Ю Несбьо
Леопардът (83)

Осемдесет и трета глава
Краят на света

Присъни й се, че стои пред затворена врата и чува самотен вледеняващ писък на птица от гората. Странно. А слънцето грее ли, грее. Тя отваря вратата…

Кая се сепна. Беше заспала върху рамото на Хари. Избърса слюнката от ъглите на устата си. Командирът на полета съобщи, че след броени минути ще кацнат на летището в Гома. Тя погледна през прозореца. Сива ивица от изток предвещаваше началото на нов ден. Излетяха от Осло преди цели дванайсет часа. След още шест се очакваше да кацне самолетът от Цюрих с мнимата Юлияна Верни на борда.

— Питам се защо Хаген се съгласи толкова лесно да проследим Лене — промърмори Хари.

— Навярно си му представил убедителни аргументи — прозина се Кая.

— Мм. Но ми се стори доста спокоен. Според мен държи коз, който му гарантира, че няма да му посегнат служебно.

— Може да е научил нещо компрометиращо за човек от Министерството.

— Или за Белман. Дали не знае за връзката ви?

— Съмнявам се — Кая се вторачи в мрака. — Тук няма никакво осветление.

— Явно токът е спрял. Но летището сигурно разполага със самостоятелно електрозахранване.

— Каква е тази светлина в далечината? — Кая посочи червеникавите отблясъци на север от града.

— Нирагонго. Лавата осветява небето.

— Наистина ли? — Кая долепи нос до илюминатора.

Хари пресуши чашата с вода.

— Хайде да преповторим плана.

Кая кимна и изправи седалката на креслото си.

— Ти ще останеш в залата за пристигащи и ще следиш за евентуални промени в графика. През това време аз отивам на покупки. От летището до центъра се стига за петнайсет минути, така че ще се върна преди самолетът на Лене да е кацнал. Ти ще наблюдаваш дали някой ще я посрещне и ще тръгнеш след нея. Лене ще ме познае, ако ме види, затова ще ви чакам отвън в такси. Ако се случи нещо непредвидено, веднага ми звъниш, нали?

— Да. Сигурен ли си, че тя ще пренощува в Гома?

— В нищо не съм сигурен. В града функционират само два хотела, а според Катрине на името Верни или Галтунг не са правени резервации. От друга страна, бунтовниците контролират пътищата на запад и север, а до най-близкия град на юг се пътува осем часа.

— Наистина ли смяташ, че единствената причина Тони да повика Лене при себе си са парите й?

— По думите на Йенс Рат проектът му здраво е закъсал. Ти сещаш ли се за друга причина?

Кая сви рамене.

— Ами ако, макар и убиец, Тони я обича и иска да бъде с нея? Толкова абсурдно ли ти звучи?

Кимането на Хари можеше да означава и „да, права си“, и „да, звучи абсурдно“.

Колелата се спуснаха с бръмчене и последва щракване като от камера, снимаща на забавен каданс. Кая се загледа през прозореца.

— Това с „покупките“ никак не ми допада, Хари. Не искам да се забъркваме с оръжия.

— Лайке е опасен противник.

— Не ми харесва, дето пристигаме тук инкогнито. Не можем да внесем собствени оръжия в Конго — ясно, но защо поне не потърсихме съдействие от местната полиция за ареста на Лайке?

— Казах ти: нямаме споразумение за експулсиране на престъпници. Богаташ като Лайке най-вероятно е подкупил местните полицаи да го предупреждават за надвиснала опасност.

— Поредната конспиративна теория.

— Да. И елементарна математика. Полицейската заплата в Конго не стига за издръжката на семейство. Не се притеснявай: Ван Борст има съвсем малка железария и умее да мълчи.

Колелата изсвириха при удара с пистата.

Кая отново се вторачи през прозореца.

— Защо има толкова много войници?

— Мироопазващите сили на ООН са повикали подкрепление заради опасно настъпление на бунтовниците.

— Кои бунтовници?

— От племето хуту, тутси или май-май. Знам ли?

— Хари…

— Да?

— Да приключваме бързо и да се прибираме.

Той кимна.

