Ю Несбьо
Леопардът (64)

Шейсет и четвърта глава
Състояние

Според доктор Абел в състоянието на Улав Хуле не се наблюдавала промяна.

Седнал до леглото на баща си, Хари виждаше нагледно липсата на промяна в кривата, изписваща се върху екрана на ЕКГ апарата, от който се разнасяше и отмерено писукане. Сигюр Алтман влезе, поздрави Хари и записа показателите в медицински картон.

— Всъщност дойдох да видя моя позната на име Кая Сулнес — призна Хари и стана. — Но нямам представа в кое отделение е приета. Дали можеш…

— Колежката ти, докарана снощи с хеликоптер от спасителната служба ли? Заради дългия престой под снега ще остане в интензивното отделение, докато излязат резултатите от изследванията й. Като казаха, че карат жена от „Ховасхюта“, я взех за свидетелката от Сидни, за която съобщиха по радиото.

— Не вярвай на всяко съобщение по радиото, Алтман. Докато Кая лежеше погребана под снега, австралийката си стоеше в „Бристъл“ на топло, а за безопасността й се грижи охрана и й е осигурен пълен румсървис.

— Чакай малко — Алтман присви очи. — И ти ли си бил под лавината?

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Току-що направи крачка встрани. Вие ли ти се свят?

Хари сви рамене.

— Чувстваш ли съзнанието си замъглено?

— Непрекъснато.

— Поел си твърде много въглероден диоксид — усмихна се Алтман. — Организмът има способността да се изчиства бързо от него, когато получи достатъчно кислород, но трябва да ти вземем проба и да установим налягането на въглеродния диоксид в кръвта ти.

— Не, благодаря — отклони предложението Хари. — Как е баща ми?

— Какво казва лекарят?

— Няма промяна. Но аз питам теб.

— Не съм лекар, Хари.

— Точно затова не си длъжен да ми отговаряш като лекар. Дай ми прогноза.

— Не мога…

— Ще си остане между нас.

Сигюр Алтман погледна Хари. Понечи да каже нещо, но се отказа и прехапа долната си устна.

— Дни — прошепна все пак.

— Не седмици?

Алтман мълчеше.

— Благодаря ти, Сигюр — кимна Хари и тръгна към вратата.

Бледото лице на Кая лежеше красиво върху калъфката на болничната възглавница. „Като цвете в хербарий“ — помисли си Хари. В шепата си усещаше нейната студена малка ръка. Погледът му падна върху вестник „Афтенпостен“, оставен на нощното шкафче. Водещото заглавие бе посветено на трагичната злополука в „Ховасхюта“, а в самата статия цитираха Микаел Белман, който описваше като „огромна загуба“ смъртта на полицай Колка, отседнал в хижата, за да охранява Иска Пелър, но съобщаваше, че за щастие свидетелката оцеляла и се намирала в безопасност.

— Значи, лавината е била предизвикана от динамит? — попита Кая.

— Без съмнение.

— С Микаел работихте ли нормално заедно?

— Да.

Хари се извърна, за да не я опръска с кашлицата си.

— Чух, че сте намерили моторна шейна, паднала в пропаст. А вероятно и труп, затиснат под нея.

— Да. Белман остана в Юстаусе, за да се върне на мястото с помощта на ленсманската служба.

— С Кронгли?

— Не, никой не знае къде се е дянал. Заместникът му обаче ми се стори надежден мъж. Казва се Рой Стиле. Няма да им е лесно. С Белман изгубихме ориентация и той едва ли ще може да опише мястото, а и снегът вероятно вече е затрупал следите ни и е образувал нови навявания… — Хари поклати глава.

— Някаква идея чий е трупът?

— Ще съм много изненадан, ако не се окаже Тони Лайке.

— Нима? — Кая обърна глава към него.

— Още не съм казал на никого, но видях пръстите на мъртвеца под шейната.

— И?

— Изкривени са. Тони Лайке страдаше от ревматоиден артрит.

— Според теб той ли е предизвикал лавината? А после се е хвърлил в пропастта?

— Не мисля — поклати глава Хари. — По време на разговора ни Тони спомена, че познава района като петте си пръста и го нарече „моя район“. Времето е било ясно, в шейната се е движила с ниска скорост, защото се е отклонила на три метра от отвесната линия на падане. Ръката му беше обгоряла, но не от динамит, а по шейната не забелязах следи от огън.

