Ю Несбьо
Леопардът (18)

Осемнайсета глава
Пациентката

Полицаят правеше една крачка, а за същото време доктор Шещи Рьодсмуен — две. Въпреки това тя се стараеше да не изостане съвсем и подтичваше по коридора на болница „Сандвикен“. През високите тесни прозорци се виждаше как дъждът се сипе над фиорда, където измамно зелените листа на дърветата вдъхваха усещането, че пролетта е дошла преди зимата.

Вчера Шещи Рьодсмуен веднага позна полицая по телефона. Все едно през цялото време бе чакала той да се обади и да поиска да говори с Пациентката. Наричаха я с това прозвище, за да й осигурят максимална анонимност след участието й в проведено преди близо година мащабно полицейско разследване. Огромното напрежение я върна там, откъдето току-що бе излязла: психиатричното отделение. Тя действително се възстанови удивително бързо, изписаха я, върна се вкъщи, но журналистите — обсебени до маниакалност от Снежния човек дори след разкриването на самоличността му, — не я оставиха на мира и една вечер преди три месеца Пациентката се обади на доктор Рьодсмуен с молбата отново да постъпи в болницата.

— Значи се е позакрепила? — попита полицаят. — И е на медикаментозна терапия?

— Отговорът на първия въпрос е да. Колкото до втория — задължението да пазя лекарска тайна ми забранява да ви давам информация.

Всъщност Пациентката се намираше в задоволително здраве и състоянието й не налагаше нито медикаментозна терапия, нито хоспитализация. Въпреки това доктор Рьодсмуен се колебаеше дали да позволи на Хари Хуле да я посети, защото появата му — все пак той оглавяваше разследването по онзи случай — би могла да отприщи рецидив. Клиничната практика бе убедила Шещи Рьодсмуен в ползите от изтласкването, от капсулирането на болезнени преживявания, от забравянето им. Психиатърката смяташе, че колегията неоснователно подценява това свойство на човешката психика. От друга страна, среща с човек от тежкия период на Пациентката би показал ясно доколко психиката й е укрепнала след лечението.

— Разполагате с половин час — предупреди Шещи Рьодсмуен и отвори вратата към стаята за свиждане. — И не забравяйте колко крехък е постигнатият психичен баланс.

По време на миналото свиждане Хари се озова пред неузнаваема Катрине Брат. Някогашната хубавица с тъмна коса, лъскава кожа и пламък в очите бе отстъпила пред същество, което Хари асоциира с изсъхнало цвете: безжизнено, прекършено, сломено, с избледнели цветове. Докато се ръкуваше с нея, Хари се побоя да не счупи крехката й десница.

Затова посрещна сегашния й вид с облекчение. Катрине изглеждаше по-възрастна или просто изморена, но пламъкът в очите й се бе завърнал. Тя се усмихна и стана от стола.

— Хари Хо — тя го прегърна. — Как е?

— Средна работа. А при теб?

— Кошмарно, но много по-добре от предния път.

Катрине се засмя и Хари разбра, че пак е същата, каквато я помнеше. Или поне се е отърсила от болестта.

— Какво се е случило с челюстта ти? Боли ли те?

— Само когато се храня или говоря. И когато се събуждам.

— Звучи ми познато. Погрознял си от последния път, но се радвам да те видя.

— Подобно.

— Надявам се, че това „подобно“ не се отнася за погрозняването.

— Не, разбира се — усмихна се Хари.

Огледа се. Останалите пациенти в стаята се взираха през прозореца, в скута си или в стената. Изглежда, никой не се интересуваше от разговора му с Катрине. Хари й разказа за последните новости в живота си: за заминаването на Ракел и Олег за чужбина, за Хонконг, за болестта на баща си, за последния случай. Предупреди я да запази информацията за полицейското разследване в тайна. Катрине се засмя.

— А с теб какво става? — поинтересува се той.

— Тук не ме искат повече. Смятат, че съм здрава и само заемам място. Но аз се чувствам добре в болницата. Румсървисът е ужасен, обстановката обаче е спокойна. Имам телевизор, позволяват ми да излизам и да се връщам когато пожелая. Нищо чудно след месец-два да се прибера вкъщи, кой знае.

— Кой знае?

— Никой. Психичните сривове са непредвидими. Какво искаш?

— А ти какво искаш да поискам?

Тя го изгледа продължително:

— Секс и помощ за разследването.

— Позна.

— Секс, значи?

— Не, искам помощ.

— Да му се не види. Е, добре, казвай. За какво става дума?

— Тук имате ли компютър с достъп до интернет?

— В стаята за свободни занимания разполагаме с общ компютър, но не е свързан към интернет. Лекарите предпочитат да не рискуват. Компютърът се ползва само за редене на пасианси. В моята стая обаче имам личен лаптоп.

— Използвай общия. — Хари извади неотдавна купената SIM карта от джоба си и я плъзна по масата. — Това е нещо като „мобилен офис“, както се изразиха в магазина. Пъхаш картата в…

— … един от USB-портовете — прекъсна го Катрине и прибра картата в джоба си. — Кой плаща абонамента?

— Аз. По-точно Хаген.

— Чудесно. Значи, тази вечер ще се развихря из нета. Препоръчай ми някой нов порносайт.

— Нося ти и докладите — Хари избута папка към нея. — Три убийства, три имена. От теб искам да откриеш връзката между тях, както го направи миналия път. Чела ли се нещо за убийствата?

— Да — Катрине дори не погледна папката. — Три жени. Това е общото помежду им.

