Ю Несбьо
Леопардът (12)

Дванайсета глава
Местопрестъпление

Пред болницата Хари изпуши една цигара. Над него блестеше бледосиньо небе, но под краката му гъста мъгла похлупваше като капак града, сгушен между ниските зелени възвишения. Гледката му напомни детските му години в квартал „Опсал“, когато с Йойстайн често бягаха от първия час в училище, за да отидат до нацистките бункери в Нурщран, откъдето се взираха в зеленикавата мъгла с цвят на грахова супа, скриваща от погледа им центъра на Осло. С годините обаче сутрешната мъгла изчезна от града — заедно с индустриалните предприятия и отоплението на дърва.

Хари стъпка фаса с пета.

Улав Хуле изглеждаше по-добре или просто светлината смекчаваше болния му вид. Попита сина си защо се усмихва и какво се е случило с челюстта му. Хари промърмори нещо в смисъл, че все се удря някъде, защото е непохватен, и започна да се пита кога у децата се заражда желанието да спестяват истината на родителите си. Около десетгодишната им възраст, заключи Хари.

— Сестра ти дойде да ме види — каза баща му.

— Как е тя?

— Добре. Когато разбра, че си се прибрал, веднага заяви готовност да се грижи за теб. Защото станала голяма, а ти — малък.

— Мм. Голяма умница ми е тя. Как си днес?

— Добре, всъщност много добре. Май е време да се махам оттук.

Улав се усмихна, Хари — също.

— Какво казват лекарите?

— Прекалено много — отвърна Улав Хуле, без усмивката да слиза от лицето му. — Хайде да говорим за друго.

— Дадено. За какво ти се говори?

Улав Хуле се замисли.

— За нея.

Хари кимна и заслуша мълчаливо разказа на баща си за първата му среща с майка му, за женитбата им, за болестта й, докато Хари бил още дете.

— Ингри винаги ми е помагала. Винаги. А самата тя много рядко се нуждаеше от помощта ми. Само когато се разболя. Понякога възприемах болестта й като благодат.

Хари потръпна.

— Защото именно болестта й ми даде възможност да й се издължа. И аз го направих. Направих всичко, за което ме помоли тя. — Улав Хуле прикова настойчиво поглед в сина си: — Почти всичко, Хари.

И продължи да разказва: за Сьос и Хари като малки, колко мила и любвеобилна била Сьос и колко силна воля притежавал още като дете Хари. Страхувал се от тъмното, ала го криел от всички. Понякога родителите му се притаявали до вратата и го слушали как плаче и проклина невидими страшилища, но не смеели да влязат и да го успокоят, защото знаели, че Хари ще се ядоса, ще ги засипе с шумни упреци, задето не уважават пространството му, и ще ги изгони от стаята си.

— Винаги си искал да се сражаваш сам срещу чудовищата, синко.

Улав Хуле му разказа и прословутата история за проговарянето му: до петата си годишнина Хари не отронил дума, но неочаквано един ден от устата му избликнали цели изречения. Говорел бавно, сериозно като възрастен и използвал думи, които никой не знаел откъде е чул.

— Сьос е права — заключи с усмивка бащата на Хари. — Пак си станал малък. Не говориш.

— Мм. Искаш ли да говоря?

— Не, предпочитам да слушаш. Но стига толкова. Ще продължим друг ден.

Хари стисна лявата ръка на баща си с десницата си и стана.

— Имаш ли нещо против да остана в „Опсал“ за няколко дни?

— Благодаря, че сам ми предлагаш услугите си. Не исках да те задължавам, но къщата се нуждае от грижи.

Хари пропусна да спомене, че са му спрели тока.

Баща му позвъни и в стаята влезе млада усмихната медицинска сестра. Обърна се към него на малко име — едновременно невинно и кокетно. Хари усети как баща му заговори с по-нисък глас, докато я молеше да даде на сина му куфара и ключовете за къщата. Болният се разведри и явно искаше да се покаже пред младото момиче в добра светлина. По една или друга причина поведението му не изглеждаше ни най-малко жалко или нелепо, а, напротив, напълно уместно.

