Ю Несбьо
Леопардът (14)

Четиринайсета глава
Набор на кадри

Бьорн Холм влезе в заседателната зала на Отдела по експертно-криминална дейност в квартал „Брюн“. Навън слънцето вече се оттегляше от фасадите и се канеше да предаде града на следобеден мрак. На паркинга отпред нямаше свободни места, а пред централата на КРИПОС отсреща стоеше бял микробус с огромна чиния на покрива и логото на норвежка телекомуникационна компания отстрани.

Единственият човек в залата беше началникът на Бьорн — Беате Льон: много бледа, крехка и мълчалива жена. Ако не я познава, човек би помислил, че тя не би могла да ръководи група зрели, самоуверени, вечно намусени специалисти по криминология, които никога не се боят да влязат в открит конфликт. Ала които я познаваха, знаеха, че никой не би се справил с тази нелека задача по-успешно от Беате Льон. Не само защото я уважаваха за стоицизма, с който понасяше загубата на двамата си най-обичани мъже — първо баща й, а после бащата на детето й бяха загинали по време на служба, — а главно защото Беате беше отличен специалист и излъчваше перфекционизъм, честност и професионална тежест. Затова всяко нареждане, макар прошепнато от Беате Льон със сведен поглед и пламнали бузи, се изпълняваше на мига. По същата причина Бьорн Холм дойде веднага щом му се обадиха.

Завари я седнала на сантиметри от телевизора.

— Предават пресконференцията директно — каза тя, без да се обръща. — Сядай.

Холм веднага позна лицата на екрана. Стори му се изключително странно, че приема телевизионни сигнали, пропътували хиляди километри в космоса и обратно, за да разбере какво се случва от другата страна на улицата. Беате Льон увеличи звука.

— Разбрахте ме правилно — Микаел Белман се наведе към микрофона върху масата пред него. — Към настоящия момент не разполагаме с улики и няма заподозрени. Ще повторя още веднъж: не изключваме вероятността починалата да се е самоубила.

— Но нали току-що казахте… — прекъсна го журналистка.

Белман веднага я сряза:

— Казах, че случаят буди известни подозрения. Сигурно познавате терминологията, с която боравим. В противен случай ви съветвам да… — той не довърши и даде думата на някой зад камерата.

— „Ставангер Афтенбла“ — представи се следващият журналист. — Полицията съзира ли връзка между този случай и двете убийства от…

— Не! Ако ме бяхте слушали внимателно, щяхте да чуете как точно се изразих: не изключваме да съществува връзка.

Бьорн Холм забеляза как Белман прикова поглед в журналиста с нарастващо нетърпение, което ясно си личеше по нервните тикове на устните му. Жена в униформа до него се наведе и му прошепна нещо. Лицето му помръкна.

— Микаел Белман няма подход към медиите — отбеляза Бьорн Холм. — Урок номер едно: прави им вятър, особено на регионалния вестник.

— Още няма опит. Ще се научи.

— Дали?

— Да, Белман е от хората, които си вземат поука.

— Отнякъде знам, че покорството не се усвоява лесно.

— Не става въпрос за искреното покорство, а за способността да сведеш глава при необходимост. Говорим за безспорния крайъгълен камък в съвременната комуникация. Именно това му обяснява в момента Нини. Белман е достатъчно умен да го проумее.

Белман се прокашля и се насили да се усмихне с почти хлапашки чар. Наведе се към микрофона:

— Съжалявам, ако съм ви прозвучал грубо, но изминалият ден беше тежък за всички ни. Надявам се, разбирате колко бързаме да се върнем към работата по разследването на този трагичен случай. Налага се да приключим пресконференцията, но ако някой от вас има още въпроси, дайте ги на Нини, а аз обещавам да се свържа лично с вас надвечер и да отговоря преди приключването на редакционния брой. Съгласни?

— Какво ти казах? — засмя се победоносно Беате.

— A star is born.^[1]

Картината на екрана се промени. Беате Льон се обърна.

— Хари се обади. Иска да ти възложа да му сътрудничиш.

— Аз ли? За какво?

