Ю Несбьо
Леопардът (28)

Двайсет и осма глава
Драмен

— Значи, вие сте подали сигнала за изчезването на Аделе Ветлесен? — попита Кая.

— Да — потвърди младият мъж — продавач в „People and Coffee“. — Беше ми съквартирантка. Една вечер не се прибра. Не можех да оставя нещата просто така.

— Разбира се — съгласи се Кая и погледна крадешком Хари.

Часовникът показваше осем и половина сутринта. Преди час триото се събра на оперативка и в самия й край Хари освободи Бьорн Холм да се връща в Отдела по експертно-криминална дейност, защото Бьорн нямаше с какво да допринесе към разследването. Той само въздъхна дълбоко, изми си чашата и тръгна към кабинета си в квартал „Брюн“, за да продължи текущите си експертизи. За половин час Хари и Кая пристигнаха в Драмен.

— Имате ли някакви новини от Аделе? — поинтересува се младият мъж, като местеше поглед от единия към другия.

— Не, а вие? — попита веднага Хари.

Мъжът поклати глава и надникна през рамо, за да провери дали зад барплота не са се появили клиенти.

Тримата се бяха разположили върху високи табуретки пред прозореца с изглед към един от множеството площади в Драмен — ще рече, открито място, използвано и за паркинг. В „People and Coffee“ предлагаха кафе и закуски на летищни цени и се опитваха да наподобят интериора на американските заведения. А вероятно наистина кафенето работеше под марката на чуждестранна верига. Младежът — съквартирант на Аделе Ветлесен, се казваше Гайр Брюн. Изглеждаше около трийсетгодишен, с необичайно бяла кожа, гладко, лъснало от пот теме и сини очи, които шареха неспокойно из цялото помещение. В заведението заемаше длъжността „бариста“: през деветдесетте години, когато в Осло първите кафе-барове прохождаха, званието внушаваше респект. Всъщност задълженията на Гайр Брюн се изчерпваха с приготвянето на кафе — дейност, за чийто успех — поне според Хари — трябва единствено да избягваш очевидни грешки. С полицейския си нюх Хари преценяваше хората по интонация, дикция, подбор на езикови средства и отклонения от граматичните норми. Нито облеклото, нито прическата, нито поведението на Гайр Брюн издаваха хомосексуални наклонности, но след като си отвори устата, веднага пося съмнения в ума на Хари. Закръгляше прекалено старателно гласните, вмъкваше ненужни умалителни за украса на речта, произнасяше звука „с“ някак превзето и фъфлещо. Хари осъзнаваше, разбира се, че младежът може и да е хетеросексуален, но интуицията му подсказваше, че Катрине сгреши, когато прибързано определи Аделе Ветлесен и Гайр Брюн като „гаджета“. Двамата просто бяха споделяли жилище в центъра на Драмен по финансови съображения.

— Да — отвърна Гайр Брюн на въпроса на Кая. — Спомням си, че през есента ходи в планината. — Той произнесе последната дума някак пренебрежително, все едно този вид почивка му се струва непонятна. — Но тя не изчезна там.

— Знаем — увери го Кая. — Сама ли замина, или с компания?

— Нямам представа. С нея избягвахме да обсъждаме личния си живот. Достатъчно беше, че ползвахме една и съща баня, нали разбирате какво имам предвид. Всеки от нас си пазеше пространството. Но — ако мога да се изразя така — не ми се вярва да е отишла сама в планината.

— В какъв смисъл?

— Аделе не предприемаше почти нищо сама. Някак не си я представям в хижа без гадже. Но не мога да предположа с кого е заминала. Тя… ще бъда директен: много често сменяше партньорите си. Нямаше приятелки, затова пък — страшно много приятели. Гаджетата й не знаеха един за друг. Двойствен живот звучи твърде слабо в нейния случай. Живееше поне четири различни живота.

— Значи е мамела партньорите си?

— Невинаги. Веднъж ми даде идея как да разкарам досадно гадже. Тя постъпила така: докато някакъв тип я чукал отзад, извадила мобилния си телефон и направила снимка през рамо. После я изпратила на гаджето си и изтрила номера му от телефона си. С един куршум — два заека.

Гайр Брюн ги гледаше напълно неемоционално.

— Колко впечатляваща история — отбеляза Хари. — Знаем, че в хижата Аделе е платила нощувка за двама. Ще ни кажете ли името на някой неин приятел, за да започнем отнякъде?

