Ю Несбьо
Леопардът (7)

Седма глава
Бесило

— Но аз се страхувам, Расмус — натърти Марит Улсен. — Ужасно съм изплашена!

— Знам — увери я съпругът й с приглушения си приятен глас, неизменно съпътствал и успокоявал Марит в продължение на двайсет и пет години изборни кампании, изпити за шофьорска книжка, гневни изблици и някоя и друга паническа атака. — Съвсем естествено е да изпитваш страх — той я прегърна. — Работиш усилено, умът ти е зает със стотици мисли. Просто мозъкът ти няма повече енергия да изключи подобни притеснения.

— Подобни притеснения? — Марит се обърна и го погледна. Отдавна бе изгубила интерес към дивидито, което гледаха: филма „Наистина любов“. — Подобни глупави притеснения — това ли искаше да кажеш?

— Не е важно какво съм искал да кажа аз, а… — пръстите на ръцете му се размърдаха нервно.

— … а какво мислиш ти — цитира го тя с ироничен тон. — За бога, Расмус, престани да следиш телевизионните изяви на доктор Фил.

Той се засмя с копринена мекота.

— Само казвам, че като депутат в Норвежкия парламент имаш право да поискаш персонална охрана, ако се чувстваш застрашена. Това ли искаш?

— Ммм — замърка тя, когато пръстите му започнаха да масажират гърба й там, където той знаеше, че тя обича. — Какво имаш предвид с този въпрос?

— Замисли се. Според теб какво ще се случи?

Марит Улсен се отдаде на размисъл. Затвори очи и с наслада усети как с ръцете си мъжът й влива спокойствие и хармония в душата и в тялото й. Марит се запозна с Расмус, докато работеше в Бюрото по труда в Алта. Избраха я за официален представител на Бюрото и Сдружението на норвежките служители я изпрати на квалификация в Конферентния център в Сьормарка. Още първата вечер към Марит се приближи слаб мъж с живи сини очи под високи, извити вежди. Заговори я по начина, по който общуват фанатизираните християни от младежкия клуб в Алта.

С разликата, че Расмус говореше не за религия, а за политика. Работеше в Централата на Работническата партия, където съдействаше на депутатите при ежедневни бюрократични казуси, командировки, медийни изяви, а при нужда дори съставяше речите им. Расмус я почерпи с бира и я покани на танц. След четири евъргрийна с прогресираща баладичност и все по-тесен физически контакт той я попита иска ли да го последва. Не в стаята му, а в партията. След като се прибра в Алта, Марит започна да посещава местните партийни сбирки на Работническата партия, а вечер с Расмус си споделяха подробно какво са правили през деня и какво ги вълнува. Макар да не го бе изричала на глас, тя смяташе, че тогава се е чувствала най-щастлива във връзката им въпреки разделящите ги две хиляди километра. Един ден комисията по номинации се обади, включи Марит в списъка с кандидатурите и хоп! — избраха я за член на Общинската управа в Алта. Две години по-късно тя стана заместник-председател на местното звено на Работническата партия, а след година вече членуваше в управата на административната област. Поредното телефонно обаждане извести, че е номинирана за депутат в Стуртинга. В момента Марит разполагаше с малък кабинет там, със съветник, който да й помага при писането на речи, и с отлична перспектива да се издигне в йерархията, стига всичко да върви по план. Затова Марит винаги се стараеше да действа внимателно и обмислено.

— Ако се оплача, ще ми осигурят лична охрана — подхвана тя. — И медиите ще започнат да разпитват защо депутатка, за която никой не е чувал, се разхожда с бодигард за сметка на данъкоплатците. А когато журналистите разберат причината — тоест съмненията ми, че някой ме преследва в парка, — веднага ще напишат, че по тази логика всяка втора жителка на Осло има право на личен охранител, осигурен от държавния бюджет. Не искам бодигард. Забрави!

Расмус се разсмя безшумно и се опита да й покаже съгласието си с нежните движения на пръстите си.

В парка „Фрогнер“ вятърът виеше глухо в голите клони на дърветата. По тъмната водна повърхност се носеше патица, забила човка в перушината си. В плувния комплекс „Фрогнер“ гнили листа се бяха полепили по плочките на дъното на празните басейни. Най-сетне мястото изглеждаше изоставено за вечни времена. Като свят, обречен на гибел. В най-дълбокия басейн вятърът предизвика турбуленция и се разнесе напевен монотонен звук, напомнящ плач, а десетметровият бял трамплин се извисяваше върху нощното небе като бесило.