Ю Несбьо
Леопардът (26)

Двайсет и шеста глава
Канюлата

Хари и Кая влязоха в топлия влажен кабинет. Посрещна ги Гюнар Хаген, настанил се в стола на Хари. Бьорн Холм седеше зад Хаген. Сви рамене и с мимика показа на колегите си, че няма представа какво е намислил шефът.

— Ставангер, а? — Хаген се изправи.

— Да — потвърди Хари. — Ама не ставайте, шефе.

— Това е твоят стол, а и няма да стоя дълго.

— Така ли?

Хари предчувстваше лоши новини. Не просто лоши, а съдбоносни: никой началник не прекосява пасажа до „Бутдсен“, за да съобщи на подчинен, че бланката за командировъчни е попълнена погрешно.

В стаята единствено Холм остана седнал.

— За мое огромно съжаление трябва да ви кажа, че КРИПОС са разкрили тайното ни разследване. Не ми остава друго, освен да го прекратя.

Възцари се мълчание. Хари чуваше бумтенето на котлите в съседното помещение. Хаген обходи присъстващите с поглед. Очите му се спряха върху Хари:

— Принуден съм да сложа край. Предупредих ви, че трябва да работите при пълна секретност.

— Да, затова помолих Беате Льон да осведоми КРИПОС за въжарницата, а тя ми обеща да представи находката като заслуга на специалист от Отдела по експертно-криминална дейност.

— Явно се е съобразила е молбата ти. Издаде те не тя, а ленсманът от Ютре Енебак, Хари.

Старши инспекторът забели очи и изруга под нос.

Хаген плесна с ръце и звукът отекна сухо между стените:

— Затова съм длъжен да ви наредя незабавно да прекратите всякакви оперативно-издирвателни действия. Имате четирийсет и осем часа да изпразните кабинета. Гомен насай^[1].

Хари, Кая и Бьорн Холм се спогледаха, докато желязната врата се затваряше, а бързите стъпки на Хаген отекваха в пасажа.

— Четирийсет и осем часа — наруши пръв мълчанието, Бьорн. — Някой иска ли кафе?

Хари ритна кошчето за смет, то се удари в стената, а скромното му съдържание — няколко смачкани листа — се пръсна по пода. После кошчето се претърколи обратно към Хари.

— Ще бъда в Държавната болница, ако ви потрябвам — каза той и тръгна към вратата.

 

 

Хари премести твърдия дървен стол до прозореца, разтвори вестника и се заслуша в равномерното дишане на баща си. На страницата с обяви известия за предстоящи сватби се мъдреха редом до некролози. Отляво бяха публикувани снимки от погребението на Марит Улсен: премиерът — сериозен, със скръбно изражение, съпартийците й — облечени в черно, а вдовецът Расмус Улсен криеше мъката си зад чифт огромни очила, които никак не му подхождаха. Отдясно бе поместено обявление, че напролет дъщерята на известен собственик на корабно дружество — Лене — ще се бракосъчетае със своя любим Тони. Обявата, придружена със снимки на най-изтъкнатите гости на сватбеното тържество, съдържаше и уточнението, че всички гости ще пътуват до Сен Тропе. На последната страница от вестника имаше информация кога ще залезе слънцето в Осло: точно в 16.58. Хари си погледна часовника и установи, че в момента слънцето залязва зад ниските облаци, които не пропускаха нито дъжд, нито сняг. Загледа се в светлините от къщите по склоновете на възвишенията, ограждащи някогашния вулкан. Мисълта, че някой ден кратерът му ще се разтвори, ще ги погълне и ще заличи следите от онова, което в момента представлява благоустроен, добре организиран град с дъх на лека меланхолия, му подейства някак освобождаващо.

Четирийсет и осем часа. Защо? За да се изнесат от временния си щаб, им трябваха не повече от два. Хари отвори очи и внимателно обмисли положението от всички гледни точки. Добави подробен „доклад“ към личната картотека в главата си.

Две жени, убити по идентичен начин, задушили се в собствената си кръв и инжектирани с кетаномин. Трета жена, обесена от трамплин на въже, взето от стара въжарница. Мъж, удавил се във ваната в дома си. Анализираните данни сочеха, че всички жертви са се намирали в една и съща хижа по едно и също време. Хари все още нямаше информация за другите туристи, отседнали там през въпросната нощ, и не го осеняваше никакво предположение какви мотиви са движили убиеца и какво се е случило в „Ховасхюта“ през онова денонощие. Разполагаше единствено със следствието, но липсваше причината. Разследването се намираше в задънена улица.

— Хари…

Обърна се. Баща му се бе събудил. Днес Улав Хуле изглеждаше поукрепнал, ала по-свежият му вид вероятно се дължеше на розовината по бузите му и на трескавия пламък в очите. Хари стана и премести стола до леглото му.

— Отдавна ли си тук?

— От десетина минути — излъга Хари.

— Поспах си добре. Сънувах хубави неща.

