, който продължаваше да се интересува от местонахождението на баща ми — разпити, които често почти ме разплакваха; със същия успех можеше да ме пита за разположението на ракетни установки в Пакистан — тя ме отпрати от стаята и после, с овладян, равен тон, сложи край на тези разговори („Е, искам да кажа, момчето очевидно не знае къде е той, а и майката не е знаела… да, знам, че искате да го намерите, но е ясно, че този човек не иска да бъде намерен, взел е мерки да не бъде намерен… не е плащал издръжка, оставил е много дългове, практически е избягал от града без никакви обяснения, така че, честно казано, не разбирам какво се надявате да постигнете, ако се свържете с този прекрасен родител и гражданин и… да, да, всичко това е много хубаво, но ако кредиторите му не могат да го открият, а и вашите служби не могат, не разбирам каква полза има да продължавате да тормозите детето. Не може ли да се споразумеем да се сложи точка на всичко това?“).

Някои аспекти на военното положение, установено в дома след моето пристигане, създаваха неудобства в домакинството: например вече не се позволяваше на камериерките да слушат новинарската радиостанция „Тен тен Уинс“, докато си вършеха работата („Не, не“, казваше Ета, готвачката, сочейки ме предупредително с очи, ако някоя от прислужничките посегнеше да включи радиото), а сутрин вестник „Таймс“ биваше отнасян незабавно на господин Барбър, вместо да бъде оставян да го прочете семейството преди това. Очевидно това не беше в реда на нещата — случваше се сестричката на Анди да проплаче „Някой пак е отмъкнал вестника“, преди да замълчи виновно, срещнала погледа на майка си — и аз скоро разбрах, че вестникът е изчезвал в кабинета на господин Барбър, защото в него е имало неща, които не е било препоръчително да чета.

За щастие Анди, който и преди се беше проявявал като приятел в беда, разбираше, че последното, което искам, е да разговарям. През онези първи дни му бяха разрешили да не ходи на училище, за да стои у дома при мен. В неговата непроветрена стая с тапицерия на шотландско каре и две легла едно над друго, където бях прекарал много съботни вечери, докато бяхме в началното училище, двамата седяхме пред шахматната дъска — Анди играеше и от мое име, защото в зашеметеното си състояние невинаги си спомнях как се движат фигурите.

— Добре — казваше той, побутвайки очилата нагоре по носа си, — така да е. Напълно ли си сигурен, че искаш да постъпиш така?

— Как да постъпя?

— Да, разбирам — продължаваше Анди със своя вбесяващо тих глас, който бе накарал толкова много гамени да го блъскат така, че да пада на тротоара пред училището ни. — Топът ти е в опасност, точно така, но аз бих предложил да погледнеш по-внимателно царицата си — не, не, царицата. На D5.

Трябваше да ме повика по име, за да привлече вниманието ми. Отново и отново преживявах момента, когато двамата с майка ми тичахме нагоре по стълбите на музея. Виждах раирания й чадър. Дъждовните пръски, които вятърът запращаше в лицата ни. Знаех, че случилото се е необратимо, и същевременно ми се струваше, че трябва да има някакъв начин да се върна на онази мокра от дъжда улица и да променя хода на събитията.

— Тези дни — каза Анди, — някой, май беше Малкълм Как-му-беше името или някакъв друг, уж много уважаван автор — както и да е, та той направи много впечатляващо изказване тези дни в „Сайънс Таймс“, твърдейки, че на този свят съществуват по-голям брой възможни шахматни партии, отколкото песъчинки. Смешно е, че автор на научни материали в такъв голям вестник се е почувствал задължен да коментира нещо толкова очевидно.

— Така е — казах, изтръгвайки се с усилие от размислите си.

— Искам да кажа, кой не знае, че броят на песъчинките на тази планета, колкото и огромен да е, е ограничен. Абсурдно е някой изобщо да коментира това, което изобщо не е новина, като, разбираш ли — сензация от последния час! Изсипва го така, като факт, за който досега се предполага, че е държан в тайна.

В началното училище ние с Анди се бяхме сприятелили при малко или повече травматични обстоятелства: и двамата бяхме определени за прехвърляне в по-горен клас поради високите ни резултати на тестовете. Сега вече като че ли всички бяха единодушни, че това е било погрешно решение и за двама ни, макар и по различни причини. През тази година — лутайки се сред по-големи и по-едри момчета от нас, момчета, които ни препъваха и блъскаха, захлопваха вратите на шкафчетата върху пръстите ни, късаха ни домашните и плюеха в млякото ни, наричаха ни „червеи“, „педалчета“ и „тъпанари“ (определение, което за жалост моето фамилно име, Декър^[1], просто предизвикваше) — през цялата тази година (нашето „Вавилонско робство“, както казваше Анди със слабия си, мрачен глас) ние се борехме рамо до рамо като две слабовати мравки, наблюдавани с увеличително стъкло: ритаха ни по кокалчетата, удряха ни с юмруци под кръста, изолираха ни, хранехме се във възможно най-отдалечените ъгълчета, които можехме да намерим, за да не ни замерят с пакетчета кетчуп и панирани пилешки хапки. Цели две години нямах друг приятел освен него, нито пък той друг освен мен. Потискащо и смущаващо беше да си припомням онова време, нашите игри с роботи и строени от „Лего“ космически кораби, образите от класическия „Стар Трек“, които бяхме възприели тайно (аз бях Кърк, а той — Спок), в стремежа си да превърнем в игра тормоза, на който бяхме подложени. Капитане, изглежда, че тези извънземни са ни пленили в някакво подобие на вашите училища за човешки деца на Земята.

