Ю Несбьо
Леопардът (54)

Петдесет и четвърта глава
Лале

Белман изгледа мълчаливо Хари. Кафявите му като на лопатар очи бяха обърнати към Хари, но всъщност погледът му бе устремен навътре. Хари знаеше, че в момента в главата на главния инспектор се провежда заседание, белязано от сериозни разногласия между участниците. Белман бавно разхлаби кесийката с магнезий от колана на кръста си, за да спечели още малко време за размисъл. После я натъпка в раницата с гневно движение.

— Ако — казвам ако — те помоля за помощ, без да ти извивам ръцете, защо ще ми помогнеш?

— Не знам.

Белман спря да прибира екипировката си и вдигна очи.

— Как така не знаеш?

— Във всеки случай няма да е от любов към теб, Белман. — Хари си пое дъх и започна да мачка кутията с цигари. — Понякога дори бездомниците откриват, че имат дом. Място, където искат да ги погребат някой ден. Знаеш ли къде искам да ме погребат, Белман? В парка пред Главното управление. Не защото обичам полицията или съм запален привърженик на така наречения „колективен дух“. Тъкмо обратното: презирам малодушната преданост на полицаите към службата; плюя на изродената симбиоза, продиктувана единствено от страха, че един ден и на теб ще ти потрябва помощ от колега, за да отмъсти за теб, за да те оправдае с показанията си или за да си затвори очите. Ненавиждам всичко това. — Хари се обърна към Белман. — Но полицията е единственото, което имам. Там е коренът ми. А работата ми е да разкривам убийства. Независимо дали за КРИПОС, или за Отдела за борба с насилието. Разбираш ли, Белман?

Главният инспектор стисна долната си устна с два пръста.

Хари кимна към стената:

— С каква трудност беше изкачването ти. Седем плюс?

— Осем минус. Склон без растителност и скали, без предварителен опит и без помощни средства към въжето.

— Трудна работа. Навярно онова, което искам от теб, ти се струва още по-трудно, но настоявам да стане по моя начин.

— Добре — прокашля се Белман. — Добре, Хари. — Той стегна силно шнура на раницата. — Ще ни помогнеш ли?

Хари прибра кутията с цигари обратно в джоба си и наведе глава.

— Разбира се.

— Първо трябва да попиташ началника си дали е съгласен да те пусне.

— Няма нужда — Хари стана. — Вече го осведомих, че оттук нататък ще работя с вас. Ще се видим в два.

 

 

Иска Пелър гледаше през прозореца на двуетажната тухлена сграда към наредените еднотипни къщи от другата страна на улицата. Гледката напомняше кой да е английски град, ала всъщност представляваше квартал „Бристъл“ в Сидни, Австралия. Изви се хладен южен вятър. Очакваше се залезът да разхлади нажежения въздух.

Тя чуваше кучешки лай и бръмченето на двигатели от магистралата на две пресечки оттук. Двамата полицаи в автомобила отсреща се бяха сменили: на мястото на мъжа в жената дойдоха двама мъже. В момента отпиваха съвсем бавно от картонените си чаши с капачета. Пък и защо да бързаш, ако ти предстои осемчасово дежурство и на всичкото отгоре не бива да мърдаш от мястото си? Остава ти единствено да намалиш скоростта, да забавиш метаболизма си, да последваш примера на аборигените и да изпаднеш в безпаметно състояние, един вид режим на изчакване, подобен на анабиоза, който може да продължи дори няколко дни, ако се наложи. Иска Пелър се опита да си представи как тези спокойни кафеджии биха се притекли на помощ в случай на нужда.

— Съжалявам — отговори тя на събеседника си по телефона, като се помъчи да овладее треперенето на гласа си, породено от едва потискан гняв. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да откриете Шарлоте, но молбата ви ми се струва безумна. — После възмущението стана неконтролируемо: — Как изобщо си позволявате да искате от мен подобно нещо! И без да участвам в идиотския ви експеримент, представлявам примамка за убиеца! Дори десет побеснели коня не са в състояние да ме завлачат до Норвегия. Нали вие работите в полицията и ви плащат да заловите това чудовище. Защо не му устроите клопка със собствени сили?

Затвори телефона и го захвърли. Той тупна върху възглавницата на креслото. Котката, разположила се там, се стресна и се промъкна в кухнята. Иска Пелър зарови лице в шепите си. Сълзите напираха в гърлото й. Милата Шарлоте. Нейната скъпоценна, любима Шарлоте.

