Ю Несбьо
Леопардът (9)

Девета глава
Скокът

В единайсет без четвърт вечерта термометрите показваха девет градуса над нулата, а Марит Улсен си спомни, че синоптиците обещаваха още по-хубаво време за утрешния ден. В парка „Фрогнер“ не се виждаше жива душа. Незнайно защо големият басейн й напомняше за акостирали кораби, за изоставени рибарски колиби, в чиито стени вятърът свирука, за увеселителни съоръжения извън сезона. Откъслечни спомени от детството й: призраците на удавилите се рибари витаят из Тронхолмен, появяват се нощем с водорасли в косите и дребни риби в устата и ноздрите. Бездиханни призраци, които обаче от време на време надават пронизителни писъци, от които кръвта в жилите ти се вледенява; мъртъвци с размекнати от водата крайници, вкопчили се в някой клон. Откъсват се от него, но това не спира похода им към Тронхолмен, където живеят баба и дядо, а самата Марит трепери в детската си стая.

Марит Улсен дишаше. Все още дишаше. Долу не подухваше дори лек ветрец, ала на върха на десетметровия трамплин се усещаше раздвижване на въздуха. Кръвта на Марит пулсираше в слепоочията й, в гърлото, в слабините. С всяка частица от тялото си тя усещаше живителната сила на кръвта. Колко приятно е да се чувстваш жив. Марит дори не се задъха след изкачването на всичките стъпала до върха. Само сърцето й — този предан мускул — заблъска като лудо в гърдите. Вторачи се в празния басейн под краката си. Лунната светлина му придаваше почти неестествен синкав оттенък. В далечината, където очертанията на басейна свършваха, видя големия часовник. Стрелките показваха пет без десет. Явно за часовника времето бе спряло. Марит чуваше жуженето на града, виждаше светлините от фаровете на автомобилите по „Ширкевайен“. Намираха се толкова близко и същевременно толкова далеч. Прекалено далеч, за да я чуе някой.

Тя дишаше и въпреки това беше мъртва. Около врата й бе усукано дебело въже. Вече чуваше пронизителните крясъци на призраците, към които съвсем скоро щеше да се присъедини. Ала Марит не мислеше за смъртта. Мислеше за живота; колко й се иска да го живее. Прехвърляше през ума си всички дребни и значителни неща, които й се искаше да бе направила; би посетила непознати страни, би гледала как израстват племенниците й, как светът помъдрява.

Нападна я с нож. Острието му проблесна под светлината на лампа в парка и се долепи до шията й. Казват, че страхът влива сили у изплашения. На нея той изсмука всичките й сили, отне й всяка дееспособност. Мисълта, че острието ще прониже тялото й, я превърна в тресящ се от ужас, безпомощен вързоп. Затова когато й нареди да се покатери по оградата, тя не успя. Свлече се и остана на земята като чувал, докато сълзите се стичаха по бузите й. Защото Марит знаеше какво й предстои; осъзнаваше, че не ще може да го предотврати, дори да направи всичко, за да не я прониже с ножа. А й се искаше да поживее още малко; още няколко години, още няколко минути: същото уравнение, същата сляпа, налудничава логика, която командва човешката психика в такива моменти.

Забрави забраната да говори и се опита да обясни защо не е успяла да прескочи оградата. Ножът се плъзна като змия в устата й, острието се завъртя и изхрущя в зъбите й. После пак излезе навън. Кръвта рукна изведнъж. Гласът прошепна нещо зад маската и я избута в тъмното до място зад храстите, където в оградата зееше дупка. Под натиска на чуждите ръце Марит се провря оттам.

Преглътна кръвта, която продължаваше да пълни устата й, и погледна надолу към трибуните под краката си. И те се къпеха в синкавата лунна светлина. Бяха толкова пусти. Марит се изправи пред съд без свидетели и съдебни заседатели; присъстваше само съдията. Екзекуция без простолюдие, само с палач. Последната й публична изява, на която никой не бе пожелал да присъства. Марит Улсен си помисли, че както и приживе, така и преди смъртта си се оказва неспособна да произнесе агитаторска реч. Вече дори не можеше да говори.

— Скачай.

Марит видя колко красив е паркът дори сега, през зимата. Прииска й се часовникът да не беше развален, а да отмерваше откраднатите секунди живот.

— Скачай — повтори гласът.

Явно си бе свалил маската, защото гласът се промени и тя го позна. Обърна се и го изгледа ужасена. Усети как кракът му я удари в гърба и изкрещя. Почвата под краката й се изплъзна и тя се усети в безтегловност. После земята започна да я тегли неудържимо към себе си, тялото й летеше надолу все по-бързо, синьо-белите плочки на басейна се приближаваха към нея главоломно, готови да натрошат тялото й.

Три метра над дъното на басейна примката около шията на Марит Улсен се стегна. Въжето — стар модел — беше изработено от лико от липа и бряст и съответно лишено от еластичност. Огромното тяло на Марит Улсен, полетяло неудържимо към бездната, се откъсна от главата и се удари в дъното на басейна с глух тътен. Главата и шията й останаха да висят на въжето. Не се разплиска много кръв. После главата клюмна напред, изплъзна се от примката, падна върху синия анцуг на Марит и се претърколи по плочките с трополене.

Над басейна отново се спусна предишната тишина.