На раздяла баща му повтори:

— Направих всичко, за което тя ме помоли — и добави шепнешком: — Освен едно.

Докато водеше Хари към помещението, където съхраняваха личния багаж на пациентите, сестрата му съобщи, че лекарят иска да го види. Хари намери ключа в куфара и почука на вратата, посочена му от сестрата.

Лекарят кимна към стола за посетители, облегна се назад и долепи върховете на пръстите на двете си ръце:

— Добре че се прибрахте. От доста време се опитваме да се свържем с вас.

— Знам.

— Ракът е метастазирал.

Хари кимна. Някой веднъж му беше казал, че работата на раковата клетка е именно да се разпространява.

Лекарят го изгледа изпитателно, все едно обмисляше следващата си реплика.

— Да — каза Хари.

— Моля?

— Да, готов съм да чуя всичко.

— Прекратихме практиката да даваме прогноза колко живот остава на болния, за да избегнем огромното психическо натоварване и риска от грешки. Ала в този случай ми се струва редно да ви уведомя, че всеки следващ ден е подарък за баща ви.

Хари кимна. Погледна през прозореца. Гъстата мъгла долу още не се бе разнесла.

— Ще ми оставите ли телефонен номер за спешни случаи?

Хари поклати глава. От мъглата сякаш се чуваше вой на сирена.

— Тогава на ваш близък?

— Не е необходимо. Ще се обаждам и ще идвам да го виждам всеки ден.

Лекарят кимна и изпрати Хари с поглед.

 

 

В девет Хари пристигна в плувния комплекс „Фрогнер“, разположен в парк с площ петстотин декара. Злополучният басейн обаче заемаше малка част, а и освен това достъпът до него бе ограничен. Така че полицията съвсем бързо и лесно отцепи местопрестъплението: просто опънаха оранжева лента по протежение на загражденията около целия басейн и поставиха охрана на пропускателния пункт. Веднага долетя цяло стадо лешояди — криминални журналисти. Кацнаха пред входа и започнаха да грачат, чудейки се как да се докопат до трупа. Дявол да го вземе, там ги очакваше не каква да е мърша, а тяло на депутат! Нима полицаите ще отнемат на обществеността правото да види снимки на толкова знаменит труп!

Хари си купи американо — еспресо, разредено с вряла вода — от „Кафепикене“. През целия февруари държаха маси и столове на тротоара. Хари седна, запали цигара и се загледа в навалицата пред входа на басейна.

До него се настани мъж.

— И това ако не е прословутият Хари Хуле! Къде се изгуби?

Той вдигна глава. Оказа се Рогер Йендем, криминален журналист във вестник „Афтенпостен“. Рогер също запали цигара и размаха ръце към парка „Фрогнер“:

— Най-сетне Марит Улсен сбъдна дълго лелеяната си мечта: още днес, преди осем часа, ще се превърне в звезда. Да се обесиш на трамплина в басейна на „Фрогнер“! Good career move^[1] — Рогер Йендем се обърна към Хари и лицето му се сгърчи: — Какво се е случило с челюстта ти? Изглеждаш ужасно.

Хари не отговори. Продължи да отпива на малки глътки от кафето, без изобщо да се опитва да прекрати неловкото мълчание. Надяваше се журналистът да усети, че е нежелана компания. От непрогледната мъгла над главите им се разнесе бръмчене от витла на хеликоптер. Журналистът вдигна глава.

— Сигурно репортери от „Ве Ге“. Дано мъглата не се вдигне скоро.

— Мм. По-добре никой да не успее да снима местопрестъплението, отколкото само „Ве Ге“, така ли?

— Разбира се. Какво знаеш?

— Вероятно по-малко от теб. Един от пазачите намерил трупа рано сутринта и веднага позвънил в полицията. А ти?

— Главата й се откъснала. Явно е скочила от трамплина с въже около шията. А и нали беше дебела, около сто и петдесет килограма… По оградата открили нишки от плат, вероятно откъснали се от анцуга й, докато е прескачала. Няма следи от друг човек, затова предполагат, че е била сама.

