Ю Несбьо
Леопардът (43)

Четирийсет и трета глава
Домашно посещение

Легнала на хълбок в спалнята, Кая се взираше в тъмното. Преди малко чу как някой отвори портата, а сега и чакълът по пътеката изхрущя под стъпките му. Притаи се в очакване. На вратата се позвъни. Повдигна пердето и въздъхна.

— Пиян полицай — обяви високо тя.

Обу пантофите си и се затътри към антрето. Отвори вратата и застана на прага със скръстени ръце.

— Здрасти, маце — изфъфли мъжът.

Кая се запита дали гледката й прилича на пародия, или на оригинален скеч за пияница.

— Какво те води тук толкова късно?

— Ти. Ще ме пуснеш ли?

— Не.

— Нали ми каза да се обадя, ако ми стане самотно.

— Аслак Кронгли — строго подхвана тя, — отдавна съм си легнала. Отивай си в хотела. Утре преди обяд може да изпием по едно кафе.

— Сега ми се пие кафе. Само десет минути и после ще си извикам такси, става ли? Ако искаш, ще говорим за серийни убийци.

— Съжалявам, не съм сама.

Кронгли се стресна. Кая си помисли, че навярно не е чак толкова пиян.

— Ясно. Тук ли е? Полицаят, по когото си хлътнала.

— Може би да.

— Тези негови ли са? — попита Кронгли и подритна големите обувки до изтривалката.

Тя не отговори. В гласа на ленсмана долови нещо непознато: нискочестотно, съвсем тихо ръмжене.

— Виж, Аслак…

— Твоят човек, Хари Хуле… тази вечер изяде як пердах. Цъфна в „Юстисен“ пиян като кирка и започна да си проси боя. Получи си го, де. Повикаха патрулка да го закара в дома му. Значи, тази вечер си свободна, нали така излиза?

Сърцето й се разблъска. Вече не мръзнеше под тънкия халат.

— Защо не са го докарали при мен? — подхвърли тя с по-твърд глас.

— Не, обадиха ми се. Поръчал да карат нагоре по възвишението — искал да ходи при някого. Разбрали, че ще посещава баща си в болницата, и отказали. Той скочил от колата на червен светофар и офейкал. Кафето го обичам силничко.

В очите му се появи пламък — така гледаше и Евен, когато не се чувстваше добре.

— Върви си, Аслак. Хвани си такси.

Той протегна ръка и преди Кая да отстъпи, Кронгли я стисна за лакътя и я избута вътре. Тя се помъчи да се отскубне, но той я хвана здраво в прегръдката си.

— И ти ли си като нея? — процеди той в ухото й. — И ти ли ще се опиташ да ми избягаш? Всички сте еднакви, шибани…

Тя се мъчеше да се освободи, но напразно. Кронгли беше много силен.

— Кая!

Гласът долетя от отворената врата на спалнята. Властен, заповеднически мъжки глас, който при други обстоятелства Кронгли веднага би разпознал: все пак го чу в „Юстисен“ само преди час.

— Какво става, Кая?

Кронгли я пусна и се взря в нея с широко отворени очи и уста.

— Нищо — извика Кая, без да сваля поглед от ленсмана. — Пиян селянин от Юстаусе се кани да се прибира вкъщи.

Кронгли мълчаливо се отправи към вратата и я отвори. Излезе и я затръшна зад гърба си. Тя заключи и опря чело о студеното дърво. Идеше й да заплаче. Не от страх или шок, а от отчаяние, задето всичко около нея се сгромолясваше. Онова, което досега й се струваше непокварено и правилно, лъсна в истинската си светлина. Всъщност отдавна бе подозирала за това, но чак сега пожела да го види. Защото Евен беше съвършено прав: никой не е такъв, за какъвто се представя, а повечето неща — като изключим неприкритото предателство — са лъжа и измами. А в деня, когато осъзнаем, че и ние сме като другите, желанието ни за живот се изпарява.

— Идваш ли, Кая?

— Да.

Тя се откъсна от вратата, през която й се искаше да избяга. Върна се в спалнята. Лунната светлина се процеждаше през пердетата и хвърляше отблясъци върху леглото, върху бутилката с шампанско, която той донесе, за да отпразнуват победата, върху голото му атлетично тяло, върху лицето му — някога най-красивото за нея в целия свят. Белите пигментни петна по кожата му светеха като фосфор. Сякаш тялото му гореше отвътре.