Иска никога не се бе страхувала от тъмното, ала сега мракът я плашеше до смърт: ей сега слънцето ще залезе, мислеше непрекъснато тя, и неизбежно ще се спусне непрогледна нощ. За пореден път.

Телефонът пак звънна с парче на „Антъни енд Дъ Джонсънс“. Екранът светна върху възглавницата. Иска се приближи и го погледна. Косите й настръхнаха. Номерът започваше с плюс и числото четирийсет и седем. Още един норвежки номер.

Вдигна.

— Ало?

— Пак съм аз.

Тя въздъхна с облекчение. Обаждаше се полицаят.

— Ако не можете да присъствате физически на клопката, ще ни разрешите ли поне да вземем под наем самоличността ви?

 

 

Кая гледаше мъжа, отпуснал глава в скута на червенокосата жена, свела лице към оголения му тил.

— Какво виждаш? — попита Микаел, а гласът му прокънтя между стените на музея.

— Тя го целува — отвърна Кая и се отдалечи на крачки от картината. — Или го утешава.

— А според мен го е ухапала и смуче кръвта му.

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Все има някаква причина Мунк да е озаглавил творбата си „Вампир“. Готова ли си?

— Да, след час заминавам с влак за Юстаусе.

— Защо настояваше да се видим?

Кая си пое дъх.

— За да ти кажа, че няма да се виждаме повече.

— Любов и болка — промърмори Микаел Белман, олюлявайки се на пети.

— Какво?

— Първоначално Мунк е нарекъл картината си „Любов и болка“. Хари инструктира ли те за подробностите по плана?

— Да. Чу ли какво ти казах?

— Да, Сулнес, имам отличен слух. Ако не ме лъже паметта, не го казваш за пръв път. Предлагам ти да го обмислиш.

— Излишно е да обмислям каквото и да било, Микаел.

Той приглади вратовръзката си.

— Спа ли с него?

— С кого? — Тя изтръпна.

Белман се засмя полугласно.

Докато стъпките му се отдалечаваха, тя не се обърна да го изпрати с поглед. Продължи да се взира упорито в лицето на жената от картината.

 

 

През стоманените жалузи се процеждаше светлина. Хари топлеше ръцете си в бяла чаша с кафе със син надпис „КРИПОС“. Залата за оперативка напомняше досущ помещението за инструктаж в Отдела за борба с насилието, където бе прекарал безброй часове от живота си: светла, със скъпи мебели, но и някак спартански обзаведена в хладния дух на модерния интериор, който се стреми не да претвори принципите на минимализма, а да внуши усещане за бездуховност; помещение, подканващо присъстващите към бързина и ефективност; достатъчно негостоприемно, за да не се задържат там дълго.

Осмината души в залата оформяха онова, което Белман определи като ядро на разследващата група. Хари познаваше само двама от тях: Бьорн Холм и грубовата, здравомислеща, но лишена от въображение жена, известна с прозвището Пеликанката. Някога тя работеше в Отдела за борба с насилието. Белман представи Хари на колегите и по-специално на Ердал: полицай с рогови очила и кафяв костюм от времето на ГДР. Ердал се беше уединил в дъното на залата далеч от колегите си и си чистеше ноктите с швейцарско ножче. Хари предположи, че е служил в армията. Присъстващите започнаха да докладват по случая. Всички рапорти потвърждаваха предположенията на Хари, че разследването е зациклило. Долови отбранителна нотка в доклада за издирването на Тони Лайке. Полицаят, изготвил доклада, съобщи какви проверки са извършени: в списъците с пътници, изискани от самолетните компании, името Лайке не фигурирало, а наземните станции на мобилните оператори не са засичали сигнали от телефона на Лайке след изчезването му; в хотелите в града не е отсядал човек с такова име, но Капитана (дори Хари познаваше рецепциониста на хотел „Бристъл“ — самозван полицейски информатор с огромно желание да „снася“ на властите), разбира се, се обадил да съобщи, че е видял човек, отговарящ на описанието на Лайке. Полицаят докладва обстойно за всички подробности по случая и за взетите мерки, ала усърдието му сякаш се стремеше да компенсира липсата на резултат. Не разполагаха с абсолютно нищо.

Белман седеше откъм късата страна на масата с кръстосани крака и безупречен ръб на панталона. Благодари за докладите и официално представи Хари. Прочете набързо автобиографията му: кога е завършил Полицейската академия, отбеляза участието му в курс на ФБР за серийни убийства, случая с убиеца клоун в Сидни, повишението му в чин старши инспектор и, разбира се, не пропусна залавянето на Снежния човек.