— Много добре знаеш за какво. Разбрах, че си придружавал Гюнар Хаген, когато сте взели Хари от летището.

— Опа — Холм се усмихна широко и показа и горните си, и долните си зъби.

— Хаген, предполагам, е искал да те използва във вербуването на Хари, защото всички знаем, че си един от малцината колеги, които се ползват със симпатиите на Хари.

— Не постигнахме нищо, защото Хари веднага отказа.

— Явно после си е променил решението.

— Сериозно? И кое го е подтикнало да се съгласи?

— Не каза. Само уточни, че държал първо да ме уведоми.

— Разбира се, нали ти си началникът на Отдела.

— Когато става дума за Хари, може да се очаква всичко. Както знаеш, познавам го много добре.

Холм кимна. Знаеше историята: Як Халвуршен, интимен приятел на Беате и баща на детето й, загина, докато изпълняваше поръчение от Хари. Убиец преряза гърлото му насред улица в квартал „Грюнерльока“ през мразовит зимен ден. Холм пристигна на мястото почти веднага. Още помнеше как топлата кръв течеше по твърдия лед. Никой не смяташе, че Хари е виновен за кончината на Халвуршен. Никой освен самия Хари.

Бьорн Холм се почеса по брадясалата буза.

— И ти какво му отговори?

Беате си пое дъх и се загледа в журналистите и фотографите, които с бързи стъпки излизаха от централата на КРИПОС.

— Същото, което ще кажа и на теб: Министерството определи КРИПОС да се ползва с привилегии, и следователно в разследването на този случай нямам право да осигурявам съдействието на специалисти от моя отдел на друг освен на Белман.

— Но?

Беате Льон започна да барабани силно с химикалка върху бюрото.

— Но полицията разследва и други случаи освен двойното убийство.

— Тройното — поправи я Холм и забелязал острия поглед на Беате, побърза да добави: — Повярвай ми, знам какво говоря.

— Не съм запозната подробно със случая, по който работи старши инспектор Хуле, но със сигурност не се занимава с някое от тези убийства. По този въпрос сме се разбрали. Моля те да му съдействаш в работата му, чието естество в подробности не познавам. Ще очаквам копие от първия доклад по случая на бюрото ми след пет работни дни. Ясно?

 

 

В душата на Кая Сулнес грееше слънце. Идеше й да се завърти няколко пъти на стола.

— Щом Хаген няма възражения, и аз нямам — помъчи се да звучи овладяно, но силното въодушевление все пак се прокрадна в гласа й.

— Хаген е съгласен — увери я мъжът, облегнал се диагонално на рамката на вратата. — Екипът се състои само от трима души: Холм, ти и аз. Информацията по кой случай работим е строго секретна. Започваме утре. В седем ще ви чакам в моя кабинет.

— В… седем?

— Да. В седем нула нула.

— Добре. Къде е кабинетът ти?

По лицето му се разля широка усмивка и той обясни.

— Щабът ни ще работи в затвора? — смая се тя.

Диагонално разположената фигура се отдръпна от рамката на вратата.

— Ще очаквам да се подготвиш. Въпроси?

В главата на Кая изникнаха много, но Хари Хуле вече бе изчезнал.

 

 

Сънят започна да се появява и през деня. В далечината чувам как съставът продължава да свири „Love Hurts“^[2]. Забелязвам, че неколцина мъже са ни наобиколили, но не се намесват. Добре. Гледам я. Виж какво направи, опитвам се да й кажа. Погледни го. Още ли искаш да бъдеш с него? Господи, колко я мразя! Искам да изтръгна ножа, от устата си и да го забия в плътта й, да я направя на решето; да гледам как кръвта и вътрешностите й изтичат, а с тях и лъжата, и глупостта, и идиотското й самодоволство. Някой трябва да й покаже колко е грозна отвътре.

Гледах пресконференцията по телевизията. Ама че малоумници! Никакви следи, никакви заподозрени? Златните четирийсет и осем часа след престъплението изтичат! Побързайте, побързайте. Какво повече да направя? Да го напиша на стената с кръв ли?

Вие, а не аз, сте виновни, че убийствата продължават.

Писмото е готово.

Побързайте.