Ю Несбьо
Леопардът (15)

Петнайсета глава
Светлина от стробоскоп

Стине огледа младежа, с когото говореше. Имаше брада, руса коса и носеше шапка. Тук, в заведението. И то не като аксесоар към облеклото, а дебела, плетена шапка с наушници. Сноубордист? Впрочем, като се загледа по-внимателно, установи, че младежът всъщност е мъж, прехвърлил трийсетте, ако съдеше по белите бръчки, прорязващи почернялата му кожа.

— И какво от това? — извика тя.

В „Крабе“ тонколоните дънеха здраво. Новооткритото заведение се бе обявило за новия сборен пункт на младото поколение в Ставангер: музиканти, кинопродуценти, писатели — все интелектуалци, чийто брой впрочем нарасна в града, известен предимно с високи добиви на нефт, процъфтяващ бизнес и сериозни парични постъпления.

Още не можеше да се каже дали посетителите на заведението смятат, че то заслужава благоразположението им. Стине пък още не беше решила дали този младеж — или по-скоро мъж — заслужава нейното.

— Ще ти е интересно, струва ми се, да изслушаш разказа ми — отвърна той, усмихна се и я погледна със сините си очи — прекалено светли за вкуса й.

Навярно изкуствената светлина бе променила цвета им. Какви лампи използват тук? Стробоскопи ли? Това готино ли е? Ще стане ясно. Той повъртя халбата с бира в ръка и се облегна на барплота, за да я предизвика да се наведе към него, ако иска да чуе какво й говори. Стине обаче не се хвана на този номер. Мъжът беше навлечен с шушляково яке, ала по лицето му под нелепата — или готина? — шапка не се виждаше дори капка пот.

— На пръсти се броят хората, които в Бирма ходят с мотоциклет до устията на реките и се връщат що-годе живи, че и в състояние да разкажат за преживелиците си.

Що-годе живи. Не му липсва оригиналност. На Стине й допадна. Този мъж й приличаше на някого: на герой от често излъчван американски екшън или сериал от осемдесетте.

— Бях си обещал, ако се върна в Ставангер, да отида на бар, да си поръчам бира, да се приближа до най-красивото момиче в бара и да й кажа едни специални думи. — Той разпери ръце и се усмихна широко: — Ти си момичето до синята пагода.

— Какво?

— Ръдиард Киплинг, миличка. Ти си девойката, която чака английския войник до синята пагода на Моулмейн. Как ти се струва? Ще тръгнеш ли с него боса по мрамора в Шведагон? Ще хапнеш ли месо от кобра в Баго? Ще се унесеш ли в сън под звуците на мюсюлманските молитви в Янгон, за да те събудят будистките молитви в Мандалей?

Той си пое дъх. Стине се наведе напред:

— Значи, аз съм най-красивото момиче в заведението, така ли?

Той се огледа.

— Не, но имаш най-големите „бомби“. Красива си, ала конкуренцията е сериозна. Хайде да се махаме оттук.

Тя се засмя и поклати глава. Затрудняваше се да прецени дали този мъж е забавен, или просто луд.

— Тук съм с приятелки. Пробвай дали номерът ти ще мине при някоя друга.

— Елиас.

— Какво?

— Сигурно си любопитна да разбереш как се казвам. Може пак да се засечем. Името ми е Елиас. Елиас Скуг. Вероятно ще забравиш фамилията ми, но ще запомниш малкото ми име. Пак ще се видим. По-рано, отколкото предполагаш.

— Така ли? — Тя наклони глава.

— Точно така — изимитира тона й той и направи същото.

После пресуши халбата, остави я върху барплота, усмихна й се и си тръгна.

— Какъв беше този тип? — поинтересува се Матилде.

— Нямам представа. Симпатичен, но малко странен. Говореше като южняк.

— В какъв смисъл странен?

— Очите и зъбите му блестяха някак особено. Тук стробоскопи ли използват?

— Какво?!

— Оборудват солариумите с такива лампи — засмя се Стине. — На цвят светлината прилича на паста за зъби. Придава ти вид на зомби.

— Май трябва да пийнеш нещо — поклати глава Матилде. — Ела.

Стине се обърна към изхода. Стори й се, че с крайчеца на окото си улови някакво лице, долепено до стъклото, но после то изчезна.