Ю Несбьо
Леопардът (65)

Шейсет и пета глава
„Кадок“

Квартал „Нюдален“ представлява символ на столичната деиндустриализация. Все още несъборените фабрични сгради, превърнати в лъскави офиси с елегантен дизайн от стъкло и стомана, сега се използваха като телевизионни студиа, ресторанти и големи просторни помещения с тухлени фасади, по които се пресичаха голи вентилационни и водосточни тръби.

Най-често рекламни агенции наемаха тези помещения, желаейки да демонстрират неконвенционално мислене и убеденост, че когато човек е талантлив, бизнесът му ще процъфтява не само в скъп представителен офис в центъра на Осло, но и в евтино промишлено хале. Ала халетата в „Нюдален“ струваха на наемателите си не по-малко от офисите в центъра, защото всички рекламни агенции и общи линии разсъждават съвсем стандартно: следват модните тенденции и надуват цените на последните писъци на модата.

Впрочем, собствениците на парцела земя, върху който се намираше затворената фабрика „Кадок“, не взеха участие в тази треска за злато. Преди четиринайсет години фабриката хлопна врати след продължителни загуби и непрестанен дъмпинг от страна на китайски производители на ФСС, а наследниците на основателя на „Кадок“ се хванаха за гушите. И докато се препираха на кого какво му се полага, предприятието западаше зад загражденията на западния бряг на река Акершелва. Гъсти храсталаци и широколистни дървета скриха „Кадок“ от околния свят. Затова Хари се изненада, виждайки новия катинар на портата.

— Прережи го — нареди той на полицая до себе си.

Челюстите на огромните клещи се врязаха в метала като в масло и катинарът падна със скоростта, с която Хари се сдоби със синя бланка. Прокурорът в КРИПОС даде вид, че има много по-важни задачи от издаването на заповед за обиск, и Хари получи подписания документ още преди да се е доизказал. Помисли си колко хубаво би било и в Отдела за борба с насилието да работят стресирани и небрежни към работата си юристи.

Ниското следобедно слънце проблесна в нащърбените прозорци по тухлените стени. От цялата сграда лъхаше запустялост, каквато се усеща единствено в изоставени фабрики, проектирани да подслонят кипяща работна дейност, където да отекват удари на желязо о желязо, на викове, ругатни и смях на потни мъже, опитващи се да заглушат бръмченето на машините. Всичко това все още трептеше глухо между стените, а вятърът духаше през опушените, избити прозорци и разклащаше паяжини и обвивки на мъртви насекоми.

На голямата врата към фабричното хале нямаше катинар. Петимата мъже влязоха в продълговато помещение с акустика на църква. Изглеждаше не изоставено, а временно напуснато от персонала заради авария; навсякъде се търкаляха инструменти, близо до вратата, готов за изнасяне, стоеше палет, натоварен с бели кофи с етикет „ФСС ТИП 3“. Върху облегалката на един стол бе метната синя работна престилка.

Спряха в средата на помещението. В единия ъгъл се намираше странен павилион — имаше формата на морски фар, издигнат на метър над пода. „Сигурно оттам е наблюдавал началникът на смяната“ — предположи Хари. Пасаж опасваше цялото помещение и в единия край преминаваше в мецанин със стаи: навярно столова и кабинети на администрацията.

— Откъде ще започнем? — попита Хари.

— Както обикновено — отвърна Бьорн Холм и се огледа. — От горния ляв ъгъл.

— Какво търсим?

— Маса или плот, покрит със син етернит. Петното върху панталона й се намира под задния джоб, тоест тя не е лежала, а е седяла върху повърхността.

— Щом вие започвате отдолу, ние с колегата ще се качим нагоре с клещите — каза Хари.

— Така ли?

— Ще отваряме вратите на техническия екип. Обещаваме да не пръскаме семенна течност.

— Много смешно. В никакъв случай не…

— … пипайте нищо — довърши Хари.

