Саймън Мордън
Степени на свобода (21)

21.

Разполагаха с въже, защото Петрович се беше сетил, че може да им потрябва, но нямаха фенерчета, защото той носеше в куриерската си чанта едно, без което никога не оставаше, с изключение на този път. Фактът, че не можеше да си спомни кога за последно е било у него, толкова го притесни, че едва не отложи всичко, докато преглеждаше видеозаписа от последните няколко часа.

Кабелът с лампите от коридора можеше да бъде спуснат през дупката, дори това да означаваше, че всичко останало щеше да потъне в мрак. Люси каза, че няма нищо против, стига да може да докосва някого от останалите и в тунела да няма плъхове.

При споменаването на вредителите, Маделин погледна към Петрович.

— От месеци не съм виждал нито един тук, долу — отвърна той. После повдигна тениската си и Валентина завърза найлоновото въже около металната скоба на гърба му. Подръпна го, за да пристегне възела, и Петрович изръмжа. — Знам, че някои хора дават луди пари за такива неща, но аз не съм от тях.

— Падането на глава от три метра убива също толкова бързо, колкото и падането от трийсет. — Тя оправи дрехите му. — Ще издържи.

Маделин пристегна въжето около кръста си и провери остатъка, който висеше намотан отстрани. След това стъпи здраво от двете страни на дупката и се приготви.

— Добре. Пускайте.

— Не си го представях по този начин — оплака се Петрович.

Той седеше между краката на Маделин и притискаше към гърдите си свитата лява ръка. Валентина и Маса го повдигнаха и започнаха лека-полека да го вкарват в дупката. Първо до средата на прасците, после до бедрата, а накрая Петрович се оказа седнал на самия ръб на шахтата. Той се излегна назад доколкото можеше, а те го преобърнаха с лицето надолу към песъчливия под.

Краката му стърчаха от ръба.

Продължиха да го избутват навътре, докато накрая цялата му тежест не падна върху облечената му в метал ръка. Той усети натиска и блокира болката. Въжето се изпъна над рамото му. Тежестта на тялото му вече го дърпаше надолу и той почувства как твърдата стомана се врязва в кожата му.

— Бавно.

Опита се да увисне на една ръка от ръба на бетонната стена, но така само пречеше на Маделин. Той се остави изцяло на грижите й и се залюля на въжето. Оставаше му само да държи брадичката си повдигната, за да не я одраска в грубо одялания камък.

Висеше в пространството между пода на шахтата и невидимия й таван. Беше по-лесно да гледа нагоре, отколкото надолу, затова просто отметна главата си назад.

Не можа да разбере точно какво вижда. През инфрачервеното зрение картината нямаше особен смисъл, а на обикновено осветление се виждаше само тъмно пространство. Всичко се проясни едва след като спуснаха кабела с лампите.

Високо над главата му се виждаше запушалка от греди и бетон. Гредите бяха издълбали бразди в стените на шахтата и се бяха изкривили под невероятния натиск, оказван им отгоре, преди да се заклещят здраво напречно над пода. Може би първото паднало парче беше задържало второто и така нататък, докато запушалката се беше изграждала постепенно пласт след пласт.

На пода на шахтата се виждаха няколко парчета бетон с размерите на юмрук; всичко останало се държеше в идеално равновесие над главата му.

— Чёрт — изпъшка той.

Маса се наведе над ръба на ямата.

— Добре ли си?

Петрович допря пръст до устните си и посочи нагоре.

Тя отмести очи в указаната посока и остана загледана няколко мига. След това отново се обърна към него и изсъска:

— Връщаме те обратно.

Той поклати глава и тя отново погледна нагоре просто за да се увери, че наистина е видяла онова, което си бе помислила, че вижда.

— Сериозно, трябва да те върнем обратно.

Той тръсна глава по-силно и посочи надолу. Двамата се гледаха известно време и до ушите му долетя гласът на Маделин, която все по-пискливо питаше какво става.

След това той започна да се плъзга надолу покрай стената. Накрая шарещите му крака напипаха пода и въжето се отпусна. Маса се хвана за него с ръце и крака, за да контролира спускането си, и след няколко секунди вече го развързваше.

— Сигурно сме луди, за да опитваме нещо такова — каза тя.

— Никога не съм казвал, че ще бъде лесно.

— Убедена съм, че го каза.

Въжето се изплъзна от екзоскелета му и се залюля настрани.

— Щом взривът на Тина не го събори, имаме пълното право да вярваме, че и нищо от онова, което ще направим, няма да го разруши.

— Тогава защо шепнем? — попита Маса.

— Защото изглежда ёбаное страшно, затова. Ако сме много, много тихи, може изобщо да не ни забележи. Първобитни спомени от зората на човечеството; ние всъщност сме просто пещерни хора.

— Тогава дай да почукаме по вратата и да влизаме.

Нишата се намираше на няколко малки крачки от тях. В нея имаше неугледна двукрила стоманена врата, достатъчно висока и широка, за да може, когато е отворена, в шахтата да се внася и изнася квантовият компютър. Петрович натисна пробно дръжките.