Преди да ме натикат насилствено в ограничен кръг от съперничещи си по-големи момчета с определението „талантлив“, което сякаш бе написано на табела, окачена на врата ми, никога не ми се бе случвало да бъда особено тормозен или унижаван в училище. Но горкият Анди — дори преди да го прехвърлят в по-горен клас — беше дете, над което бяха издевателствали постоянно: кльощав, нервен, страдащ от лактозна непоносимост, с кожа, толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна, и със склонност да употребява в ежедневен разговор думи от рода на „пагубен“ и „хтоничен“. Колкото и умен да беше, той бе несръчен; равният му глас и обичаят да диша през устата поради постоянно запушения нос го караха да изглежда леко глуповат, вместо извънредно интелигентен. В сравнение с другите си братя и сестра си — палави, борбени, обичащи спорта, препускащи между срещи с приятели, съотборници и забавленията след училище, които явно им доставяха удоволствие — той се открояваше като случайно попаднал на игрището за лакрос бледолик книжен плъх.

Докато аз бях успял да се възстановя донякъде от катастрофалната година, каквато беше пети клас за нас, Анди не се бе съвзел. Стоеше си в петък и събота вечер у дома; никога не го канеха на купони или на събирания в парка. И доколкото ми беше известно, аз си оставах единственият му приятел. И макар че, благодарение на майка си, той разполагаше с подходящите дрехи и се обличаше като най-популярните в училище момчета — дори носеше контактни лещи през повечето време — това не заблуждаваше никого: враждебно настроените спортни типове, които го помнеха от онези ужасни някогашни дни, продължаваха да го побутват насам-натам и да го наричат „Три-пи-о“ заради отдавнашната му грешка да се яви на училище с тениска с щампа от „Междузвездни войни“.

Анди открай време не беше бъбрив, не говореше много дори като дете, освен в някои редки случаи, в които избухваше, като че ли под налягане (голяма част от приятелството ни се бе изразявало в безмълвна размяна на комикси). Годините на тормоз в училище го бяха направили дори още по-мълчалив и затворен — вече не беше толкова склонен да употребява думи от речника на Лъвкрафт, а предпочиташе да се заравя в математика за напреднали и изобщо в научни занимания. Математиката никога не ме беше интересувала особено — бях, както се казва, „с висока лингвистична интелигентност“ — но, докато аз не оправдах надеждите, които бях давал първоначално в училище, и нямах интерес към високите оценки, ако постигането им изискваше тежък труд, Анди беше отличник по всички предмети и най-добър в класа. (Със сигурност щяха да го пратят в Гротън като Плат — перспектива, която го хвърляше в ужас още когато бяхме третокласници — ако родителите му не се безпокояха, с известно основание, да изпратят в интернат сина си, толкова тормозен от съученици, че веднъж едва не бе се задушил в плика, надянат на главата му по време на междучасие. А имаха и други основания за тревога; аз знаех за престоя на господин Барбър във „фермата за кукувици“, защото Анди ми беше казал, с обичайния си безразличен тон, че родителите му се бояли да не би той да е наследил донякъде същата „лабилност“, както се изрази той.)

Докато не ходеше на училище, за да бъде с мен, Анди се беше извинил, че се налага да учи, „но за съжаление е необходимо“, бе отбелязал той, беше подсмръкнал и бе избърсал носа си с ръкав. Натоварването му беше невероятно („адът на отличника“), и той не можеше да си позволи да изостане дори с ден. Докато той се бореше с явно безкрайните уроци (химия и математика, американска история, английски, астрономия, японски), аз седях на пода, опрял гръб на скрина му и броях на ум: по това време преди три дни тя беше жива, по това време преди четири дни, преди седмица… В мислите си виждах какво бяхме яли в последните дни преди смъртта й: последното ни посещение в гръцкия ресторант, последния път, когато отидохме в „Шън Ли Палас“, последния път, когато тя ми приготви вечеря (спагети карбонара), а после и вечерята преди това (пиле по индиански, беше се научила да готви това ястие в Канзас, от майка си). Понякога, за да създавам впечатление, че се занимавам с нещо, прелиствах стари броеве на „Фулметъл Алкемист“^[2] или едно илюстрирано издание на Х. Дж. Уелс, което стоеше в стаята му, но не бях в състояние да възприемам дори илюстрациите. Най-често се взирах в гълъбите, които пърхаха на перваза на прозореца, докато Анди попълваше безконечни таблици в тетрадката си по хирагана^[3], а коленете му подскачаха под масата, докато работеше.

