Саймън Мордън
Степени на свобода (23)

23.

Маделин избута Петрович от втория тунел и той се озова в подземния паркинг, покрит със син найлон. Пъхна здравата си ръка в макарата, на която бе навит кабелът, и започна да го развива, прекарвайки го тромаво през портала, образуван от прътите на скелето.

— Няма ли да е по-лесно, ако аз го направя?

Маделин преджапа през насъбралата се вода и отметна настрани покривалото.

— Сигурно — отвърна Петрович. — Но тогава ще се чувствам напълно ёбаное безполезен, затова, така или иначе, ще го направя.

Вместо да се обърне към ръждясалата врата в бетонната стена, той тръгна по наклона към мястото, откъдето нахлуваше дневната светлина — след тъмнината тя му се струваше силна и ярка. Белият кабел се провлече след него през калта като червей. Също както и преди, той потръпна от страх, когато видя колко кабел му е останал, а още колко много трябва да върви. Беше измерил всичко поне десетина пъти и пак се чудеше дали не е направил грешка.

С приближаването му до изхода макарата ставаше все по-лека.

— Измери ли…? — попита Маса.

— Пасть забей. Ще ми стигне.

Маркировките на пластмасовата макара се въртяха все по-бързо, а дължината на оставащия кабел намаляваше застрашително. Но Петрович вече беше стигнал до бариерите и ги заобикаляше, а синьото небе се намираше само на още няколко крачки. Той се надяваше Люси и Валентина вече да са там и да го чакат с някое хитро технологично творение, към което да се закачи, но единственото, което видя, беше един новинарски микробус на „Ал-Джазира“, спрян напреки на рампата за достъп до паркинга.

— Какъв хуй търсят тия тука? — изтърси той.

Оставаха му само още десет метра кабел. Беше го изчислил правилно, но задоволството му се изпари при мисълта, че журналистите ще му се изпречат на пътя.

— Аз ще се отърва от тях — каза Маделин и се затича.

Маса застана до Петрович и най-накрая го освободи от почти изпразнената макара.

— Какво точно каза на Люси и Тина да направят?

— Ох, всё говно, кроме мочи.

Най-лошите му страхове се сбъднаха, когато Маделин почука с юмрук по микробуса, вратата се плъзна настрани и разкри Люси, която седеше вътре с окачени на врата слушалки.

— Поне тази сателитна чиния ще е достатъчно голяма дори и за теб.

Маса посочи покрива на микробуса.

— Денят ми ще се превърне в пълен пиздец, ако Тина не е наредила на журналята да се разкарат под дулото на автомата си, а вместо това ги е поканила да се повозят.

— Имаш предвид онези двамата?

От задната част на микробуса се появиха мъж с разкопчана на врата карирана риза и жена с лилава куртка. Мъжът изглеждаше небръснат и изтощен, на врата му висеше камера с висока резолюция и оптичен стабилизатор и той беше проявил достатъчно здрав разум, за да държи обектива й насочен към земята. Жената изглеждаше лъскава и изискана по начин, който никога не беше допадал на Петрович. Тя тръгна с широка крачка към него, изпълнена с увереност.

— Ебать-копать.

Маделин погледна към Люси, която сви рамене, и извика на репортерката с отегчена фамилиарност:

— Сурур, какво става тук, по дяволите?

При звука на гласа на Маделин, жената се спря и видимо се напрегна.

— Мога да ви задам същия въпрос, госпожо Петрович. Всъщност съм изненадана да ви видя в тази компания.

— Днес сме пълни с изненади. Всъщност си мисля, че моите се изчерпаха, така че ако не ми обясните какво правите тук — и то по най-бързия начин — ще започна да чупя разни неща.

Маделин се надвеси над жената толкова застрашително, че накара оператора да плувне в пот.

Шофьорската врата се затръшна и Валентина се появи с широка крачка иззад високия капак на двигателя, преметнала безгрижно калашника през рамо.

— Това обяснява ли нещата, госпожо Петрович? Бойното куче на съпруга ви ми каза, че конфискува студиото ми и че не й пука дали вървя комплект с него, или не. Аз съм официално призната медия и решително възразявам срещу такова отношение.