— Какво…

— Според мен някой е изтезавал Тони Лайке, убил го е и го е бутнал с шейната, за да не го намерим.

Лицето на Кая се сгърчи болезнено.

Хари разтърка малкия си пръст. Сетивността му не се бе възвърнала и той подозираше, че е получил измръзване.

— Как ти се струва този Кронгли?

— Кронгли? — Кая предъвка името му, сякаш да прецени вкуса му. — Ако наистина се е опитал да изнасили Шарлоте Лол, изобщо няма място в системата на полицията.

— Биел е жена си.

— Никак не съм изненадана.

— Така ли?

— Да.

— Има ли нещо, което не ми казваш? — изгледа я изпитателно той.

Кая сви рамене.

— От колегиалност не исках да го злепоставям, а отдадох поведението му на алкохола. Всъщност, виждала съм тъмната му страна. Една вечер дойде у нас и настоя доста грубо да се позабавляваме.

— Но?

— Микаел беше при мен.

Хари усети как стомахът му се сви.

Кая се надигна в леглото.

— Да не би сериозно да подозираш, че Кронгли е…

— Не знам. Но който е предизвикал лавината, трябва да е познавал добре района. Кронгли е имал вземане-даване с две от отседналите в „Ховасхюта“. Освен това, преди да умре, Елиас Скуг е споделил със своя позната, че е станал свидетел на предполагаемо изнасилване в нощта, прекарана в хижата. Аслак Кронгли има вид на потенциален агресор. И после лавината… Ако искаш да убиеш жена, отседнала в планинска хижа заедно с един-единствен, невъоръжен полицай, какво ще направиш? Не е никак сигурно, че предизвиквайки лавина, ще успееш да я ликвидираш. Тогава защо просто не е взел предпочитаното от него оръжие и не е отишъл право в хижата? Защото е знаел, че Иска Пелър и полицаят не са сами. Знаел е, че го чакаме. Затова се е промъкнал до хижата и е действал по единствения начин, гарантиращ му безпрепятствено измъкване. Говорим за вътрешен човек. За човек, запознат с версиите ни за случилото се в хижата и направил връзката между фактите, когато е чул да споменаваме за свидетелка по време на пресконференция. Ленсманската служба в Юстаусе…

— В Яйло — поправи го Кая.

— По правилник Кронгли трябва да е получил запитване от КРИПОС с молба възможно най-бързо да издаде разрешение полицейски хеликоптер да кацне на територията на Юстаусе — местност със статут на национален парк — и се е досетил за причината.

— Значи се е досетил и за друго: не бихме рискували живота на важен свидетел и Иска Пелър изобщо не е в хижата. В такъв случай не разбирам защо изобщо се е намесил.

— Добре казано, Кая — похвали я Хари. — Съгласен съм с теб. И според мен Кронгли нито за секунда не си е мислел, че Иска Пелър се намира в хижата. Лавината е продължение на онова, с което той се занимава от известно време.

— А именно?

— Баламосва ни.

— Как така ни баламосва?

— В „Ховасхюта“ получих обаждане от Тони Лайке. Той запамети номера ми в телефона си, но съм сигурен, че не ми е звънил той. Човекът от другата страна на жицата не е успял да затвори навреме, гласовата поща се е включила и се чува някакъв звук, преди да прекрати разговора. Някакво хриптене, което ми заприлича на смях.

— Смях ли?

— Смехът на човек, който се забавлява, защото току-що е разбрал от записаното от мен съобщение, че се намирам извън обхват за няколко дни. Ако е бил Аслак Кронгли, автоматично е получил потвърждение на опасенията си. Вече не се е съмнявал, че се намирам в „Ховасхюта“ и чакам убиеца.

Хари млъкна и се загледа замислено във въздуха.

— И? — подкани го след малко Кая.

— Просто исках да чуя как ще прозвучи теорията ми, ако я изкажа на глас.

— И?

— Налудничаво — Хари стана. — Но за всеки случай ще проверя дали Кронгли има алиби за дните на убийствата. Чао.

 

 

— Трюлс Бернтсен?

— Да.

— Обажда се Рогер Йендем от „Афтенпостен“. Ще ми отделите ли няколко минути?

