Ю Несбьо
Леопардът (23)

Двайсет и трета глава
Пътник

В автобуса нямаше други пътници. Стине долепи чело до прозореца, за да не вижда отражението си. Вторачи се и безлюдната тъмна спирка. Хем се надяваше да се появи някой, хем се страхуваше от такава поява.

Цяла вечер той седя до прозореца в „Крабе“ с халба бира пред себе си и се взира неотклонно в нея, без да помръдва. Плетена шапка, руса коса, сини очи, изпълнени с безумие. Погледът му се смееше, пронизваше, умоляваше, викаше името й. Накрая Стине не издържа и подкани Матилде да си тръгнат, но Матилде тъкмо се бе заговорила с американец — работник в нефтена платформа — и искаше да остане до по-късно. Затова Стине грабна палтото си, изтича до близката спирка и се качи в автобуса за Волан.

Погледна червените цифри върху дигиталния часовник над шофьорското място. Молеше се вратите да се затворят и автобусът да потегли. Оставаше още минута.

Не вдигна очи нито когато чу тичащи стъпки, нито когато той със запъхтян глас си купи билет от шофьора, нито когато седна до нея.

— Стине, струва ми се, че ме отбягваш — отбеляза той.

— О, здрасти, Елиас.

Тя не отмести поглед от мокрия асфалт. Защо седна толкова назад в автобуса? Трябваше да си избере място по-близо до шофьора.

— Опасно е да се прибираш сама през нощта.

— Така ли? — промърмори тя с надеждата да се появи някой — все едно кой.

— Не четеш ли вестници? Две момичета от Осло, а сега и онази депутатка. Как й беше името?

— Нямам представа — излъга Стине и усети как сърцето й започва да бие лудо.

— Марит Улсен — отговори си Елиас. — От Работническата партия. Другите две жени се казват Боргни и Шарлоте. Сигурна ли си, че не си чувала имената им, Стине?

— Не чета вестници.

Дано се появи някой!

— И трите са били свестни момичета.

— Явно ги познаваш — Стине веднага съжали за саркастичния си тон. Язвителната реплика й се изплъзна, защото изпитваше силен страх.

— Не отблизо, разбира се — уточни Елиас. — Но първото ми впечатление беше изцяло положително. Както вероятно си разбрала, държа много на първото впечатление.

Тя се вторачи в ръката, която той сложи върху коляното й.

— Не…

Дори в тази единствена сричка звучеше отчаяна молба.

— Какво има, Стине?

Тя го погледна. По детски откритото му лице изразяваше неподправено недоумение. Прииска й се да изкрещи, да скочи от мястото си. Отпред се чуха стъпки. Качи се трети пътник. Мъж в зряла възраст. Насочи се към тях. Стине се опита да привлече вниманието му, да му подскаже какво става, но периферията на шапката закриваше очите му, а и изглеждаше изцяло погълнат от необходимостта да прибере рестото и билета в портфейла си. Все пак Стине изпита облекчение, защото мъжът седна точно зад тях.

— Направо не ми стига умът как полицията още не е открила връзката помежду им — продължи Елиас. — Какво толкова сложно има? И трите са обичали да ходят на планина. А през онази нощ са отседнали в „Ховасхюта“. Според теб редно ли е да съобщя в полицията?

— Вероятно да — прошепна Стине.

Ако действа бързо, ще успее да се провре покрай Елиас и да слезе от автобуса. Ала преди да довърши мисълта си, хидравличната система изпръхтя като кон, вратите се затвориха и автобусът потегли. Стине затвори очи.

— Просто не искам да ме замесват. Разбираш ме, нали?

Тя кимна, без да отваря очи.

— Добре. Сега ще ти разкажа за още един човек, който беше там. Него несъмнено го познаваш.