Ю Несбьо
Леопардът (21)

Двайсет и първа глава
Белоснежен

В осем без десет вечерта Микаел Белман се изкачваше по „Карл Юхан“ — една от най-скромните главни улици на света. Белман се намираше точно в центъра на Кралство Норвегия — в самата пресечна точка на кръста, върху чиито въображаеми страни са разположени най-важните сгради в страната. Отляво беше Университетът — крепост на знанието, отдясно — Националният театър — средище на културата, отзад, в парка, се издигаше величествено Кралският дворец, а отпред — триста крачки по-нататък — Стуртингът. Точно в осем Белман пое по каменните стълби към главния вход на Норвежкия парламент. Стуртингът, както впрочем повечето сгради в Осло, не блестеше с великолепие и внушителност. Два лъва от гранит, добит в Грурюд, пазеха двата подстъпа към издигнатата част пред входа.

Вратата пред Белман се отвори, преди да я е докоснал. Той влезе и се огледа. Пред него се появи охранител и кимна дружелюбно, но безкомпромисно към рамков металдетектор от марката „Джилардони“. Чу се писукане. За десет секунди служителят установи, че не оръжие, а катарамата на Белмановия колан е задействала алармата. Расмус Улсен го чакаше, облегнат на рецепцията. Слабичкият вдовец се ръкува с посетителя, поведе го по коридора и започна с механичния глас на екскурзовод с многогодишен опит:

— В Стуртинга работят триста и осемдесет души, от които сто шейсет и девет депутати. Построен е през 1866 по проект на Емил Виктор Ланглет, който впрочем има шведски произход. В момента се намираме на главното стълбище. Каменната мозайка на стената е озаглавена „Общество“ — автор Елсе Хаген, 1950. А портретът на краля е нарисуван през…

Качиха се в прословутата зала на Стуртинга, където обикновено се провеждат срещи между депутати и журналисти. Микаел я разпозна — неведнъж я бе гледал по телевизията. Покрай двамата мъже профучаха няколко непознати лица. Расмус обясни, че допреди малко парламентарните комисии заседавали, но Белман изобщо не го слушаше. Разходката из коридорите на властта го разочарова. Интериорът наистина бе издържан в жълто и червено, но къде остана онази внушителност и тържественост, която да вдъхва респект към народните избраници? Норвегия — малка и доскоро съвсем бедна демокрация — така и не успя да се раздели с този свой недостатък — вкуса към непретенциозното и семплото. И все пак Микаел Белман се върна в родината си. Е, не съумя да се настани по висшите етажи, сред лъвовете в Европол, но тук щеше по-бързо да задмине конкуренцията от джуджета и неудачници.

— Цялата тази зала е била кабинет на Тербовен^[1] по време на войната — обясни Расмус. — Днес, разбира се, никой политик не разполага с толкова голям кабинет.

— Как вървеше бракът ви?

— Моля?

— С Марит карахте ли се?

— Ъъъ… не.

Расмус Улсен изглеждаше съкрушен. Ускори крачка, за да се отърве от въпросите на полицая, или за да се отдалечат на безопасно място, където никой не може да ги чуе. Чак когато затвори вратата на кабинета си отвътре, Улсен си отдъхна, разтреперан.

— С Марит преживяхме и хубави, и трудни моменти. Вие женен ли сте, Белман?

Микаел кимна.

— Значи ме разбирате.

— Изневерявала ли ви е?

— Не. Напълно изключено е.

„Защото беше толкова дебела ли?“ — едва се сдържа да попита Белман. Прецени, че е безсмислено да се заяжда, защото вече постигна целта си — в погледа на Расмус Улсен се появи колебание, ъгълчето на едното му око трепна, а зениците му се присвиха едва доловимо.

— А вие, господин Улсен? Вие изневерявахте ли й?

— Не — отвърна мъжът през зъби.

Под дълбоките бръчки на челото му плъзна червенина.

Белман наклони глава. Нито за миг не бе заподозрял Расмус Улсен като убиец на съпругата си. Тогава защо измъчва клетия вдовец с подобни въпроси? Отговорът беше съвсем елементарен: защото нямаше кого другиго да разпитва и не разполагаше с никакви следи. Затова Белман просто изливаше гнева и безсилието си върху нещастника.

— А вие, инспекторе?

— Какво за мен? — Белман едва сдържа прозявката си.

— Вие изневерявате ли на жена си?

— Моята съпруга е много красива — усмихна се Белман. — Освен това имаме две деца. Вие нямате, а това подтиква към… повечко забавления. Мой източник твърди, че преди известно време сте имали семейни проблеми.

— Съседката ли ви го каза? Марит често споделяше с нея. Да, наистина преди няколко месеца се поскарахме, защото тя започна да ме ревнува. Назначих за партиен функционер младо момиче от младежката организация. Точно така се запознах навремето с Марит и тя…

Гласът на Расмус Улсен се изгуби и Белман видя как очите му се наливат със сълзи.

— Марит нямаше основания да се притеснява, но реши да замине в планината за няколко дни, за да размисли на спокойствие. После всичко се оправи.

Телефонът на Белман звънна. Той го извади, видя името на екрана и вдигна:

— Ало.

Докато слушаше какво му съобщават, усещаше как пулсът му се ускорява. Обзе го силен пристъп на гняв.

— Въже ли? — повтори той. — До Люсерен? Това не се ли намира в… Ютре Енебак? Благодаря.

Прибра телефона в джоба на палтото си.

— Налага се да тръгвам, господин Улсен. Благодаря ви за отделеното време.

Докато минаваше през залата, Белман спря да огледа още веднъж някогашния кабинет на райхскомисаря Тербовен. После излезе с бърза крачка.

 

 

В един през нощта Хари слушаше как Марта Уейнрайт пее за „far away“ и „… whatever remains is yet to be found“^[2].

Чувстваше се изцеден. Пред него, върху ниска масичка, стояха телефонът, запалката и станиолът със завитата в него кафява бучка опиум. Не я бе докоснал. Ала наближаваше времето, когато ще трябва да възстанови режима си, да спи редовно, да почива. Държеше снимка на Ракел. В синя рокля. Хари затвори очи и усети аромата й. Чу гласа й: „виж!“. Тя стисва ръката му. Водата наоколо е черна и дълбока и Ракел се носи тихо по нея — бяла и ефирна. Вятърът повдигна сватбения й воал и оголва ослепително белите пера. Дългата фина шия оформя въпросителен знак. Какво става? Тя излиза на брега. Колелцата под черния железен скелет проплакват. Тя влиза в къщата и изчезва. Появява се на втория етаж с примка около шията. До нея стои мъж в черен костюм с бяло цвете, затъкнато в ревера. Пред двамата, с гръб към Хари, свещеник в бяла одежда бавно чете от богослужебна книга. Неочаквано свещеникът се обръща. Лицето и ръцете му са побелели. От сняг.

Хари се стресна и се разбуди.

Премигна в тъмното. Чу някакъв звук, но не гласа на Марта Уейнрайт. Телефонът му вибрираше със светнал екран на масичката. Хари се пресегна да го вземе.

— Да — обади се той със задавен глас.

— Открих я.

— Какво откри? — Той се надигна в леглото.

— Връзката. Жертвите не са три, а четири.