Хари вдиша жадно дима. „Главата й се откъснала.“ Тези журналисти! Говорят, както пишат: на принципа на обратната пирамида. Първо съобщават най-важната информация.

— През нощта ли се е случило? — осведоми се Хари.

— Или през нощта, или малко преди полунощ. Според съпруга й Марит Улсен излязла от къщи снощи в десет без петнайсет на обичайния си крос из парка.

— Струва ми се малко късно за джогинг.

— Да, но тя обичала да бяга късно, защото нямало хора.

— Мм.

— Опитах да се намеря пазача, който я е открил.

— Защо?

— За да получа информация от първоизточника, как защо? — изуми се от въпроса Йендем.

— Да, разбира се — съгласи се Хари и пак дръпна от цигарата.

— Но явно се е покрил. Няма го нито тук, нито в дома му. Сигурно още се намира в шок, горкият човечец.

— Не за пръв път се натъква на труп в басейна — отбеляза Хари. — Навярно разследващият екип се е погрижил да го предпази от журналистически набези.

— Какво искаш да кажеш? Как така не за пръв път намира труп в басейна?

— Викали са ме тук на оглед два-три пъти — сви рамене Хари. — Младежи, промъкнали се през нощта. В единия случай беше само самоубийство, в другия — нещастен случай. Четирима пияни приятели се прибирали от купон и решили да се позабавляват, да видят кой ще се осмели да застане на ръба на дъската. Най-смелият си отиде на деветнайсет години. Най-големият в компанията му беше батко.

— Да му се не види — дежурно промърмори Йендем.

Хари си погледна часовника, все едно го чака важна работа.

— Явно доста е натежала на въжето — предположи журналистът. — Главата й буквално се е откъснала от тялото. Чувал ли си за подобен случай?

— Том Кечъм — отвърна Хари, изгълта остатъка от кафето на един дъх и се изправи.

— Кетчуп ли?

— Кечъм. Бандата „Hole in the Wall“. Обесен в Ню Мексико през 1901. Съвсем обикновена бесилка, само въжето е било по-дълго от обикновено.

— Ау. Колко дълго?

— Малко повече от десет метра.

— Само толкова? Тогава явно е бил много дебел.

— Нищо подобно. Само показва колко лесно е да си изгубиш глава, нали?

Йендем извика нещо след него, но Хари не го чу. Пресече паркинга от северната страна на басейна, мина през парка и сви наляво по моста към входа. По цялото си протежение оградата не слизаше под два метра и половина. „Около сто и петдесет килограма“. Дори да се бе опитала, Марит Улсен едва ли е прескочила оградата без чужда помощ. От другия бряг на моста Хари тръгна наляво и се изкачи към басейна от отсрещната страна. Мина през оранжевата ограничителна линия, поставена от полицията, и спря на билото на склона пред гъст храсталак. През последните години Хари започна да забравя много неща, но фактите от онзи случай не бяха избледнели съвсем. Още си спомняше имената на четирите момчета, решили да изпробват смелостта си на трамплина, а после — празния поглед на по-големия брат, взрян в нищото, докато отговаряше с равен глас на въпросите на Хари, а накрая посочи и откъде са влезли.

Хари стъпваше внимателно, за да не унищожи евентуални следи. Наведе храста настрани. За общинската служба по поддръжка на парковете в Осло явно „Фрогнер“ не стоеше на първо място — процепът от времето на злополучното влизане на момчешката компания все още зееше.

Хари приклекна и огледа острите зъбци. Забеляза тъмни нишки. Някой не просто се бе проврял, а определено със сила бе проникнал през оградата. Или някой друг го бе натикал. Огледа се за други следи. Върху най-горния ръб на процепа висеше дълга черна вълнена нишка. По височината на оградата Хари прецени, че се е откъснала от дрехата на човек, който е стоял изправен. Най-вероятно там се е намирала главата му. Точно така: нишка от вълнена шапка. Звучеше съвсем логично. Дали Марит Улсен е носела такава шапка? По думите на Рогер Йендем депутатката излязла от дома си в десет без четвърт, за да побяга из парка. Улсен тренирала редовно, все по това време.