— Считано от днес, Хари е част от екипа ни — заключи Белман. — Ще се отчита директно на мен.

— А на кого е подчинен? — избоботи Пеликанката.

Хари се сети как бе получила прякора си: често, когато например задаваше въпрос, навеждаше брадичката и дългия си клюноподобен нос към тънката си шия и поглеждаше над ръба на очилата си едновременно недоверчиво и хищно, все едно се чуди дали ще й се усладиш за обяд.

— Не е подчинен на никого — отвърна Белман. — Има свобода да действа по своя преценка. Моля да гледате на старши инспектор Хуле като на консултант. Как ти се струва, Хари?

— Защо не? Високо платен, надценяван специалист, който си мисли, че знае повече от вас.

Около масата се разнесе сподавен смях. Хари се спогледа с Бьорн Холм. Криминалният експерт му кимна окуражително.

— В текущия случай наистина знаеш повече — отбеляза Микаел Белман. — Говорил си с Иска Пелър, Хари.

— Да, но първо искам да ми разясните по-подробно как точно смятате да я използвате като примамка.

Пеликанката си прочисти гърлото.

— Протичането на операцията не е уточнено в детайли — заяви тя. — В най-общ план възнамеряваме да я доведем в Норвегия, да обявим публично, че ще се намира на място, където ще бъде лесна плячка за убиеца, а после ще дебнем от засада с надеждата да се хване на въдицата.

— Мм — кимна Хари. — Съвсем прост план.

— Опитът показва, че простите неща дават най-добър резултат — намеси се мъжът с швейцарското ножче и старомодния костюм и се съсредоточи върху нокътя на показалеца си.

— Съгласен съм, но в този случай примамката не желае да участва. Иска Пелър отказа категорично да ни съдейства.

Думите на Хари отприщиха отчаяни въздишки и разочаровани възгласи.

— Затова предлагам да опитаме нещо още по-просто — продължи Хари, — Иска Пелър ме попита защо ние, полицаите, чиято работа е да залавяме престъпници, не му устроим клопка със собствени ресурси.

Хари огледа присъстващите. Успя да привлече вниманието им. Оставаше по-трудното: да ги убеди в правотата си.

— Не забравяйте, че разполагаме със сериозна преднина пред убиеца. Ако действително е откъснал страницата от книгата за гости в хижата, знае името на Иска Пелър, но не и как изглежда. Дори убиецът да е нощувал в „Ховасхюта“ през онази нощ, Иска Пелър и Шарлоте Лол са пристигнали първи и Иска веднага е легнала в отделна спалня. Останала е там, докато всички си тръгнат, и чак тогава е напуснала хижата. С други думи, предлагам да изиграем етюд с наш човек в ролята на Иска Пелър.

Обходи колегите си с поглед. Върху лицата им се изписа силно недоверие.

— И как смяташ да привлечеш най-важния зрител на това представление? — попита Ердал и сгъна ножчето.

— Като ви помоля да направите онова, в което ви бива най-много.

Мълчание.

— А именно? — не издържа Пеликанката.

— Пресконференция.

Гръмкият смях на Микаел Белман наруши тишината в залата. Всички приковаха изумени погледи в началника си и разбраха, че планът на Хари Хуле вече е получил одобрението на шефа.

— И така… — подхвана Хари.

 

 

След оперативката Хари дръпна Бьорн Холм настрана.

— Носът боли ли те още?

— За извинение ли ме молиш?

— Не.

— Ами… не. Извади късмет, че не го счупи, Хари.

— Защо късмет? Дребна корекция на Майката природа би ти се отразила добре.

— Ще ми се извиниш ли, или не?

— Извинявай, Бьорн.

— Добре. И сигурно ще ме молиш за услуга?

— Позна.

— Казвай.

— Питам се дали сте проверили дрехите на Аделе за ДНК. Все пак се е срещала няколко пъти с мъжа, когото е завела в „Ховасхюта“.

— Преровихме целия й гардероб, но за жалост оттогава няколко пъти е прала дрехите си, пак ги е носила и са били в контакт с много хора.

— Мм. Доколкото разбрах, много рядко е карала ски. Проверихте ли екипировката й?

— Не открихме екипировка.

— А униформа на медицинска сестра? Вероятно я е облякла само веднъж. Може да има петна от сперма.

— Не открихме униформа.

— А предизвикателна минипола и касинка с червен кръст?

— Не открихме нищо подобно. Само светлосин работен костюм, който не изглежда никак възбуждащо.