— Не знам имена. Но когато се обадих в полицията, те провериха с кого е разговаряла по телефона през последните седмици.

— Помните ли името на полицая, с когото се свързахте?

— Не, някакъв местен.

— Добре, след малко ще се срещнем с колегите от участъка — Хари си погледна часовника и стана.

— Защо полицията е преустановила разследването на случая? — поинтересува се Кая, която не бързаше да стана — Дори не си спомням да са помествали информация за това във вестника.

— Не знаете ли? — учуди се младежът и направи знак на две клиентки с детски колички да го изчакат за секунда. — Тя ми изпрати картичка.

— Каква картичка?

— От Руанда. От Африка.

— И какво пишеше?

— Срещнала мъжа на мечтите си и трябвало да плащам сам целия наем, докато се прибере през март. Кучката му с кучка!

 

 

Участъкът се намираше само на десетина минути ходене пеш. Посрещна ги старши инспектор със сплесната широка глава — същинска тиква — и име, което Хари забрави още щом го чу. Заведе ги в кабинет, вмирисан на цигарен дим, и им поднесе вряло кафе в картонени чаши. Не се свенеше да зяпа крадешком Кая, когато мислеше, че не го гледат.

Още в самото начало инспекторът побърза да изнесе лекция на тема „изчезнали лица“: броят на норвежците и неизвестност бил постоянна величина — между петстотин и хиляда души, — и почти всички „изчезнали“ рано или късно се появявали; затова полицията давала ход на разследването единствено ако съществува съмнение за престъпно деяние или злополука; иначе нямало да им остава време за нищо друго. Хари едва сдържа прозявката си.

В случая на Аделе Ветлесен — уточни старши инспекторът — имали доказателство, че тя е жива. Стана и завря „тиквата“ си в картотечен шкаф. Извади оттам картичка и я сложи върху бюрото пред двамата си колеги от Осло. Картичката представляваше снимка на планински връх с конусовидна форма, загърнат в облак. Обяснителен текст коя е планината и къде се намира липсваше. Картичката беше написана с нечетлив ъгловат почерк. Хари едва разграничи буквите в подписа: Аделе. Носеше пощенско клеймо и марка от Кигали, Руанда. Според познанията на Хари по география Кигали беше столицата на африканската държава.

— Майка й потвърди, че това е нейният почерк — обясни драменският старши инспектор.

По настояване на майката полицаите извършили проверка и установили, че Аделе Ветлесен наистина фигурира в списъка с пътниците на полет на Брюкселските аеролинии до Кигали през летище „Ентебе“ в Уганда, проведен на двайсет и пети ноември. Със съдействието на Интерпол полицаите в Драмен проверили имената на гостите в хотелите в Кигали и открили, че хотел… „Горици!“ — възкликна старши инспекторът, преглеждайки записките си, — наистина е приютил жена на име Аделе Ветлесен в нощта на пристигането й в Кигали. Като единствена причина тази жена все още да фигурира в списъка на изчезналите лица, инспекторът посочи липсата на информация къде се намира в момента. Някаква си картичка от чужбина на практика не може да промени статуса й в полицейската картотека.

— Нека не забравяме, че Аделе Ветлесен е заминала за страна, която не се смята за особено цивилизована — инспекторът разпери ръце: — хути, тути, какви още бяха? Бият се с мачете. Два милиона жертви. Нали се сещате?

Хари забеляза, че Кая затвори очи, докато инспекторът с нравоучителен тон на училищен директор и множество вмъкнати подчинени изречения обясняваше колко нищожна стойност има човешкият живот в Африка, където търговията с хора не е непознато явление. На теория било възможно местните да са отвлекли Аделе и да са я принудили да напише картичката под тяхна диктовка. Чернокожите навярно биха дали годишната си заплата за млада руса норвежка.

Хари се съсредоточи върху картичката, стараейки се да игнорира гласа на „тиквата“. Конусовиден планински връх, обвит в облак.

Вдигна глава, защото старши инспекторът с незапомнящото се име се изкашля.

— Е, понякога ги разбирам — добави той и се усмихна съзаклятнически на Хари.

Хари стана с обяснението, че ги чака много работа в Осло. Помоли колегата си да сканира и изпрати по имейл пощенската картичка.

— На графолог ли? — попита видимо раздразнен старши инспекторът, оглеждайки адреса, който Кая му написа.

— Не, на вулканолог — поясни Хари. — Искам да му изпратите снимката от картичката с молба да идентифицира планината.

