Ю Несбьо
Леопардът (90)

Деветдесета глава
Марлон Брандо

Легнал по гръб, Хари се носи по водата. Надалеч. Потъва в езерото Киву, докато кръвта — неговата и на другите — се смесва с водите на езерото, влива се в цялото, изгубва се в безпаметния сън на вселената, а звездите отгоре чезнат в черната студена вода. Чувства спокойствието в бездната, в тишината, в нищото, после пак изплува на повърхността върху мехурче метанов газ — посинял труп, заразен с гвинейски червей, който се гърчи под кожата. Трябва да излезе от езерото, за да продължи живота си и да чака.

Хари отвори очи. Над главата си видя хотелски балкон. Обърна се настрана и преплува няколкото метра до брега. Излезе от басейна.

След броени часове ще съмне, ще се качи на самолета за Осло, а после ще отиде в кабинета на Гюнар Хаген да му съобщи, че всичко е приключило; че са загубени, загубени завинаги. Че са претърпели провал. А после отново ще се опита да изчезне.

Треперейки, Хари се уви в голямата бяла хавлия и се качи по стълбите към хотела.

Облакът бе отминал, а до кратера не стоеше никой. Оптическият мерник на Хари машинално затърси стрелеца. Откри го и тъкмо да стреля втори път, установи, че мъжът се отдалечава с гръб към него. Качи се в роувъра, запали, подмина ги и изчезна.

Отмести мерника към мястото, където последно видя Кая, Тони и Лене. Настрои мерника на по-голямо увеличение и видя три чифта пети.

Захвърли пушката, скочи от колата и се втурна към кратера е револвер, насочен напред. Докато тичаше, се молеше. Свлече се на колене до тях, предчувствайки, че е загубил.

Отключи вратата на хотелската си стая. Влезе в банята, свали мократа превръзка около главата си и сложи чиста — дадоха му я от рецепцията. Временните шевове придържаха бузата му, но положението с челюстта беше по-сериозно. До леглото му стоеше пътната му чанта — готова. Дрехите, с които щеше да пътува, стояха метнати върху облегалката на стола. Хари извади кутия цигари от джоба на панталона си, излезе на балкона и седна на пластмасов стол. Студът облекчи болката в бузата и челюстта му. Погледът му се плъзна над сребристата повърхност на езерото, което виждаше за последен път.

Тя бе мъртва. Оловният куршум е диаметър сантиметър и половина бе минал през дясното й ухо, бе отнесъл дясната част от главата й, после бе забил големите бели предни зъби на Тони Лайке в черепа му, бе образувал кратер в главата му и бе разпръснал всичко това върху площ от сто квадратни километра, покрита с вулканични камъни.

Тогава Хари повърна. Докато зелената жлъчка се стичаше върху телата им, той залитна назад.

Сега извади две цигари от кутията и ги лапна. Те заподскачаха между тракащите му зъби. Самолетът излиташе след четири часа. Уговори се със Саул да го откара до летището. От изтощение Хари едва държеше очите си отворени. Въпреки това нито можеше, нито искаше да спи. През първата нощ призраците имаха забрана за посещения.

— Марлон Брандо — обади се тя.

— Какво? — Хари запали цигарите и й подаде едната.

— Актьорът с мъжествено излъчване и висок глас, за когото не успях да се сетя, е Марлон Брандо. По-женствен глас не съм чувала. А има и чувствена уста. Забелязал ли си впрочем, че произнася „с“ с леко фъфлене? Не е фрапиращ говорен дефект, а по-скоро обертон, който ухото не долавя, но мозъкът все пак регистрира.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Хари, дръпна от цигарата и погледна Кая.

Намери я окървавена, покрита с парчета кости, плът и мозък. Отне му много време, докато пререже лейкопласта над китките й. Пръстите му отказваха да се подчинят. След като най-сетне я освободи, тя се изправи, а той остана на земята на четири крака.

Изобщо не понечи да я спре, когато Кая хвана трупа на Тони Лайке за яката и колана и го претърколи в пропастта. Хари не чу дори звук, само шушукането на вятъра. Кая изпрати с поглед тялото в пропастта и се обърна към него.

Той кимна. Не й поиска обяснение — нямаше нужда. Тя постъпи по най-правилния начин.

После Кая погледна въпросително към трупа на Лене Галтунг. Хари поклати глава. Бе преценил кое е по-разумно и прагматичното натежа срещу моралното. Дипломатическите последствия — срещу възможността една майка да погребе чедото си. Истината олекна в полза на лъжата, която ще направи живота по-поносим. Хари се изправи, вдигна тялото на Лене Галтунг, едва не се свлече под тежестта на иначе слабичкото младо момиче, застана на ръба на пропастта, затвори очи, усети копнежа да се отпусне в бездната, олюля се за миг и после я пусна. Отвори очи и погледна надолу. Тя вече се бе превърнала в точица. После димът я погълна.

— В Конго всеки ден изчезват десетки хора — каза Кая, докато Саул шофираше на връщане от планината, а двамата с Хари се возеха на задната седалка.

Хари знаеше, че докладът по случая ще бъде кратък. Никакви следи. Изчезнали. Може да са отишли къде ли не. А отговорът на всички възникващи въпроси ще бъде „всеки ден в Конго постъпват десетки сигнали за изчезнали лица“. Това ще отговорят и на нея — жената с тюркоазните очи. Защото така е най-лесно. Никакви трупове, никакво вътрешно разследване, което се провежда винаги, когато полицай стреля. Така ще избегнат и огласяването на инцидента по света. Издирването на Лене Галтунг няма да приключи, но на практика ще се води само на книга. Ще я обявят за изчезнала. Не си е купила билет, нито е била регистрирана от имиграционните власти в Конго. Така е най-добре — ще каже Хаген. За всички. Или поне за онези, които имат значение. А жената с тюркоазните очи ще кимне. Ще приеме обяснението му. Или въпреки това ще се досети, че се е случило нещастие, заслушвайки се в недоизреченото. Пред нея ще се открие избор: да се досети, че дъщеря й е мъртва; че Хари се е прицелил между очите на Лене, вместо малко по-надясно, както подозираше, че е по-правилно. Постъпи така, защото искаше да избегне риска куршумът да полети надясно и да рани колежката му, дошла в Конго да му помага. Жената с тюркоазните очи можеше и да предпочете друго: да повярва на лъжата, да се вслуша в онези честоти от гласа му, които вместо представата за гроб вдъхват надежда.

В Кампала имаха прекачване. Седнали върху твърди пластмасови седалки, двамата с Кая гледаха кацащите и отлитащите самолети. Постепенно тя заспа и отпусна глава върху рамото на Хари.

Събуди я някаква промяна: в температурата на помещението, в ритъма на сърцето му или в браздите върху бледото му от недоспиване лице. Той пусна мобилния телефон в джоба си.

— Какво има? — попита тя.

— Обадиха се от болницата. — Погледът му се плъзна покрай нея, проби прозорците и се изгуби навън, към линията, където бетонната покривка срещаше светлосиньото небе. — Починал е.