— Зависи. Ако пак ще разпитвате за Юси, по-добре се обадете на…

— Няма да ви питам за Юси. Приемете впрочем искрените ми съболезнования.

— Добре.

Опънал крака върху бюрото в офиса си в сградата ни Централната поща, Рогер гледаше към ниските сгради ни Централната гара в Осло и към новата опера, която се очакваше да бъде готова съвсем скоро. След разговора с Бент Нурбьо в „Стоп Пресен!“ Рогер прекара целия ден — а и няколко часа от нощта — в опити да разучи що за птица е Микаел Белман. Освен слуха за пребития полицай от участъка в „Стовнер“, първоначално Рогер не се натъкна на други смущаващи провинения на главния инспектор. Ала като всеки криминален журналист той си бе създал мрежа от надеждни информатори, които му докладваха редовно и бяха готови да продадат майка си и баща си срещу сума, достатъчна за бутилка алкохол или еднократна доза наркотик. Трима от тези източници живееха в Манглерю. След няколко телефонни разговора стана ясно, че и тримата са израснали там. Навярно имаше нещо вярно в мита, че никой не напуска Манглерю. Както и в схващането, че никой не се пренася там.

Явно там почти всички се познаваха, защото и тримата информатори си спомниха кой е Микаел Белман. От една страна, заради славата му на гадняр в полицейския участък, а от друга — защото откраднал приятелката на някой си Юле, докато Юле излежавал едногодишна присъда за наркотици. Първоначално го осъдили условно, но след като някой го изпържил, че краде бензин от Мортенсрюд, изменили присъдата му в ефективна. Момичето, заради което станала цялата работа, Ула Сварт, била голяма красавица и година по-голяма от Белман. Юле си излежал присъдата с твърдото намерение, щом излезе, да си отмъсти на Белман, но в гаража, където държал мотора си, го посрещнали двама здравеняци с балаклави и го пребили с железни прътове. Обещали да последва втори тур, ако докосне Белман или Ула. Според слуховете единият от биячите, по прякор Бийвъс, бил дясната ръка на Белман. И точно с този единствен коз в ръка Рогер Йендем тръгна на разговор с Трюлс Бернтсен-Бийвъс. Какво пък — достатъчна причина да се държи, сякаш са му се паднали четири аса:

— Искам само да попитам дали е вярно, че по искане на Микаел Белман навремето сте пребили Станислав Хесе, който за кратко е работил в участъка в квартал „Стовнер“?

В другия край на жицата настъпи мълчание.

— Е? — прокашля се Рогер.

— Пълни лъжи.

— Коя част?

— Че Микаел е искал от мен подобно нещо. Всички виждаха, че шибаният поляк е хвърлил око на мацката му. Всеки би пребил подобно копеле.

Рогер Йендем повярва на първото — Микаел Белман не е накарал Бийвъс да пребие Хесе. Но не и на второто „всеки“. Журналистът разговаря с доста от бившите колеги на Белман в „Стовнер“ и никой не спомена нищо лошо за него, ала в думите им прозираше известна неприязън към настоящия главен инспектор в КРИПОС. Определено не възприемаха Белман като човек, за когото биха се хвърлили в огъня. Изключение правеше само един.

— Благодаря ви, нямам повече въпроси — приключи разговора Рогер Йендем и прибра телефона в джоба на якето си.

В същия миг Хари извади своя телефон от джоба на якето си и го долепи до ухото си:

— Да?

— Обажда се Бьорн Холм.

— Видях.

— Сериозно? Не съм очаквал от теб да запаметяваш номера в телефона си.

— Чувствай се поласкан, Бьорн. Ти си един от четиримата абонати в списъка ми с контакти.

— Каква е тази дандания? Къде се намираш?

— Викат, защото са заложили пари и се надяват да спечелят. На конно надбягване съм.

— Какво?

— На надбягване в „Бомбай Гардън“.

— Там не е ли… Как те пуснаха вътре?

— Имам членска карта. Защо ми звъниш?

— Да му се не види, наистина ли залагаш на коне, Хари? Нищо ли не научи в Хонконг?

— Спокойно, дойдох, за да изключа Аслак Кронгли от списъка със заподозрените. Според ленсманската служба, по времето, когато са били убити Шарлоте и Боргни, Кронгли бил командирован в Осло. Впрочем, нищо необичайно, като се има предвид колко често ходи в столицата. Току-що разбрах причината.