Хари се опита да си представи ситуацията: необичайно топла зимна вечер; едра, плувнала в пот жена бяга. Вълнена шапка? Не, едва ли. Хари изключваше и вероятността случайни минувачи да носят плетена шапка, защото навън не беше студено. Следователно човек би сложил шапка, и то такава, по друга причини — примерно да не го видят или разпознаят. Черна вълнена шапка. Или качулка с процеп само за очите, каквато нахлузват крадците.

Хари внимателно излезе от храстите. Не ги беше чул да идват. Единият държеше пистолет, насочен срещу Хари — най-вероятно марка „Стейр“, австрийски, полуавтоматичен. Имаше руса коса и силно издадена долна челюст. Избухна в грухтящ смях и Хари веднага си спомни прозвището на Трюлс Бернтсен от КРИПОС — защото този мъж бе именно той: Бийвъс като анимационния герой от сериала „Бийвъс и Бътхед“, излъчван по „Ем Ти Ви“. Вторият, нисък, много кривокрак, държеше ръцете си в джобовете на палто, под което — Хари не се съмняваше — криеше огнестрелно оръжие и служебна карта от КРИПОС с финландско име. Ала вниманието на Хари привлече най-вече третият мъж, облечен в сив елегантен шлифер, вляво от другите двама. Нещо в стойката на Бернтсен и финландеца, начина, по който стояха обърнати хем към Хари, хем към третия, издаваше, че се възприемат като негово продължение, сякаш всъщност именно Шлифера държи пистолета. Хари остана поразен не от почти женствената му красота, не от миглите му, които се виждаха толкова ясно и над, и под очите му, че човек би го заподозрял в козметична намеса; не от изящната форма на носа, брадичката и бузите му; не от гъстата му тъмна, леко прошарена и завидно поддържана коса, доста по-дълга от общоприетото в бранша; не от множеството дребни пигментни петна по загорялата кожа, придаващи й вид на поразена от киселинен дъжд. Порази го омразата в погледа на мъжа, докато се взираше в Хари; толкова силна омраза, че Хари я усети физически.

Мъжът си чистеше зъбите с клечка. Гласът му се оказа изненадващо висок и мек:

— Нахлул си в район, отцепен от полицията, Хуле.

— Неопровержим факт — Хари се огледа.

— Защо?

Вторачен в мъжа, Хари мислено отхвърляше едно по едно възможните обяснения, докато стигна до извода, че не може да изтъкне основателна причина за постъпката си.

— Понеже явно ме познаваш, с кого имам удоволствието да се запозная? — попита той.

— Съмнявам се запознанството ни да ощастливи някого, Хуле. Затова предлагам незабавно да напуснеш района и никога повече да не се вясваш в близост до местопрестъпления от компетенцията на КРИПОС. Ясно?

— Прието, но не и съвсем ясно. Ами ако подпомогна работата на полицията, като хвърля светлина върху въпроса как Марит Улсен…

— Приносът ти към работата на полицията — прекъсна го мекият глас — се изчерпва с лошата репутация, която си й създал. В моето съзнание ти си пияница, престъпник и вредител, Хуле. Затова те съветвам да изпълзиш обратно под камъка, изпод който си излязъл, преди някой да те е стъпкал.

Хари усети, че и разумът, и интуицията му диктуват едно и също: примири се, оттегли се от полесражението. Няма как да отговориш на атаката. Постъпѝ хитро.

Искаше му се наистина да е хитър, да притежава това толкова ценно качество. Хари извади кутията с цигари:

— И този някой сигурно ще бъдеш ти, нали, Белман? Защото ти си Белман — геният, изпратил по петите ми онази финландска маймуна. — Хари кимна към Юси. — Имайки предвид действията ти, едва ли ще можеш да стъпчеш… ъъъ…

Хари трескаво търсеше подходяща дума, но не му хрумна нищо. Шибана часова разлика! Белман го изпревари:

— Изчезвай, Хуле — главният инспектор посочи с палец над рамото си. — Хайде, да те няма. По-бързичко.