— Вземам си бележка — каза Петрович. — Простете, не мисля, че сме се срещали досега, макар да съм ви виждал как задавате неудобни въпроси на съпругата ми.

Репортерката се обърна към Петрович и за пръв път погледна през аурата от едва сдържан гняв и раздразнение към разнебитения мъж от другата й страна.

— Ясмина Сурур, „Ал-Джазира“. Предполагам, че знаете нещо за срива в комуникационната мрежа.

Тя му протегна ръка.

Петрович погледна към своята.

— Може би, а може би не — каза той, избърсвайки дланта си в крачола на панталона. Импулсивно реши, че ако ръката не се изчисти, и той няма да се разкрие пред тази жена. — Добре, някъде преди около час всичко се промени, госпожице Сурур. Така че ако искате да се оплачете на някого, ще трябва да се оплачете на нас. Le Freezone, c’est moi.^[1]

Погледът й се прехвърли от Петрович на Маделин и Маса, след което тя се обърна към Валентина и седналата в микробуса Люси. Всички те й бяха познати, но Петрович не беше единственият, който й се бе разкрил в нова светлина.

— Доктор Петрович, мога ли да направя интервю с вас?

— Да. Щом трябва. Но първо се налага да свършим няколко неща, затова ще съм ви много благодарен, ако междувременно просто стоите далеч от пътя ми. Ако искате да снимате, действайте, но не искам да разговаряте с нас и няма да излъчвате нищо, докато не ви разреша. Врубаться?

Тя беше чувала това достатъчно често, за да знае какво означава. Просто кимна и смушка колегата си да започва да снима.

Петрович им обърна гръб и махна с ръка на Валентина.

— Ёбаный стос, жено. Това е толкова лоша идея, че просто не знам откъде да започна.

— Хмм. Ти настоя за бърза връзка и за широк канал, и ето ти бърза връзка и широк канал, по-голям и от Луната. — Тя присви очи. — Сега ти си шефът. Трябва да наложиш властта си над Свободната зона. Хората трябва да те видят, светът трябва да те види. Да направиш добро впечатление, да оставиш правилното впечатление, да?

— Да. В Русия впечатлението създава човека. — Той изстена. — Добре, нека се възползваме максимално от това. Маса, вкарай кабела и ми намери сателит. Люси, стига се мота и… просто спри да се въртиш на тая ёбаная седалка. Не, трябва да се уверя, че Мики и Мини ей там няма да се опитат да ми извъртят номер; следи всичко, което отива в чинията. Ако започнат да излъчват секунда по-рано, прекъсни потока. Тина? Сериозно, къде ти беше акълът? Погрижи се никой друг да не ни снима. Ако ЦРУ разберат какво вършим тук, преди да сме готови, с нас наистина е свършено.

— А аз какво да правя? — попита Маделин, разстроена, че е била оставена последна.

— За теб остана най-важната работа. Върви да кажеш на Негово преосвещенство, че съм готов да преговаряме. Той и групичката му небесни пилоти получават неограничен достъп до Майкъл за следващите час или два — но след това искам да разбера окончателното решение за неговия анимус или както там го наричат. Никакви усуквания, никакви препоръки, зависещи от набожните размисли на светия отец. Ще обявят решението си в ефир в… колко… три часа. Това е последната ми оферта, която не подлежи на предоговаряне. — Той се почеса по носа. — И ако дори си помислят да ме изпеят, кажи им, че разполагам с достатъчно C-4, за да ги изстрелям всичките в орбита, и че имам повече от достатъчно причини да го направя.

Тя сложи ръце на хълбоците си и Петрович разбра, че се кани да спори с него. За да предотврати действията й, той я посочи заплашително с пръст.

— Това… това е твоя идея. Нали искаш да се убедиш, че Майкъл не крои планове да съсипе човечеството? Кой би могъл да го установи по-добре от група йезуити, обучени да откриват пропуските и в най-добре измислените истории. По никакъв начин няма да се опитвам да им влияя; ти също ще ги оставиш да си работят на спокойствие. Става ли?