— Да идентифицира планината ли?

— Този специалист проявява особено задълбочен интерес към материята. Пътувал е къде ли не и е виждал десетки вулкани.

Старши инспекторът сви рамене и кимна. Изпрати ги до входната врата. Хари го попита проверили ли са какви разговори е водила Аделе по мобилния си телефон след заминаването си от Норвегия.

— Знаем си работата, Хуле. Никакви изходящи повиквания. Но сигурно можете да си представите какво мобилно покритие има в държава като Руанда.

— Всъщност не мога. Все пак не съм ходил там.

 

 

— Пощенска картичка! — простена Кая, когато се върнаха при цивилния автомобил, отпуснат им от Главното управление. — Самолетен билет и нощувка в Руанда! Защо твоят компютърен маниак от Берген не успя да ни го каже, та изгубихме половин ден в шибания Драмен?

— А аз очаквах настроението ти да се повиши — Хари отключи колата. — Сдоби се с нов обожател, а и има надежда Аделе да е още жива.

— Да не би твоето настроение да се е повишило?

— Искаш ли ти да караш?

— Да!

Изненадващо видеокамерите по пътя не ги заснеха за превишена скорост. Стигнаха в Осло за двайсетина минути.

 

 

Разбраха се първо да пренесат по-леките предмети, канцеларските принадлежности и чекмеджетата в Главното управление и да оставят по-тежките неща за следващия ден. Натовариха ги на същата количка, каквато използваха, за да ги внесат в импровизирания кабинет.

— Хари, дадоха ли ти кабинет? — попита Кая. Бяха пресекли половината от пасажа и гласът й отекна.

— Ще оставим всичко в твоя — поклати глава Хари.

— Поиска ли да ти дадат кабинет? — Кая спря.

Хари обаче продължи нататък.

— Хари!

Той спря.

— Попита ме за баща ми.

— Не исках да…

— Няма нищо. Не му остава много. След това пак заминавам. Просто…

— Какво?

— Чувала ли си за Обществото на мъртвите полицаи?

— Какво представлява?

— Състои се от мои колеги, на които много държах. Не знам дали им дължа нещо, но те са моят корен.

— Какво?

— Те са всичко, което имам, Кая. Намирам причина да съм лоялен единствено към тях.

— Към някакъв отдел?

Хари пак тръгна.

— Знам. Ще ми мине. Животът продължава. С някои преустройства. Стените са пропити с истории, но идва време тези стени да се съборят. Ти и връстниците ти ще напишете нови истории, Кая.

— Пиян ли си?

— Не — засмя се Хари. — Просто съм съкрушен. Скапан. И това е съвсем нормално. Телефонът му звънна. Обади се Бьорн.

— Оставих биографията на Ханк Уилямс върху бюрото ми — съобщи той.

— Взех я. У мен е.

— Какво е това ехо? Да не си в църква?

— Не, в пасажа.

— Там има ли обхват?

— Явно имаме по-добра мобилна мрежа от Руанда. Ще оставя книгата на рецепцията.

— Днес за втори път чувам за Руанда и за мобилните телефони там. Кажи на колегите, че утре ще си взема книгата.

— Какво си чул за Руанда?

— Беате спомена нещо за колтан. Нали намерихме следи от този метал по зъбите на двете жени с прободни рани в устата.

— Терминатор.

— Какво?!

— Нищо. Какво общо има това с Руанда?

— Колтанът се използва за производство на мобилни телефони. Рядко срещан метал е. Почти всички залежи на колтан се намират в Конго, и то не къде да е, а във военната зона. Там цари пълен хаос и находчивите бизнесмени събират ценния метал, натоварват го на кораби и го пренасят в Руанда.

— Мм.

— Чао засега.

Хари тъкмо се канеше да остави телефона си, но забеляза, че има непрочетено съобщение. Отвори го.

Нирагонго. Последна ерупция през 2002. Един от малкото вулкани с активно езеро от лава в кратера. Намира се в Конго до град Гома.

Феликс

Гома. Хари се загледа в капките, стичащи се от тръба на тавана. Африканските инструменти за мъчения в колекцията на Клойт произхождаха именно от този град.

— Какво има? — попита Кая.

— Юстаусе и Конго.

— И по-конкретно…?

— Не знам. Просто не вярвам в случайности.

Хари хвана дръжката на количката и я обърна.

— Какво правиш?

— Връщам се. Ултиматумът изтича след повече от денонощие.