Ю Несбьо
Леопардът (70)

Седемдесета глава
Мъртва зона

Хари мина през болничния коридор редом с цивилен затворнически надзирател. На две крачки пред тях вървеше лекарката. Тя осведоми Хари за състоянието на пациента и го подготви какво да очаква. Стигнаха до някаква врата. Надзирателят я отключи. Коридорът продължаваше още няколко метра. Отляво имаше три врати. Пред една от тях пазеше униформен затворнически служител.

— Буден ли е? — попита лекарката, докато служителят претърсваше Хари.

Той кимна, изсипа дребните предмети от джобовете на Хари върху масата, отключи и отстъпи встрани.

Лекарката даде знак на Хари да изчака отвън и влезе заедно със служителя. Излезе почти веднага:

— Максимум петнайсет минути — предупреди го тя — Състоянието му отбелязва подобрение, но все още е отпаднал.

Хари кимна, пое си дъх и влезе.

Вътре спря и остави вратата да се хлопне зад гърба му. Пердетата бяха спуснати пред прозорците и стаята тънеше в мрак. Само лампа над леглото разпръскваше донякъде тъмата и осветяваше фигура на човек, полуседнал в леглото с клюмнала глава и дълга коса, спускаща се от двете страни на лицето му.

— Ела по-близо, Хари.

Гласът беше променен, напомняше жално скърцане на панти. Ала Хари го позна и по тялото му полазиха ледени тръпки. Приближи се до леглото и седна на оставения за посетители стол. Мъжът надигна глава. Дъхът на Хари секна.

Някой сякаш бе разлял восък върху лицето на другия и той се бе втвърдил в неподвижна, възтясна маска, която опъваше кожата на челото и брадичката му назад и превръщаше устата в малка дупка без следа от устни върху безформено поле от вцепенена тъкан. Вместо смях от дупката се откъртиха две къси въздишки.

— Не ме ли позна, Хари?

— Познах очите. И това стига. Ти си.

— Нещо ново от… — малката дупка като уста на шаран се опита да приеме формата на усмивка — … нашата Ракел?

Хари се бе подготвил за този въпрос. Бе се настроил, както боксьорът се настройва да изтърпи болка. И въпреки това името й, произнесено от устата на Снежния човек, го накара да стисне юмруци.

— Съгласи се да говорим за човек, който според нас е като теб — напомни Хари.

— Като мен ли? Дано поне да е по-привлекателен — от дупката отново се откъртиха две въздишки. — Странно, никога не съм бил суетен, Хари. Мислех, че болката ще бъде най-големият ми кошмар. Но знаеш ли… най-ужасно е да гледаш в огледалото как се превръщаш в чудовище. В болницата все още ми позволяват да ходя сам до тоалетната, но избягвам огледалата. А някога бях хубав мъж.

— Прочете ли материалите, които ти изпратих?

— Прегледах ги скришом. Доктор Дюрегуд ми забранява да се изморявам. Опасява се от инфекции, възпаления, повишена температура. Искрено е загрижена за здравето ми, Хари. Много странно, имайки предвид миналото ми, нали? Лично аз искам единствено да умра. Впрочем, точно затова завиждам на онези, които… Именно ти ми попречи да си отида, Хари.

— Смъртта щеше да бъде прекалено леко наказание.

Нещо в погледа на мъжа припламна и от цепнатините, в които се бяха превърнали очите му, заструи студена бяла светлина.

— Поне си осигурих място в учебниците по история. Хората ще четат за Снежния човек. Все някой от идните поколения ще прегърне идеите ми и ще ги осъществи. Ти какво спечели, Хари? Нищо. Дори напротив: изгуби и малкото, което имаше.

— Прав си — потвърди Хари. — Ти ме победи.

— Липсва ли ти средният ти пръст?

— Особено в момента — Хари вдигна глава и срещна погледа на събеседника си. Издържа да не отмества очи. После малката дупка-уста се отвори и оттам се разнесе смях, сякаш прогърмя пистолет със заглушител:

— Поне не си изгубил чувството си за хумор, Хари. Вероятно се досещаш какво ще искам в замяна.

— Но без услуга няма пари. Да чуем.

Мъжът се изви с усилие към нощното шкафче, вдигна чашата с вода оттам и я поднесе към дупката на лицето си. Хари гледаше втренчено ръката, стискаща чашата. Приличаше на бял птичи крак. След като изпи водата, той остави внимателно чашата на мястото й и заговори с жален, по-слаб глас, който идваше сякаш от радио с изтощени батерии:

— В инструкциите как да се отнасят с мен фигурира някаква точка за повишен суициден риск. Претърсиха те, преди да те пуснат, нали, Хари? Опасяват се да не би да носиш нож или друго оръжие. Но аз не искам да доживея крайната фаза от разпада ми. Преживях достатъчно, не мислиш ли?

— Не смятам. Избери друго.

— Можеше просто да излъжеш и да се съгласиш с мен.

— Това ли предпочиташ?

Мъжът махна с ръка:

— Искам среща с Ракел.

— Защо? — вдигна вежда Хари.

— Искам да й кажа нещо.

— Какво?

— Ще си остане между мен и нея.

Хари се изправи рязко и столът остърга шумно пода.

— Няма да стане.

— Чакай. Седни.

Хари се подчини.

Мъжът заби поглед надолу и пръстите му заусукваха чаршафа над завивката.

— Не ме разбирай погрешно. За другите не съжалявам. Бяха курви до една. Но Ракел… Ракел е по-различна. Само това исках да ти кажа.