— Четеш ли вестници?

— По малко. Защо смяташ, че не са случайно подбрани?

— Не съм си изградил твърдо мнение. Търся.

— Но не знаеш какво?

— Точно така.

— И все пак си сигурен, че убиецът на Марит Улсен е убил и другите две жени, така ли? Доколкото разбрах, методът на умъртвяване не съвпада.

Хари се усмихна. Развесели го опитът на Катрине да прикрие колко задълбочено е следила подробностите по случая, публикувани в пресата.

— Не, Катрине, не съм сигурен. Но явно и ти предполагаш същото като мен.

— Разбира се. Нали сме сродни души.

Тя се разсмя и изведнъж стана пак онази ослепителна, ексцентрична Катрине, с която Хари се запозна, преди всичко да се сгромоляса и тя да се превърне в бледо подобие на себе си. Хари усети как в гърлото му заседна буца. Проклета умора.

— Ще можеш ли да ми помогнеш?

— Да открия нещо, което специалистите в КРИПОС от два месеца безуспешно се мъчат да открият? С допотопен компютър в психиатрична клиника? Изумена съм, че ме молиш за помощ. В Главното управление изобилства от много по-способни компютърни специалисти от мен.

— Знам, но разполагам с информация, която не искам да им дам — призна Хари. — Паролата за пропастта.

Тя го изгледа с недоумение. Хари се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Докато работех в ПСС по случая „Червеношийката“, ми осигуриха достъп до търсачките на ПСС за издирване на терористи. Използвах секретна база данни, създадена от MILNET — мрежата на американските военни структури. През осемдесетте години наследницата й ARPANET — мрежата на Агенцията за сложни изследователски проекти — стана достъпна за комерсиални цели. Впоследствие от ARPANET се разви Интернет, но секретните бази данни продължават да съществуват. Търсачките използват троянски коне, които изтеглят пароли, шифри и актуализации на софтуера. Самолетни и хотелски резервации, преминаване на контролни пунктове по пътищата, банкови преводи по интернет — нищо не остава скрито от тези търсачки.

— Чувала съм за тях, но, честно казано, не вярвах, че наистина съществуват.

— И още как. Създадени са през 1984. Кошмарът от антиутопията на Оруел се сбъдна. Идва ред на най-хубавото: паролата ми все още важи. Проверих.

— И за какво съм ти аз? Можеш да се справиш сам.

— Единствено ПСС използва тази система, и то само в кризисни ситуации. Търсачките ще отведат полицията при компютъра, откъдето са задействани — точно както стои въпросът и с Гугъл. А разбере ли се, че аз или някой друг от Главното управление сме пускали търсачките, рискувам да ме подведат под съдебна отговорност. Но ако установят, че търсенето е проведено от компютър в общо помещение в психиатрична клиника…

Катрине Брат се разсмя, но не със звънливия си смях, а със злобния кикот на вещица.

— Започвам да разбирам. Водещото ми амплоа в случая не е на гениалния детектив, а… — тя разпери ръце — на пациентката Катрине Брат: понеже е невменяема, не може да бъде подведена под съдебна отговорност.

— Точно така — усмихна се Хари. — Освен това си от малцината, на които вярвам, че няма да разпространят информацията. Не си гениална, но притежаваш интелект, По-висок от средния.

— Заслужаваш три разперени пръста, пропити с никотин, в тесния ти задник.

— Никой не бива да узнава върху какво работим. Но ти обещавам, че ще бъдем като „The Blues Brothers“^[1].

— On a mission from God?

— На гърба на картата съм написал паролата за достъп.

— И кое ти вдъхва увереност, че ще се справя с тези специални търсачки?

— Принципът е същият като при Гугъл. Дори аз го схванах бързо, докато работех за ПСС — усмихна се иронично той. — Все пак програмата е предназначена за полицаи.

Катрине Брат въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти — избърза Хари.

— Нищо не съм ти обещала!

— Кога да дойда пак?

— Дяволите да те вземат!

Катрине удари с длан по масата. Хари забеляза, че някакъв санитар ги наблюдава, и търпеливо изчака, вторачен в дивия поглед на Катрине.

— Не знам — прошепна тя. — Едва ли ще мога посред бял ден да използвам нелегални търсачки.

— Добре, ще дойда след три дни — Хари стана.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Да ми кажеш какво печеля аз от цялата работа?

Хари закопча палтото си.

— Нали вече ми каза какво искаш.

— Какво ис…

Първоначалното недоумение отстъпи пред смайване, когато тя разбра намека му, и извика след него:

— Наглец такъв! Не ти липсва самочувствие!

 

 

Хари си хвана такси, поръча да го закарат до летището, извади телефона си и видя три пропуснати повиквания от единствените два номера, които бе запаметил в указателя. Добра новина — явно колегите му бяха открили нещо. Върна обаждането.

— Люсерен — съобщи Кая. — Там имало въжарница, която закрили преди петнайсет години. Ленсманът^[2] на Ютре Енебак ще ни покаже мястото следобед. В района живеели неколцина закоравели престъпници, но провиненията им били по-скоро от битов характер: взлом на къщи и кражби на автомобили. Плюс някакъв домашен насилник, който лежал за побой над жена си. Ленсманът ми изпрати списък на криминално проявените и в момента проверявам дали имат досие в регистъра на осъжданите лица.

— Добре. Ще ме вземеш от летището. Тъкмо ще ти е на път към Люсерен.

— За Люсерен не се минава оттам.

— Все едно. Ела да ме вземеш.