— Защо го правиш? — Маделин удари ядосано с токчето си по асфалта и не помръдна от мястото си. — Смяташ ли, че може да те е измамил?

— Не, не смятам. Но защото те обичам и знам, че правиш всичко от най-добри чувства към мен, се съгласявам на нещо, което не ми се искаше да правя само защото ти го искаш. Някак си стигнах до извода, че точно това си обещахме, когато давахме всичките онези обети пред лъжливия ти свещеник.

Тя втренчи поглед в него.

— Сам…

— Да, знам. Първото чукане за годината — и се огъвам като тесте карти.

Тогава тя го перна край ухото, възможно най-лекичко, след което го придърпа в прегръдката си, повдигайки го от земята.

— Чёрт, пусни ме долу, докато все още са ми останали здрави ребра.

Тя го пусна.

— Невъзможен си.

— Не. Просто съм ужасно неправдоподобен, но никой никога не е твърдял, че е лесно да си омъжена за статистическа грешка. — Той изпъна металната рамка, която обхващаше ръката му. — Върви. Кажи им, че излизаме в ефир след няколко минути.

Маса излезе от микробуса.

— Сам, свързахме се с него.

Петрович хвърли поглед назад и видя облеченото в черна кожа тяло на Маделин да се отдалечава тичешком по Парк Лейн.

— Сам?

— Да, да. Слушам те.

— Сам!

Той най-накрая насочи вниманието си към конзолата на Люси, откъдето към тях се взираше едно познато лице, а след това огледа поредицата празни контакти, монтирани върху преградата до нея.

— Ако успееш да намериш подходящ адаптор, мисля да се възползвам от това.

— Куриерската ти чанта е все още в колата — каза Люси, свали слушалките от врата си и ги остави на стола.

— Благодаря ти.

Той зае мястото й и притисна едната слушалка към ухото си.

[Свързах се със сателита — каза Майкъл, — и започвам да навлизам в мрежата на Свободната зона.]

— Добра работа. — Петрович приближи микрофона по-близо до устата си. — Върни всичко онлайн, след което ще подберем кои части отново да изключим.

[Вирусът, който си активирал — не е зле за човек.]

Лицето на екрана се наведе напред, сякаш за да се поклони.

— Имах помощник. Макар горкото хлапе да се оказа в затвора, той продължава да смята, че си е заслужавало. — Петрович взе куриерската си чанта от останалата без дъх Люси и измъкна от нея оплетените кабели. — Хуй, направо не знам.

[Имаме енергия, въпреки че вирусът се опитва да се върне обратно във възлите, които съм прочистил. Удържането му изисква значителни ресурси.]

— Да, така прави той. Точно това го прави много ефективен, ако не поставиш под карантина прочистената част от системата. Просто го изтрий — повече няма да ни е нужен. По-късно ще се появят отделни машини, в които все още ще е активен, но предполагам, че ще успееш да защитиш мрежата срещу него.

[Ще ми отнеме известно време. Както казах, не е зле за човек.]

Първата връзка се получи от палмтопа, който беше залепен за тялото му — той беше уловил сигнал.

— Имаме резултат.

Междувременно Люси и Маса разплитаха кабелите на адапторите. Единият влезе от лявата му страна, в компютъра, а другият от дясната, в акумулатора.

[Имаме контрол. — Майкъл като че ли погледна за миг встрани, преди да впери поглед в Петрович. — Освен това имаме няколко проблема, които се нуждаят спешно от вниманието ти.]

— Без майтап, Шерлок. — Той отново можеше да движи лявата си ръка и се чувстваше щастлив. — Кажи ми какво прави бандата на Соня Ошикора.

[Картината се улавя трудно. Един момент. — Майкъл замълча, ослушвайки се, гледайки, проследявайки. — Прегрупирали са се най-вече в Телекомуникационната кула. Сега вече могат да се свържат с отдалечените си части, може да последват координирани движения.]

— Някои от тях повече няма да изпълняват заповедите на Соня и след като си кажа приказката, тя ще се окаже заобиколена само от твърдото ядро поддръжници на Ошикора.