— „Бомбай Гардън“?

— Именно. Аслак Кронгли има много сериозен проблем с хазарта. Прегледах наличните разпечатки от кредитните му карти. Ползвал ги е многократно и часовете, запаметени от устройствата, му осигуряват алиби. Уви.

— Да не би компютърът със счетоводните данни да се намира в помещението, където се провежда конното надбягване?

— Какво? Започва финалната обиколка и не те чувам. Говори по-силно!

— Уф… забрави. Обаждам се да ти кажа, че открихме семенна течност по скиорските панталони, които Аделе Ветлесен е взела от съквартиранта си, преди да замине за „Ховасхюта“.

— Какво? Ти да не се шегуваш? Това означава, че…

— Че съвсем скоро ще разполагаме с ДНК на седмия човек в хижата — ако семенната течност е негова. Единственият начин да разберем дали е така е да изключим другите мъже, прекарали онази нощ в „Ховасхюта“.

— За целта ни трябва техен биологичен материал.

— Да — съгласи се Бьорн Холм. — Вече имаме ДНК проба от Елиас Скуг. С Тони Лайке обаче положението е по-сериозно. В дома му ще открием много източници на ДНК, но ни трябва съдебна заповед. А след последните събития няма да е никак лесно да издействаме такава заповед.

— Остави на мен. Ще ни трябва и ДНК профилът на Аслак Кронгли. Може да не е убил Шарлоте и Боргни, но не е изключено да е изнасилил Аделе.

— Ясно. И как да се сдобием с негов генетичен отпечатък?

— Предвид работата му, непременно е присъствал на местопрестъпление, където е било извършено убийство — напомни Хари и това обяснение се оказа достатъчно.

Бьорн Холм веднага го разбра. За да се избегнат грешки и обърквания, криминалните експерти винаги вземат ДНК проба и пръстови отпечатъци от полицаите, присъствали на местопрестъплението.

— Ще проверя базата данни.

— Добра работа си свършил, Бьорн.

— Чакай. Има още. Нали ни помоли да назначим повторна експертиза на медицинската униформа. Направихме го и открихме следи от ФСС. В „Нюдален“ има изоставена фабрика за производство на ФСС. Ако наистина там не ходят хора и седмият човек е правил секс с Аделе именно в тази фабрика, все още имаме шансове да открием следи от семенна течност.

— Мм. Значи, едва „оправена“ в „Нюдален“, Аделе продължава в същия дух и в „Ховасхюта“. Може пък седмият човек да се покаже от скривалището си. ФСС, казваш. Дали е произведен във фабрика „Кадок“?

— Да. Откъде…

— Бащата на мой приятел работи там дълги години.

— Повтори, ако обичаш. Нищо не чувам.

— Финален спринт. Чао засега.

Хари прибра телефона в джоба на якето си, завъртя се на стола, за да не гледа мрачните лица на губещите около пистата, и се обърна към усмихнатата физиономия на крупието, което го поздрави:

— Честито, Хали!

Хари стана и погледна банкнотата, която виетнамецът размаха пред него. С портрета на Едвард Мунк. Тоест хилядарка.

— Много се радвам — кимна Хари. — На следващото състезание я заложи на зеления кон. Друг ден ще си прибера печалбата, Дюк.

 

 

