Ю Несбьо
Леопардът (93)

Деветдесет и трета глава
Отговорът

Застанал насред стаята, Хари я оглеждаше, когато телефонът звънна.

— Аз съм — Ракел. Какво правиш?

— Оглеждам какво остава след смъртта на човека.

— И?

— Много неща. И същевременно нищо особено. Със Сьос се разбрахме какво да запазя, а утре ще дойде някакъв тип, който изкупува вещи на покойници. Обеща ми петдесет хиляди крони за цялото имущество. В цената влиза и почистването на къщата. Направо… направо… — Хари не намираше точните думи.

— Знам. И аз се чувствах така, когато татко почина. Вещите му — дотогава толкова важни и необходими — изведнъж изгубиха значение. Явно само той е можел да им придаде стойност.

— А навярно у нас проговаря желанието да разчистим, да изгорим останките и да започнем отначало.

Хари влезе в кухнята и погледна снимката над кухненския шкаф — Олег и Ракел.

— Дано да сте успели да се сбогувате. Прощаването е важно. Особено за онзи, който не си отива.

— Не знам. С него така и не си казахме „здрасти“. Предадох доверието му.

— Как?

— Помоли ме да ускоря смъртта му. Отказах.

Настъпи краткотрайно мълчание. Хари се заслуша в звуците зад Ракел: явно се намираше на летището.

После гласът й отново се появи:

— Съжаляваш ли, че не се отзова?

— Да. Сега съжалявам.

— Не мисли за това. Вече нищо не можеш да направиш.

— Така ли?

— Да, Хари. Късно е.

Отново се умълчаха. Хари чу как носов глас прикани пътниците за Амстердам да се насочат към изхода.

— А ти? Отказа ли се да го посетиш?

— Не мога, Хари. Сигурно и аз съм лош човек.

— За следващата ни среща ще се опитаме да бъдем по-добри.

Чу как тя се усмихна.

— Дали е възможно?

— Никога не е твърде късно да опитаме. Ще поздравиш ли Олег от мен? Предай му какво съм ти казал.

— Хари…

— Да?

— Нищо.

Тя затвори. Хари се загледа през кухненския прозорец.

После се качи на втория етаж и започна да опакова вещите.

Лекарката изчака Хари пред тоалетната. Продължиха по коридора към охранителя.

— Състоянието му е стабилно — съобщи тя. — Не е изключено съвсем скоро да го върнем в затвора. Защо идвате пак?

— Да му благодаря, задето ни помогна да разплетем един случай и да му обясня защо не успях да изпълня негово желание.

Хари си съблече якето, подаде го на охранителя и вдигна ръце встрани, за да го обискират.

— Пет минути — предупреди го лекарката. — Не повече. Разбрахте ли?

Хари кимна.

— Ще вляза с вас — обади се охранителят, който не сваляше очи от обезобразената буза на Хари.

Хари повдигна вежда.

— Такива са правилата за посещения от цивилни — аргументира се другият. — Чухме, че сте напуснали полицията.

Хари вдигна рамене.

Снежния човек бе станал от леглото и седеше на стол до прозореца.

— Открихме го — съобщи Хари и придърпа стол до неговия.

Охранителят застана до вратата, но разстоянието не му позволяваше да ги чува.

— Благодаря за помощта.

— Спазих моята част от договорката — напомни Снежния човек. — Какво стана с твоята?

— Ракел не пожела да те посети.

По лицето на мъжа не трепна дори мускул, ала той се сгъна, сякаш пронизан от леден вятър.

— В аптечката в хижата, където бе отседнал Кавалера, намерихме бутилка. След анализ на съдържанието се установи, че е пълна с кетаномин. С това вещество убиецът е упоявал жертвите си. Чувал ли си за кетаномин? В големи дози причинява смърт.

— Защо ми го казваш?

— Наскоро изпитах действието му върху себе си. В известен смисъл ми хареса. Но на мен не може да се вярва — все пак съм наркоман. За теб това не е новина, нали ти разправих как си набавях дрога в хотел „Ландмарк“ в Хонконг.

Снежния човек предпазливо погледна охранителя и пак се обърна към Хари.

— А, да, сещам се — небрежно отвърна той. — Слагал си парите в казанчето от…

— Отдясно — довърши Хари. — Е, добре тогава, още веднъж ти благодаря. Избягвай да се поглеждаш в огледало.

— И ти — мъжът му подаде бялата си кокалеста ръка.

Хари се поколеба, но все пак я пое.

Отключиха му вратата в дъното на коридора и преди да излезе, той се обърна. Видя как Снежния човек се тътри заедно с охранителя към тоалетната.