— Личи си. Изглеждаш много отпочинал, все едно ей-сега ще станеш и ще хукнеш навън.

Хари пооправи възглавницата му. Бащата не се възпротиви, макар че му беше съвсем удобна и не се нуждаеше от наместване.

— Какво е положението с къщата?

— Отлично. Ще живее вечно.

— Добре. Искам да поговорим, Хари.

— Мм.

— Вече си зрял мъж. Ще ме изгубиш по най-естествения начин. Така трябва да бъде, а не както се раздели с майка си. Тогава едва не полудя.

— Така ли? — Хари приглади калъфката.

— Опустоши всичко в стаята си. Крещеше, че ще убиеш лекарите и онези, които са я заразили, искаше да убиеш дори мен, сигурно защото не бях открил болестта й по-рано. Беше преизпълнен с любов.

— Искаш да кажеш: с омраза.

— Не, с любов. Това са двете страни на една и съща монета. Всичко започва от любовта. Омразата се появява впоследствие. Винаги съм си мислел, че смъртта на майка ти те тласна към алкохола. Или по-скоро обичта ти към нея.

— Любовта е машина за убийства — промърмори Хари.

— Какво?

— Един човек ми го каза.

— От всички желания на майка ти не изпълних само едно: да й помогна, когато наближи да си отиде.

Сякаш някой заби спринцовка с ледена вода в гърдите на Хари.

— Не го направих. И, знаеш ли, сине, този спомен не спира да ме гложди. Не е минал и ден, без да се упрекна, задето не изпълних молбата на жената, която обичах повече от всичко.

Хари скочи от стола и тънките дървени крака изпукаха. Отиде до прозореца. Зад него баща му си пое дъх няколко пъти — дълбоко и пресекливо. После продължи:

— Осъзнавам какво бреме ще стоваря върху плещите ти, сине. Но знам и друго: с теб си приличаме и ако не го направиш, няма да си простиш до края на живота си. Ще ти обясня какво да…

— Татко…

— Виждаш ли онази канюла?

— Татко! Престани!

Зад него настъпи мълчание. Чуваше се само хъхрещото дишане на баща му. Хари се загледа в черно-бялата картина пред себе си: облаците притискаха оловносивите си размити лица о покривите на сградите.

— Искам да ме погребете в Ондалснес — обади се баща му.

Да ме погребете. Тези думи прозвучаха като ехо от разговорите с мама и татко в Леша по Великден. Тогава Улав Хуле често обясняваше със сериозен тон на Хари и Сьос как да постъпят, ако ги застигне лавина и получат „бронирано сърце“^[2], макар да ги заобикаляше равна местност, разнообразявана от съвсем леки възвишения. Слушайки бащините си наставления, Хари се чувстваше като пасажер в самолет, извършващ вътрешен полет в Монголия, когото стюардесата инструктира как се използват спасителните жилетки. Съветите на баща му звучаха абсурдно, ала въпреки това внушаваха усещане за сигурност и убеденост, че цялото семейство Хуле ще оцелее, стига да се придържа към указанията за безопасност. А сега изведнъж бащата на Хари подкопаваше тази дълбока убеденост.

Хари се изкашля два пъти:

— Защо в Ондалснес? Защо не в града, където…

Хари не довърши, но баща му го разбра: където е погребана майка.

— Искам да ме положат при земляците ми.

— Но ти не се познаваш с повечето от тях.

— Какво значи да познаваш някого? Поне сме произлезли от едно и също място. В крайна сметка въпросът опира точно до корена. Всеки се стреми да се върне към корените си.

— Всеки ли?

— Да, независимо дали го осъзнава, или не.

Алтман, който се грижеше за Улав Хуле, влезе, усмихна се на Хари и потупа красноречиво циферблата на часовника си.

Хари си тръгна. Докато слизаше по стълбите, се размина с двама униформени полицаи. Кимна им машинално. Те само го изгледаха като непознат.

Обикновено Хари копнееше да остане сам и да се наслади на спокойствието, тишината и свободата, които му носеше уединението. Ала заставайки на трамвайната спирка, изведнъж се разколеба. Не знаеше къде иска да отиде, не знаеше какво му се прави. Но беше сигурен, че няма да понесе празната къща в „Опсал“.

Набра номера на Йойстайн.

Таксиметровият шофьор правеше курс до Фагернес, предложи обаче да изпият по бира около полунощ, за да отпразнуват благополучния завършек на поредния работен ден в живота на Йойстайн Айкелан. Хари припомни на приятеля си колко противопоказно е алкохолик да пие, а Йойстайн отвърна, че дори алкохолиците понякога имат нужда да му поотпуснат края.

Хари му пожела лек път и затвори. Погледна си часовника. И в главата му пак изникна въпросът защо Хаген им отпусна четирийсет и осем часа.

Трамваят пристигна. Вратите се отвориха с трясък. Топлата вътрешност на мотрисата изглеждаше подкупващо. Хари се обърна и тръгна надолу към центъра.