Седнала във всекидневната, Лене Галтунг се взираше в отражението си в двойните прозорци. От айпода й звучеше Трейси Чапман с „Бърза кола“. Лене можеше да слуша парчето до безкрай. Не й писваше. Пееше се за бедно момиче, което иска да се махне, да се метне на бързата кола на приятеля си и да избяга от досегашния си живот, от работата на касата в кварталния супермаркет, от отговорността за впиянчения си баща; да изгори всички мостове. Текстът описваше живот, коренно различен от живота на Лене, ала въпреки това тя бе убедена, че песента е написана за нея. За онази Лене, която би могла да бъде. И всъщност беше. Едното от двете отражения в стъклото. Обикновеното й, по-сиво аз. Като ученичка Лене непрекъснато се страхуваше да не би неочаквано вратата да се отвори, някой да влезе, да я посочи с пръст и да процеди „Пипнахме те! Събличай си хубавите дрехи!“, а после да й подхвърли няколко дрипи, та всички да разберат що за въшла е Лене в действителност. И така години наред Лене се спотайваше на чина като мишка и често-често поглеждаше крадешком към вратата в очакване на лошото. Подслушваше разговорите на приятелките си, за да чуе най-после, че са я разобличили. Стеснението, страхът, отбранителната позиция, която заемаше, създаваха у околните впечатлението, че Лене е надута. Даваше си сметка колко преиграва в стремежа си да изпълни ролята на богата, състоятелна, разглезена и безгрижна. Лене не беше красива и ослепителна като другите момичета в обкръжението й — онези, дето със самоуверени усмивки чуруликаха „ами откъде да знам“, непоколебимо убедени, че което не знаят, не може да е важно, а и светът така или иначе не иска нищо друго от тях, освен да са красиви. Затова на Лене й се налагаше да се преструва на ослепителна красавица, която стои над всички и над всичко. Но избраната поза ужасно я изморяваше и й се искаше да скочи в колата на Тони и да го накара да се махнат от цялата тази история. Да избягат някъде, където тя пак ще си бъде старата Лене, вместо да се раздвоява между две фалшиви личности, изпълнени с взаимна ненавист. Трейси Чапман сякаш я уверяваше, че двамата с Тони действително могат да променят живота си.

Отражението в прозореца се раздвижи. Лене се сепна, лицето не беше нейното. Не чу Нана да влиза. Лене поизправи гръб и свали слушалките от ушите си.

— Остави подноса там, Нана.

Жената се подчини.

— По-добре го забрави, Лене.

— Не ти искам съветите!

— Длъжна съм да ти го кажа. Той не е подходящ за твой съпруг.

— Предупредих те да престанеш!

— Шшт!

Жената остави подноса с кафето върху масата. Тюркоазните й очи проблеснаха мълниеносно.

— Време е да си дадеш сметка какво става, Лене. Всички ние сме принудени да приемем реалността, защото ситуацията го изисква. Казвам ти го като твоя…

— Каква? — изсумтя Лене. — Погледни се! Каква можеш да ми бъдеш ти?

Нана приглади с ръце бялата си престилка и понечи да погали младата жена по бузата, но тя я отблъсна. От гърдите на прислужницата се изтръгна шумна въздишка: сякаш капка вода се отрони в кладенец. Нана се обърна и излезе. Вратата зад нея се хлопна, а черният телефон пред Лене звънна. Сърцето й подскочи. Откакто Тони потъна и неизвестност, непрекъснато държеше телефона си включен и на една ръка разстояние. Веднага го грабна:

— Ало?

— Обажда се Хари Хуле от Отдела за б… от КРИПОС. Извинете за безпокойството, но се налага да ви помоля за съдействие по един въпрос. Става дума за Тони.

— Какво… какво се е случило? — Гласът й се изплъзваше от контрол.

— Опитваме се да установим самоличността на загинал човек, забелязан в пропаст близо до Юстаусе…

Лене усети как й се зави свят, подът под краката й полетя нагоре, а таванът се спусна.

— Все още не можем да намерим тялото. Заради обилните снеговалежи теренът е непроходим. Чувате ли ме?

— Д… да.

Полицаят продължи с малко по-дрезгав глас:

— След като намерим тялото, ще се опитаме да го идентифицираме възможно по-скоро, но и сега знаем, че е обезобразено от множество термични рани. За проверка ни трябват ДНК проби от изчезнали лица. Тони се намира в неизвестност от дълго време и…

Сърцето на Лене се качи в гърлото и заплашваше да изскочи през устата. Гласът от другия край на жицата продължаваше да нарежда в същия дух:

— Питам се дали сте склонна да помогнете на екипа ни да се сдобие с ДНК проба от дома на Тони.

— К… какво ви е нужно?

— Косъм от гребена му, слюнка от четката му за зъби, лаборантите си знаят работата. Важното е вие като годеница на Тони да изчакате екипа ни пред дома му с ключ и да им позволите да влязат.

— Р-разбира се.

— Много ви благодаря. Веднага ще изпратим човек на „Холмен“.

Лене затвори. В гърлото й напираха сълзи. Пак пъхна слушалките на айпода в ушите си.

Трейси Чапман завърши песента с призива да се качат на бързата кола и да отпрашат нанякъде. Лене натисна „повтори“.