[Саша, тя защо се обърна срещу теб? По всичко си личеше, че е готова да направи почти всичко за теб, трябваше само да поискаш. Хората са ненадеждни и непостоянни. — Майкъл примигна. — С изключение на теб.]

— Да, такъв съм си аз. Последователен до степен на предсказуемост. И точно тази слабост използва Соня. Сега ще поговоря с нея и ще видя какво може да каже в своя защита.

Петрович знаеше номера на мобилния й телефон. Разбра къде се намира телефонът, като го проследи по мрежата, докато не засече местоположението му — на приземния етаж на кулата. Соня не беше сама; районът беше пълен със сигнали и допълнителен трафик, входящи и изходящи обаждания, извършвани с бясно темпо. Той можеше да я чуе как крещи заповеди с глас, в който се прокрадваше нарастваща паника. Можеше да прекъсне разговора й по всяко време, като поемеше контрола над хендсет устройството й, но забеляза, че Соня носи в себе си и друг телефон, който функционираше, но тя не го използваше.

Петрович бръкна в джоба си и извади телефона, който беше свързан с бомбата. В регистъра на обажданията имаше само един номер. Той свали слушалките и се облегна назад, притискайки телефона към ухото си.

Соня млъкна. През отворената връзка се чу приглушен звън. След като тя не отговори на повикването, връзката се разпадна, но той беше абсолютно убеден, че е привлякъл вниманието й.

Набра номера отново. Този път тя вдигна и в слушалката нахлуха звуците на царящия около нея хаос. На фона им се долавяше треперливото й дишане.

— Здрасти, Соня.

— Сам. Мога да обясня.

— Не е необходимо. Фактът, че се свързах с теб на този номер, е, общо взето, единственото, което мога да преглътна за момента. Аз ти се доверих, а ти ме предаде. Дори повече от това. Злоупотреби с поста си и използва ресурси, които бяха предназначени за изграждането на Свободната зона. Така че нека се опитаме за момент да забравим какво причини на мен и Мади и да се фокусираме върху това. — Той си пое дълбоко дъх и стисна по-здраво телефона, който бе започнал да се изплъзва от запотените му пръсти.

— Моля те…

Той даде воля на гнева си. Стоеше там и крещеше в слушалката, без да обръща внимание на нищо.

— Пасть забей, сука дёрганая. Знаеш ли какво направи? Цялата цивилизация виси на една ёбаная нишка, а ти се опитваш да я срежеш с ръждясали ножици. Затваряй си устата и ме слушай внимателно. Освободена си от поста си. Задържана си. Ще предадеш всичките си оръжия и ще оставиш частната си армия под контрола на временното правителство на Свободната зона, начело на което се оказва, че съм аз. Няма да напускаш кулата си, докато не дойде някой да ти прочете правата и да те изправи пред съд. Което е проява на адски повече милосърдие, отколкото получиха идиотите — последователи на Новия джихад на машините. Ти вече нямаш нищо общо с управлението на Свободната зона. Никой няма да изпълнява заповедите ти. Нямаш право да представляваш Свободната зона или да действаш от нейно име. Свалена си, мадам експрезидент.

В този момент заработи първата машина за поставяне на стълбове в Хайд Парк и ритмичното й боботене изпълни въздуха. Това беше звукът на победата.

— Чуваш ли го? Това е отношението ни към твоето извънредно положение. Свободната зона се върна на работа и ти нищо не можеш да направиш, за да я спреш. Бъдещето настъпва, Соня, но ти не си на борда му.

Той заби палец в бутона за прекъсване на връзката, стисна телефона и се огледа къде да го изхвърли. Нечии студени пръсти обвиха неговите.

— Сам — каза Люси, — улика?

— До пизды. Ако тя беше сега тук, щях да й го завра в жопу. — Все пак той й позволи да вземе телефона от ръката му и отново си сложи слушалките. — Майкъл, отрежи Соня. Изолирай цялата й операция. Ще поговоря с тях след минутка, като се успокоя.

Петрович затвори очи.

[Готово. Сега какво?]

— Хенрати. Трябва да поговоря с Хенрати.