 

 

Развидели се. Хари тръгна покрай редицата от таксита пред летището. Размени по няколко думи с десетина шофьори и най-после намери един, който говори добре английски. Не добре — безупречно. Мъжът беше дребен, с бдителен поглед, прошарена коса и дебели вени над слепоочията от двете страни на високото лъщящо чело. Школският му, прекалено литературен английски явно бе усъвършенстван в автентична езикова среда, най-вероятно в Оксфорд, макар да се долавяше известен конгоански акцент. Хари му обясни, че иска да го наеме за цял ден, двамата се споразумяха за цената, стиснаха си ръцете и Хари му предплати една трета от сумата в долари. Конгоанецът се представи като доктор Дуигам.

— Доктор по английска литература — поясни шофьорът и преброи парите без грам смущение. — Ала понеже ще прекараме заедно целия ден, предлагам да ме наричаш Саул.

Хари отвори задната врата на очукания хюндай, качи се и поръча на Саул да кара към пътя в подножието на изгорялата църква.

— Май не си тук за пръв път, а? — попита таксиджията и пое по ивицата равен асфалт, която постепенно се превръщаше в минно поле, осеяно с кратери и пукнатини.

— За втори.

— Трябва да внимаваш — усмихна се Саул. — Хемингуей е написал, че веднъж отвориш ли душата си за Африка, те тегли все натам.

— Наистина ли Хемингуей е написал такова нещо? — леко се усъмни Хари.

— Да, но той непрекъснато е съчинявал подобни романтични бълвочи. Застрелвал е лъвове пиян, а после е изливал урината си, пълна с уиски, върху труповете им. Истината е, че никой не се връща в Конго, освен в краен случай.

— Аз нямах друг избор — усмихна се на свой ред Хари. — Да ти кажа, опитах се да се свържа с шофьора, дето ме кара миналия път. Името му е Джо и работи в службата и помощ за бежанците. Но никой не ми вдигна.

— Джо замина.

— Как така замина?

— Натовари семейството си на таксито — нищо, че не е негово — и поеха към Уганда. Гома се намира под обсада. Бунтовниците ще избият всичко живо. След няколко дни и аз се махам. Колата на Джо е хубава, ще успее да избяга.

Хари позна шпила на църквата, извисяващ се над останките, пощадени от хищния език на Нирагонго. Таксито се клатушкаше и заобикаляше дупките. Хари се държеше здраво. На няколко пъти шасито изпращя и изпука застрашително.

— Изчакай ме тук — заръча Хари. — Имам малко път пеша. Няма да се бавя.

Слезе и в ноздрите му нахлу прашен въздух с миризма на подправки и развалена риба. Тръгна. Видимо пиян мъж се опита да го бутне с рамо, но не успя, олюля се и залитна настрани. Извика нещо подире му. Хари вървеше с умерена крачка. Стигна до единствената зидана постройка в храсталаците между магазините, качи се до вратата, потропа силно и зачака. Отвътре се чуха забързани стъпки — твърде енергични, за да принадлежат на Ван Борст. Вратата се открехна и се подаде половината от тъмнокожо лице.

— Van Boorst home?^[1] — попита Хари.

— No.^[2] — В горната й челюст проблесна златен зъб.

— I want to buy some handguns, miss van Boorst^[3], Ще ми помогнете ли?

— Sorry. Goodbye.^[4] — поклати глава тя.

Хари побърза да пъхне крак в отвора.

— Ще ви платя добре.

— No guns. Van Boorst not here.^[5]

— А кога ще се върне, госпожице Ван Борст?

— Не знам. Бързам.

— Търся един норвежец. Казва се Тони, висок, красив, да сте го виждали наоколо?

Жената поклати глава.

— Ще се прибере ли довечера? Важно е, госпожице.

Тя го погледна. Измери го мнително от глава до пети.

Сочните й устни се разтеглиха и оголиха зъбите.

— You a rich man?^[6]

Хари мълчеше. Тя премига сънливо, а черните й очи проблеснаха матово. После се усмихна малко снизходително:

— Thirty minutes. Come back then.^[7]

Хари се върна в колата, седна отпред, поръча на Саул да кара към банката и позвъни на Кая.

— Продължавам да стоя в залата за пристигащи. Нищо ново. Самолетът от Цюрих ще кацне по разписание — съобщи тя.