— Ама… — подхвана Хари.

— Достатъчно — Белман се усмихна широко. — Арестуван си, Хуле.

— Какво?

— Отправихме ти три предупреждения да напуснеш местопрестъплението и ти не се подчини. Ръцете на гърба!

— Я чакай малко! — процеди Хари, у когото се прокрадваше усещането, че все повече заприличва на безкрайно предвидим лабораторен плъх. — Искам само да…

Бернтсен, по прякор Бийвъс, дръпна ръката му и цигарата падна от устата му върху мократа земя. Хари се наведе да я вдигне, но Юси го ритна в гърба и го повали по корем. Хари си удари челото и усети в устата си вкус на пръст и жлъчка. А в ухото му прозвуча гласът на Белман:

— Оказваш съпротива при арест, Хуле. Помолих те да сложиш ръце на гърба си, нали? Казах ти да ги сложиш ето тук.

И Белман отпусна ръка върху задника на Хари. Хари задиша тежко през носа, без да мърда, защото знаеше точно какво цели Белман: да го предизвика да извърши насилие срещу служител на реда. И то пред двама свидетели. Параграф 127. Наказание: лишаване от свобода до пет години. И край. И макар да осъзнаваше съвсем ясно намеренията на Белман, Хари предчувстваше, че онзи ще си постигне целта. Затова се съсредоточи върху друго, престана да чува грухтящия смях на Бийвъс и да усеща одеколона на Белман. Стараеше се да мисли само за нея. За Ракел. Сложи ръце на гърба си върху ръката на Белман и завъртя глава настрани. Вятърът бе разнесъл мъглата над тях и Хари виждаше белия строен трамплин върху фона на сивото небе. От издадената платформа на върха се развяваше нещо като въже.

Белезниците щракнаха меко около китките му.

Застанал на паркинга до улица „Миделтхюн“, Белман гледаше как автомобилът с арестанта се отдалечава. Вятърът внимателно подръпваше шлифера му.

Дежурният в ареста четеше вестник. Вдигна глава, когато тримата мъже застанаха пред гишето.

— Здрасти, Туре — поздрави Хари. — Да ти се намира стая за непушачи с хубаво изложение?

— Здрасти, Хари. Отдавна не сме се виждали. — Мъжът извади ключ от шкафа зад гърба си и го подаде на Хари. — Давам ти младоженския апартамент.

Туре остана силно изненадан, защото Бийвъс се наведе напред, дръпна рязко ключа от ръката му и процеди:

— Този път арестантът е Хуле, старче.

Хари погледна Туре със съжаление, докато ръцете на Юси вадеха ключовете и портфейла от джобовете му.

— Най-добре се обади на Гюнар Хаген, Туре. Той…

Юси дръпна веригата на белезниците и гривните им се впиха в китките на Хари. Двамата мъже го повлякоха по коридора. Заключиха го в килия с размери два и половина на метър и половина, Юси отиде да разпише документите, а Бийвъс остана пред решетките, загледан в Хари. Явно искаше да го пита нещо. Помълча и най-сетне процеди с глас, накипял от затаен гняв:

— Какво е чувството след като си бил суперченге, заловил си двама серийни убийци и са те давали по телевизията, изведнъж да се озовеш зад решетките?

— Защо си насъбрал толкова гняв, Бийвъс? — попита тихо Хари и затвори очи.

Тялото му се клатеше като след продължително плаване с кораб.

— Не съм разгневен, просто побеснявам, когато си имам работа с анархици, застреляли добри ченгета.

— Направи три грешки в рамките на едно изречение — отбеляза Хари и легна върху нара. — Първо, не се казва „анархици“, а „анархисти“, второ, старши инспектор Валер не се вписваше в категорията „добри ченгета“ и трето, не съм го застрелял, а му отрязах ръката. От рамото. Хари показа, за да онагледи думите си.

Бийвъс зяпна, но от устата му не излезе нито звук. Хари отново затвори очи.