Дона Тарт
Щиглецът (1)

I.

Докато бях все още в Амстердам, сънувах майка си за първи път от години насам. Бях стоял затворен в хотела си в продължение на повече от седмица, боях се да се обадя по телефона на когото и да било или да изляза; а сърцето ми подскачаше и започваше да се мята дори при най-невинни шумове: камбанката на асансьора, потракването на количката, с която зареждаха минибаровете; дори в звъна на камбани на всеки кръгъл час — откъм камбанарията Вестерторен и църквата Крьойтберг — долавях някакъв мрачен тон, преплетен с усещане за обреченост като в приказките. Денем седях в долния край на леглото и се опитвах да разбера нещо от новините на нидерландски по телевизията (безнадеждна задача, тъй като не знам и дума нидерландски), а когато се отказвах, сядах край прозореца и се взирах в канала, наметнал над останалите си дрехи палтото от камилска вълна — защото бях напуснал Ню Йорк много бързо и нещата, които взех със себе си, не топлеха достатъчно дори вътре, в стаята.

Навън цареше весело оживление. Беше Коледа, нощем по мостовете над каналите блещукаха светлинки; dames en heren^[1] със зачервени бузи, с развени от ледения вятър шалове, преминаваха с подрънкване по калдъръмените улици, с привързани отзад на велосипедите коледни елхички. През следобедите един любителски оркестър изпълняваше коледни песни и звуците увисваха — крехки, с тенекиен отзвън — в зимния въздух.

Хаотично поръчвани подноси от румсървис; прекалено много цигари; топла водка от магазина за безмитни стоки. По време на тези неспокойни, прекарани на затворено дни, аз опознах всеки инч от стаята си — така, както затворник опознава своята килия. За първи път бях в Амстердам; не бях видял почти нищо от града, и все пак самата стая, със своята сурова, прохладна, избеляла красота, създаваше силно усещане за Северна Европа — истински модел на Нидерландия в миниатюра; белосани стени и протестантска почтеност, съчетани с дълбоко вкоренен лукс, донасян с търговските кораби от Изтока. Прекарвах неоснователно много време в съзерцание на две мънички маслени картини в позлатени рамки, окачени над бюрото. На едната се виждаха селяни, пързалящи се по замръзнало езеро край една църква, на другата — платноходка, подмятана по развълнувано зимно море: копия, предназначени за украса, нищо особено, и все пак аз ги изучавах така, сякаш криеха някакъв зашифрован ключ към дълбоката същност на старите фламандски майстори. Отвън суграшицата почукваше по стъклата на прозорците и се ръсеше над каналите; и макар брокатените завеси да бяха пищни, а килимът — мек, зимната светлина съхраняваше студени нотки от 1943-а, напомнящи за лишения и строги икономии, за слаб чай без захар и лягане без вечеря.

Рано всяка сутрин, когато навън все още беше тъмно, преди да се появят допълнителните рецепционисти и фоайето на хотела да се изпълни с хора, слизах долу за вестници. Хората от персонала разговаряха приглушено и пристъпваха тихо, очите им се плъзгаха невъзмутимо по мен, сякаш не ме виждаха — американецът от номер 27, който никога не слизаше долу през деня; опитвах се да се убедя, че нощният отговорник за персонала (с тъмен костюм, ниско подстриган, с очила с рогови рамки) вероятно би сторил какво ли не, за да отклони евентуални неприятности и да не създава суматоха.

В „Хералд Трибюн“ нямаше новини за опасното положение, в което се намирах, но историята присъстваше навсякъде в холандските вестници — плътно изписани колони на чужд език, които си оставаха, мъчително изкусителни, извън обсега на моето разбиране. Onopgelooste moord. Onbekende^[2] Качвах се горе и отново си лягах (напълно облечен, толкова студено беше в стаята), и разпръсвах вестниците по кувертюрата: снимки на полицейски коли, ленти, с които полицията огражда местопрестъпленията, но дори текстовете под снимките си оставаха неразбираеми, и макар да изглеждаше, че името ми не им е известно, нямаше как да разбера дали разполагат с мое описание и дали не укриват от обществеността част от сведенията.

Стаята. Радиаторът. Een American met een strafblad.^[3] Маслиненозелената вода в канала.

Тъй като ми беше студено и бях болен, а и през повечето време не знаех какво да правя (бях пропуснал да си взема не само топли дрехи, но и книга), през по-голямата част от деня не ставах от леглото. Нощта сякаш се спускаше още в средата на следобеда. Често — сред шумоленето на разпилените вестници — аз ту потъвах в сън, ту изплувах от него, а сънищата ми до голяма степен бяха помрачени от същата неопределена тревожност, която се просмукваше и в часовете, когато бях буден: присънваха ми се съдебни заседания, как куфарът ми се отваря на пистата и дрехите ми се разпиляват навсякъде, и безкрайни летищни коридори, по които тичах, за да не изпусна различни самолети, но съзнавах, че няма да стигна навреме.

Поради треската имах странни и удивително ясни сънища, потънал в пот, се мятах, почти без да съзнавам ден ли е или нощ, но през последната и най-тежка от тези нощи сънувах майка си — беше кратък, загадъчен сън, който остави у мен усещането, че по-скоро ми се е явило привидение. Намирах се в магазина на Хоуби — или по-скоро, в някакво призрачно място от сънищата, което изглеждаше като приблизителен вариант на магазина — когато тя се появи внезапно зад мен, така че видях отражението й в едно огледало. Когато я видях, бях като парализиран от щастие; беше тя, до най-малката подробност, до начина, по който бяха разхвърляни луничките й, усмихваше ми се, още по-красива, но не по-възрастна, с черната си коса и весело повдигнатото ъгълче на устата, не беше сън, а присъствие, изпълнило цялата стая: сила, присъща на нея, нещо различно, но живо. И колкото и да ми се искаше, аз знаех, че не може да се обърна, че ако погледна право към нея, бих нарушил законите на нейния свят и на моя; тя беше дошла при мен по единствения възможен начин, и очите ни се срещнаха в огледалото за един дълъг, притихнал миг; но тъкмо когато тя сякаш щеше да проговори — видимо с някаква смесица от шеговитост, обич и раздразнение — между нас нахлу мъгла и аз се събудих.