Хари го изгледа с недоверие.

— Как ти се струва? — попита Снежния човек. — Кажи „да“. Ако трябва, излъжи ме.

— Да — излъга Хари.

— Никак не те бива да лъжеш, Хари. Преди да ти помогна, искам да говоря с нея.

— И дума да не става.

— И защо да ти се доверя?

— Защото нямаш избор. Защото крадците се осланят на крадци в случай на нужда.

— Така ли?

Хари се усмихна под мустак.

— Когато си купувах опиум от Хонконг, известно време използвахме тоалетната за инвалиди в хотел „Ланд марк“ на Де Ву Роуд. Обикновено влизах пръв, оставях бебешко шише с парите под капака на тоалетното казанче. После излизах да се поразходя и да погледам имитации на часовници, а след известно време се връщах и намирах шишето под казанчето, пълно със съответното количество опиум. Сляпо доверие.

— Защо каза, че сте използвали тази тоалетна „известно време“?

— Един слънчев ден не открих шишето под капака на казанчето — сви рамене Хари. — Или дилърът ме е излъгал, или някой е разкрил схемата ни и е задигнал парите или опиума. В живота няма гаранции.

Снежния човек изгледа продължително Хари.

 

 

Хари тръгна по коридора заедно с лекарката. Надзирателят вървеше пред тях.

— Бързо приключихте разговора — отбеляза тя.

— Беше доста лаконичен — съгласи се Хари.

Мина през рецепцията, излезе на паркинга и се качи в автомобила си. Пъхна ключа с трепереща ръка. Облегна се на седалката и усети колко влажна е ризата му от рукналата пот.

„Беше доста лаконичен.“

— Да предположим, че с него си приличаме, Хари. Това предположение е необходимо, за да ти помогна. Първо ще поговорим за мотива. Омраза. Нажежена, накипяла омраза. Тази материя подхранва жизнените му сили, тази своеобразна магма в него поддържа пламъка на ненавистта. И точно както магмата омразата също е предпоставка за живот; без нея всичко ще се превърне в лед. Същевременно напорът на сгъстената жега в него неизбежно ще доведе до ерупция, тоест деструктивното ще вземе връх. Колкото по-дълго време се отлага изригването, толкова по-мощна е ерупцията. В момента изригването е набрало главоломна скорост и вулканът е избълвал огромно количество лава. Това ми подсказва, че трябва да се разровиш в миналото, за да откриеш причината. Защото отговорът на тази загадка се крие не в действията — външна проява на омразата, а в генезиса й. Без да разбереш причините за зараждането й, проявите ще ти се струват непонятни. Омразата се е трупала с години, но причината е съвсем проста: нещо се е случило. И престъпленията са плод именно на тази случка. Открий каква е тя и няма как да ти избяга.

Кое подтикна Снежния човек да използва метафори, свързани именно с вулкан, питаше се Хари, докато се спускаше с колата по стръмния, лъкатушещ път от болницата в Берюм.

— Осем убийства. Вече е окупирал върха и се чувства господар на положението. Изградил е вселена, където всичко му се подчинява. Изживява се като кукловод и ви третира като марионетки. Особено теб, Хари. Трудно е да се определи защо е избрал именно теб, навярно на случаен принцип. Ала постепенно, колкото повече власт придобива над марионетките си, той започва да търси тръпката. Иска да разговаря с куклите си, да се доближи до тях, да се наслади максимално на победите си, като диша във врата на победените от него. Предрешил се е старателно. На пръв поглед изобщо не прилича на кукловод, тъкмо напротив: изглежда по-скоро кротък и покорен, лесноконтролируем и повечето хора биха го подценили, защото никой не вярва, че типове като него са способни да режисират толкова комплексна драма.

Хари шофираше към центъра по E18. Пред него се точеше дълга колона от автомобили. Сви в бус лентата. Все пак беше полицай, дявол да го вземе! Времето изтичаше, трябваше да се бърза. Устата му пресъхна, а псетата в стомаха му се бунтуваха все по-неудържимо.

— Намира се близо до теб, Хари. Почти съм сигурен. Не може да се стърпи да стои на разстояние. Ала се е промъкнал в живота ти от мъртва зона, възползвал се е от момент, когато вниманието ти е било насочено другаде или си преживявал период на слабост. Той е част от обкръжението ти: съсед, приятел, колега. Или просто човек, скрил се зад друг със значително по-важна роля в живота ти; сянка, която дори не си представяш по друг начин, освен като притурка. Сети се кой е минавал така незабелязано покрай полезрението ти. Защото той вече се е вмъкнал в живота ти. Виждал си лицето му. Навярно сте разменили само две-три думи, но ако е същият като мен, той не е устоял на изкушението да се докосне до теб, Хари. Да, той се е докоснал до теб.

Хари паркира пред „Савой“, влезе и се приближи до бара.

— Какво ще обичате?

Хари плъзна поглед по бутилките, наредени по стъклените рафтове зад бармана: „Бифитър“, „Джони Уокър“, „Бристъл Крийм“, „Абсолют“, „Джийм Бийм“.

Търсеше човек, изпълнен с накипяла омраза. Човек който не допуска наплива на други чувства, освен ненавист. Човек с бронирано сърце.

Погледът му се спря, после отскочи. Устните му се разтвориха. Споходи го прозрение свише. И този проблясък обясни всичко.

— Господине? — долетя гласът на бармана сякаш отдалеч.

— Да.

— Спряхте ли се на нещо?

— Да — кимна бавно Хари. — Да, спрях се.