— Мм. Може да не е намерила минипола или да не е искала да я облича. Моля те, огледай още веднъж тези дрехи.

— Нали ти казах: прегледахме всичките й дрехи на място — въздъхна Бьорн. — Прани са. Не открихме нито петна, нито дори косми.

— Защо не ги вземеш в лабораторията да ги провериш по-обстойно?

— Хари…

— Благодаря ти, Бьорн. Пошегувах се за носа ти. Много си е хубав. Честно.

 

 

В четири Хари взе Сьос със служебен автомобил, който Белман му отпусна, и поеха към Държавната болница. Бяха се уговорили с доктор Абел. Хари преведе на по-прост език онова, което Сьос не разбра. Тя си поплака. После влязоха да видят баща си, преместен в друга стая. Сьос стисна ръката му и зашепна „татко, татко“, сякаш за да го събуди от сън.

Сигюр Алтман се отби, сложи за малко ръка върху рамото на Хари и се оттегли безмълвно.

 

 

След като остави Сьос в малкия й апартамент до езерото Согн, Хари се спусна към центъра, пое по лъкатушещи еднопосочни улички, по разкопани улици, по задънени улици. Мина през квартали на проститутки, покрай големи шопинг центрове, през свърталища на наркомани и чак когато градът се озова в краката му, осъзна, че през цялото време е искал да стигне до нацистките бункери. Обади се на Йойстайн и приятелят му се появи след десетина минути, паркира таксито си до служебната кола на Хари и остави вратата открехната. От тонколоните бумтеше музика. Йойстайн седна на зида до Хари.

— В кома е — съобщи Хари. — Засега не дават категорична прогноза. Имаш ли цигари?

Слушаха парчето „Transmission“ в изпълнение на бандата „Джой Дивижън“. Йойстайн имаше слабост към певци, напуснали този свят прекалено рано^[1].

— Уви, не успях да говоря с него, след като се разболя — Йойстайн дръпна жадно от цигарата си.

— Колкото и време да оставаше, нямаше да го направиш.

— Да, това е поне някаква утеха.

Хари се засмя. Йойстайн го погледна изкосо и се усмихна малко гузно, сякаш се колебаеше дали е редно човек да проявява веселост, докато бащата на приятел лежи на смъртен одър.

— А сега какво ще правиш? — попита Йойстайн. — Как ти се струва да отбележим тъжното събитие с малък запой? Ще се обадя на Сабото и…

— Не — Хари изгаси цигарата. — Трябва да работя.

— Предпочиташ смърт и разложение вместо питие?

— Отбий се и се сбогувай с него, докато е жив.

Йойстайн потръпна.

— Не понасям болници, а и той не чува нищо, нали?

— Не говорех за моя баща, Йойстайн.

Йойстайн присви очи срещу дима.

— Каквото съм научил, научил съм го не от моя, а от твоя баща, Хари. Моят не струва пукната пара. Утре отивам.

— Добре.

 

 

Той вдигна очи към мъжа над главата си. Устните му се движеха и произвеждаха думи, но явно някакъв център, и мозъка му беше засегнат, защото той не успяваше да навърже думите на мъжа в смислена цялост. Разбра единствено, че часът е ударил. Часът на отмъщението. Дойде време да си плати. Изпита облекчение.

Седеше на пода с гръб, опрян о голямата кръгла печка, с ръце, извити назад и закачени за печката с две вериги. От време на време повръщаше — явно заради мозъчното сътресение. Кръвта спря и сетивността на тялото му се завърна, но мъглата пред очите му не се вдигна напълно. И все пак той не се съмняваше. Гласът… Глас на призрак.

— Съвсем скоро ще умреш — прошепна той. — Като нея. Но ти давам възможност да избереш как. За съжаление има само два варианта: ябълката на Леополд…

Мъжът показа метално топче с дупки и шнур, излизащ от едната дупка.

— Три от момичетата я опитаха. Не им хареса. Но няма да усетиш болка и ще си отидеш бързо. За целта искам да ми отговориш само на един въпрос: как и кой друг знае. Кой ти помогна? Повярвай ми, ябълката е за предпочитане. Интелигентен мъж си, навярно вече си се досетил какъв е другият вариант.

Мъжът се изправи и театрално разтри ръце. Усмихна се широко. Шепотът му проряза тишината:

— Тук стана малко хладно, не мислиш ли?

Той чу драсване, а после — тихо съскане. Прикова поглед в кибритената клечка. В неподвижния жълт пламък с форма на лале.