— Преди да се върна при Ван Борст, ще мина да направя регистрация в хотела и ще купя каквото е нужно.

Хотелът се намираше на изток от центъра по пътя за границата към Руанда, до брега на езеро. Пред рецепцията имаше паркинг от засъхнала лава, обрамчен с дървета.

— Посадиха ги след последното изригване — поясни Саул, прочел мислите на Хари, че в Гома почти няма дървета.

Двойната им стая се намираше на втория етаж и имаше балкон, надвиснал над водата. Хари изпуши една цигара, докато наблюдаваше как сутрешното слънце блести в повърхността на езерото и се отразява в близка нефтена сонда. Погледна си часовника и се върна на паркинга.

Саул се държеше напълно в унисон с влачещото се автомобилно движение: шофираше бавно, говореше бавно, движеше бавно ръцете си. Паркира пред църквата на известно разстояние от къщата на Ван Борст. Изключи двигателя, обърна се към Хари и го помоли най-учтиво, но категорично за втората третина от сумата.

— Не ми ли вярваш? — попита Хари с вдигната вежда.

— Вярвам на искреното ти желание да ми платиш, но в Гома парите ти са на по-сигурно място у мен, отколкото у теб, мистър Хари. Уви, това е самата истина.

Хари кимна одобрително, отброи дължимия остатък от сумата и попита Саул дали му се намира нещо тежко и компактно в колата, сравнимо по размери с пистолет — например фенер. Саул кимна и отвори жабката. Хари извади фенера, прибра го във вътрешния си джоб и погледна часовника. Бяха изминали двайсет и пет минути.

Бързо пресече улицата, като гледаше само напред, но с периферното си зрение улавяше мъже, които се обръщат след него и преценяват с поглед височината и теглото му; бързината на крачките му. Явно виждайки как якето му виси на една страна, а материята под вътрешния джоб се издува, потенциалните нападатели бързо се отказваха да го закачат.

Хари се качи до вратата и позвъни.

Отвътре се чуха същите пъргави стъпки.

Вратата се отвори. Тя го стрелна с поглед и веднага огледа улицата зад него.

— Бързо, влизай — подкани го тя, хвана го за ръката и го дръпна вътре.

Хари прекрачи прага и застана в мрачното помещение. Всички прозорци бяха затулени с пердета, освен прозорецът над леглото, където при първото си идване Хари завари тук мис Ван Борст полугола.

— Още не се е прибрал — обясни тя на непретенциозния си, но съвсем сносен английски. — Но го очаквам всеки момент.

Хари кимна и погледна леглото. Опита се да си я представи там, легнала, метнала небрежно одеяло над бедрата си, върху които пада загадъчна светлина. Но не успя да извика спомена. Защото вниманието му улови нещо смущаващо, нещо, което липсваше или не беше където трябва.

— Сам ли дойде? — попита жената, заобиколи го и седна на леглото пред него.

Опря дясната си ръка на матрака и едната презрамка на роклята й се смъкна.

Погледът на Хари шареше из помещението, за да разбере откъде дойде това усещане за промяна. И откри причината: колонизаторът и експлоататор крал Леополд.

— Да — машинално отговори той. — Сам.

Портретът на белгийския монарх — миналия път закачен на стената зад леглото — бе изчезнал. В главата на Хари тутакси изникна нова мисъл: и Ван Борст е изчезнал. И него — като крал Леополд — го няма.

Хари пристъпи към жената. Тя се обърна към него и навлажни сочните си червено-черни устни. Оттук Хари видя какво стои на мястото на белгийския крал. На гвоздея, на който висеше преди портретът, в момента бе нанизана банкнота с отпечатано върху нея чувствено лице с грижливо оформен мустак. Едвард Мунк.

Хари се досещаше какво ще се случи и понечи да се обърне, ала нещо му подсказа, че е закъснял, защото вече се е озовал точно на мястото, предвидено за него от режисьора на тази постановка.

Някой се раздвижи зад гърба му. Дори не усети прецизното убождане във врата, само дъха, който лъхна слепоочието му. Тилът му се вцепени, а вцепенението плъзна по гърба към корените на косата му. Краката му се подкосиха. Веществото стигна до мозъка му и последната ясна мисъл в угасващото му съзнание беше удивлението от светкавичното действие на кетаномина.