Хари и другият полицай, когото той нарече „колегата“ по простата причина, че забрави името му две секунди, след като го чу, тръгнаха нагоре по вита стълба. Стъпките им отекваха по железните стъпала. Озоваха се пред няколко отключени врати. Предположенията на Хари се потвърдиха: работни помещения, откъдето мебелите бяха изнесени. Съблекалня с железни шкафове. Голям общ душ. Но нито следа от сини петна. Влязоха в столовата.

— Какво се крие тук според теб? — попита Хари и посочи тясна врата в дъното на помещението.

— Склад за хранителни продукти — отвърна полицаят и се насочи към изхода.

— Чакай малко!

Хари се приближи към вратата. Остърга с нокът привидно ръждясалия катинар. Обърна цилиндъра и го огледа. Нямаше и следа от ръжда.

— Прережи го — обърна се към полицая.

Онзи веднага се подчини. Хари отвори вратата.

Колегата му цъкна удивено с език.

— Камуфлажна врата — установи Хари.

От вътрешната страна нямаше нито склад за продукти, нито помещение, а втора врата, снабдена със солидна ключалка.

Полицаят остави клещите. Хари се огледа и веднага намери каквото търсеше: на стената в столовата висеше голям червен пожарогасител. Йойстайн му бе споменавал, че във фабриката произвеждали бързовъзпламенимо вещество, затова и правилникът задължава пушачите да пушат до реката и да изхвърлят фасовете във водата.

Хари откачи пожарогасителя и го отнесе до вратата. Отстъпи две крачки назад, засили се и се прицели, понесъл пожарогасителя като таран.

Вратата се откърти около ключалката, но остана вкопчена в рамката.

Хари повтори атаката. Около двамата мъже се разхвърчаха стружки.

— Какво става? — извика Бьорн отдолу.

На третия опит вратата се отвори с отчаян стон. Посрещна ги непрогледен мрак.

— Ще ми дадеш ли фенера си? — попита Хари, остави пожарогасителя и избърса потта от челото си. — Благодаря ти. Изчакай ме тук.

Влезе в стаята. Миришеше на амоняк. Конусовидният лъч пробяга по стените: помещение с площ около девет квадрата без прозорци. На светлината на фенера Хари видя черен сгъваем стол, бюро с настолна лампа и компютърен екран марка „Дел“. Клавишите „е“ и „н“ от клавиатурата изглеждаха непокътнати, бюрото — чисто, с дървен бял плот, без сини петна. В кошчето за смет Хари откри ивици хартия, каквито се получават, докато изрязваш снимки. После фенерът освети брой на „Дагбладе“. Наистина — на първата му страница зееше дупка от изрязаната снимка. Хари прочете надслова и се увери, че са дошли точно където трябва.

„ЗАГИНАЛ В ЛАВИНА“

Инстинктът му подсказа да вдигне фенера към стената, осеяна с няколко сини петна. Лъчът освети Марит Улсен, Шарлоте Лол, Боргни Стем-Мюре, Аделе Ветлесен, Елиас Скуг, Юси Колка и Тони Лайке.

Опита се да диша с диафрагма и да поема информацията хапка по хапка. Снимките несъмнено бяха изрязани от вестници или принтирани върху хартия от уебстраниците на различни медии. Изключение правеше снимката на Аделе. Сърцето на Хари туптеше като басов барабан, докато с глухи удари се мъчеше да изпомпи повече кръв към мозъка му. Снимката, отпечатана върху фотографска хартия, изглеждаше много зърнеста и Хари предположи, че е направена с телеобектив, а после — увеличена. През страничния прозорец на автомобил се виждаше Аделе, седнала върху предната седалка, все още покрита с найлон. От врата й стърчеше лъскавата жълта дръжка на забит масивен нож. Хари се насили да откъсне поглед от ужасяващата снимка. Под фотографиите стоеше цял ред с писма, също компютърни разпечатки. Погледът на Хари пробяга по едно от писмата:

СЪВСЕМ ПРОСТО Е. ЗНАМ КОГО СИ УБИЛ.