Прозорците в стаята на Анди — част от една голяма спалня, която Барбърови бяха разделили наполовина — гледаха към Парк авеню. В пиковия час около пешеходните пътеки се носеше ревът на клаксони, в прозорците на отсрещната страна на улицата гореше златна светлина и гаснеше горе-долу по същото време, когато и уличното движение започваше да оредява. Нощта си течеше (във фосфоресциращото сияние на уличните лампи виолетовите среднощни часове в града никога не ставаха истински черни), а аз се въртях в леглото, ниският таван над горното легло ме притискаше така тежко, та понякога наистина ми се струваше, че лежа под леглото, а не върху него.

Как бе възможно да тъгуваш за някой толкова, колкото аз тъгувах за майка си? Тя ми липсваше така, че исках да умра: това беше остра, физическа нужда, като нуждата от въздух, когато си под вода. Докато лежах буден, се опитвах да призова всичките си най-хубави спомени за нея — да ги фиксирам в съзнанието си, за да не я забравям — но вместо рождени дни и щастливи мигове постоянно си припомнях други случаи — например как няколко дни преди да загине ме спря в момента, когато излизах, за да махне някакъв конец от сакото на училищната ми униформа. Кой знае защо, това беше един от най-ясните ми спомени за нея: свитите й вежди, увереният жест, когато протягаше ръка към мен, всичко. Имаше и няколко случая — докато се реех неспокойно между будност и сън — когато се изправях рязко в леглото, дочул съвсем ясно в главата си нейния глас, произнасящ такива фрази, каквито несъмнено може да бе казвала някога, но всъщност аз не помнех, неща от рода на „Подхвърли ми една ябълка, моля те“ или „Питам се дали това нещо се закопчава отпред или отзад?“ и „Този диван е в позорно жалко състояние“.

В светлината от улицата по пода прелитаха черни ленти. Мислех, обзет от безнадеждност, за собствената си празна спалня, само на няколко преки оттук; за собственото си тясно легло с излиняла червена завивка. Със светещи на тъмно звезди, купени от планетариума, и картичка с кадър от филма на Джеймс Уейл „Франкенщайн“. Птичките се бяха върнали в парка, нарцисите цъфтяха; по това време на годината, когато се затопляше, ние понякога ставахме по-рано сутрин и вървяхме заедно пеш през парка, вместо да вземем автобуса до Уест Сайд. Само да можех да се върна назад и да променя случилото се, да намеря някакъв начин то да не се случи! Защо не бях настоял да закусим, вместо да отидем в музея? Защо господин Биймън не ни повика във вторник или в четвъртък?

Втората или третата вечер след смъртта на майка ми — така или иначе, скоро след като господин Барбър ме беше завел на лекар, за да се предприеме нещо против главоболието ми — семейство Барбър бяха поканили много гости в апартамента си, а беше късно да отменят поканата. Започна шушукане, развиваше се оживена дейност, която изобщо не бях в състояние да възприема.

— Струва ми се — каза госпожа Барбър, когато се появи отново в стаята на Анди, — че на вас двамата с Тио ще ви бъде по-приятно да си седите тук — независимо от небрежния й тон беше ясно, че това не е предложение, а заповед. — Ще бъде голяма скука, съмнявам се, че бихте се забавлявали. Ще помоля Ета да ви донесе храна от кухнята.

Двамата с Анди седяхме един до друг на долното легло и ядяхме коктейл от раци и сандвичи с артишок от картонени чинии — или по-скоро ядеше той, а аз се взирах в недокоснатата си чиния. Беше пуснал диск с някакъв екшън, на екрана експлодираха роботи сред дъжд от метал и пламъци. От дневната долиташе звън на чаши, ухание на восъчни свещи и парфюм, от време на време нечий глас се извисяваше в звънък смях. Искрящите звуци на It’s All Over Now, Baby Blue^[4], в динамичната трактовка на пианиста, сякаш достигаха до нас от друга вселена. Всичко беше загубено, аз бях загубил мястото си на картата: дезориентиращото усещане, че се намирам не в апартамента, в който трябваше да бъда, че съм се озовал в погрешното семейство, ме изтощаваше и аз се чувствах като пребит, замаян като пиян, готов да заплача, като подлаган на разпити затворник, който не е бил оставян да заспи в продължение на дни. Постоянно си казвах „Трябва да се прибера у дома“, и за милионен път си отговарях „Не мога“.