НЕ ЗНАЕШ КОЙ СЪМ, НО ЗНАЕШ КАКВО ИСКАМ.

ПАРИ. АКО НЕ — ЩЕ ДОВТАСА ЧИЧКО ПОЛИЦАЙ. СЪВСЕМ ПРОСТО Е, НАЛИ?

Текстът продължаваше, но Хари погледна надолу. Накрая нямаше нито подпис, нито заключителен поздрав. Колегата му стоеше до вратата. Хари чу как ръката му шари по стената, докато той мърмори:

— Тук някъде трябва да има ключ за осветление.

Хари освети с фенера синия таван. Имаше четири големи луминесцентни лампи.

— Да — съгласи се той и пак освети стената, осеяна със сини петна.

Лъчът падна върху лист, закачен отдясно на снимките. В ума на Хари забръмча предупредителна аларма. Върху редовете и колоните на изпокъсания лист личаха различни почерци.

— Намерих го — обяви полицаят.

По една или друга причина Хари внезапно се сети за настолната лампа. И за синия таван. И за миризмата на амоняк. Изведнъж си даде сметка, че алармата в ума му не се дължи на листа.

— Недей… — подхвана Хари, ала беше твърде късно.

От техническа гледна точка избухна не експлозия в истинския смисъл на думата, а по-скоро — както бе упоменато в доклада, който на следващия ден се озова върху бюрото на шефа на противопожарната охрана, — пожар с взривоподобен характер, причинен от електрическа искра от кабелите, свързани към кутия с амоняк, който, от своя страна, възпламенил ФСС, с което бяха намазани целият таван и части от стените.

Пламъците засмукаха кислорода от помещението и Хари усети ударна топлинна вълна към главата си. Свлече се на колене и опипа косата си, за да провери дали не гори. После вдигна очи. От стените лумнаха пламъци. Организмът му се нуждаеше от въздух, но Хари съумя да овладее рефлекса и се надигна. Вратата се намираше на два метра, ала той искаше първо да вземе… протегна се към листа на стената: към изчезналата страница от книгата за гости в „Ховасхюта“.

— Назад!

Полицаят застана на вратата с пожарогасителя под мишница и маркуча в ръка. Като на забавен каданс Хари видя как вместо бял прах от маркуча руква кафява златиста струя и плисва към стената. И още преди да се вгледа в адската паст на пламъците, лумнали веднага с чудовищен рев при досега на течността със стената, още преди да усети миризмата на бензин, преди да види как огънят се връща по струята бензин обратно към полицая, който, застанал в шок на вратата, продължаваше да натиска клапана, Хари разбра защо пожарогасителят е висял на толкова видно място на стената в столовата — червен и нов, изложен сякаш на показ и подканващ посетителите да го използват.

Рамото на Хари се удари в кръста на полицая, събори го и старши инспекторът го повлече заднишком към столовата.

Прекатуриха няколко стола и паднаха под масата. Полицаят, останал без въздух, започна бурно да жестикулира и да сочи, отваряйки уста като риба на сухо. Хари се обърна. Към тях се търкаляше червеният пожарогасител, обвит в пламъци. Маркучът бълваше разтопена гума. Хари скочи на крака и задърпа полицая към вратата, докато в главата му тиктакаше безмилостен хронометър. Избута колегата си навън в пасажа и го събори върху пода. Тогава избухна онова, което по-късно началникът на противопожарната охрана нарече в доклада си „взрив“. Мощната експлозия изби всички прозорци и огънят обхвана цялата столова.

 

 

Режисьорската ми кабина гори. Даваха я по телевизията. Задължението ти е да служиш и да пазиш, Хари Хуле, а не да рушиш и да опустошаваш. Затова ще се наложи да платиш обезщетение. Ако ли не, ще ти отнема нещо, което обичаш. Ще стане за секунда. Дори не подозираш колко е лесно.