— Да, заключена е.

Огледа стените от двете страни на вратата, след това и самата нея.

— Това не ми изглежда добре — промърмори Маса.

— Намерих го. — Той клекна и внимателно издуха прахта от механизма. Някъде по средата на дясното крило изпод мръсотията се показа мъничка червена лампичка. — О, това сигурно е майтап!

— Това е…

Той го забърса с ръкава си.

— … скенер за пръстов отпечатък. Единственият начин да проникнем вътре.

— Да отида ли да повикам Валентина?

Петрович погледна към огромната запушалка от отломки, която висеше над главите им. Лицето му потрепна.

— Първо ще опитам нещо.

Той облиза десния си показалец, за да го почисти, след това внимателно го избърса в яката си. След това духна отново върху мъничкото стъкълце на ключалката и се намръщи, докато притискаше пръста си към него.

Червената светлинка угасна и светна зелена. Ключалките и резетата зажужаха и се плъзнаха безшумно настрани, предвидливо смазани добре.

Петрович отново опита дръжката. Вратата се отвори донякъде, но беше спряна от някакви нападали по пода отломки. Той ги изрита настрани и прокара крак по дъгата, която трябваше да опише вратата.

— Приемам, че това не беше чист късмет — каза Маса.

— Не, не беше.

Петрович отвори вратата още малко и Маса се вмъкна вътре. Той махна с ръка на лицата, които надничаха отгоре, и я последва. Подпъхна едно парче бетон под вратата, за да й попречи да се затвори отново.

За всеки случай.

Озоваха се в къс коридор, на чийто край се виждаше друга двукрила врата. Вградените в тавана осветителни тела останаха тъмни, всичко беше тихо и неподвижно.

— Добре ли си?

Дрехите на Петрович шумоляха, докато се движеше.

— Малко съм нервна.

— Да. Познато ми е.

Ботушите му поскръцваха по каучуковия под.

Другата врата беше просто затворена, вероятно защото ако някой стигне дотук, значи, е бил оторизиран да влезе. Но когато се опитаха да я отворят, тя им оказа съпротива; отвътре имаше нещо, което я блокираше. Петрович натисна по-силно и във въздуха се разнесе звучно пукане.

Той я отвори до половината, пое си дълбоко дъх и я разтвори широко. Залата беше абсолютно тъмна, студена, стерилна.

— Не пипай нищо — каза той. — Придържай се към стените, ако изобщо открием къде са те.

Той влезе вътре, ориентирайки се пипнешком. Маса го последва и вратата се затвори със свистене зад гърбовете им. Значи, тук все още нещо работеше, след като се създаваше такова течение.

Петрович чу звука от разлепянето на велкро и малкият екран на ръката на Маса оживя. Той им осигури слаба светлинка, почти като от свещ, но при липсата на друго осветление ефектът беше драматичен.

Стаята беше колкото висока, толкова и широка — идеален бял куб, в центъра на който се намираше друг, по-малък, напълно черен куб, поставен на малка платформа.

— О, боже — тя е пълна със звезди.^[1]

— Моля?

— Не се притеснявай. Дори да си гледала филма или да си чела книгата, сигурно са го изтрили от паметта ти. Освен че беше хладнокръвен убиец, старецът Ошикора е имал и чувство за хумор. Предполагам, че двете неща не се изключват взаимно. — Петрович пристъпи бавно към куба, осъзнавайки, че оставя зад себе си следа от мръсотия. Той постави дланта си върху гладката повърхност на квантовия компютър. — Добрый день, товарищ.

— Смяташ, че е там, вътре?

— А според теб кой е препрограмирал ключалката на вратата? Той е оцелял след срутването на кулата. Животоподдържащата му система все още функционира. На негово място аз щях да огранича консумацията на енергия до минимум и после просто…

— Просто какво?

— Не знам. Може би щях да заспя. Да сънувам. Когато Ошикора сънуваше, той създаде Новия джихад на машините. Но Майкъл не е такъв. Според мен неговите сънища ще представляват нещо много по-грандиозно.

— За цяла година?

— Чёрт. Дори аз имам чувството, че мога да спя цяла година. — Той отпусна глава на гърдите си и остана така. — Толкова съм уморен. Изтощен от планиране, от заговори, тревоги и от опити да попреча на всичко да се разпадне. — Той потупа компютъра. — Почти стигнахме. Само още един напън. Хайде, да видим дали ще успеем да събудим Спящата красавица.

Не се виждаха никакви конзоли или интерфейси. Всичко беше спретнато и чисто, постигащо почти дзен простота. Отново Ошикора.

Двамата работеха в екип, Петрович опипваше основата на куба, а Маса вървеше зад него, осигурявайки му светлина.

— Къде си го скрил?

Двамата бяха обиколили и четирите страни и бяха озадачени.

— Смяташ ли, че нарочно го е направил толкова трудно?

— Не, затова си мисля, че пропускаме очевидното.

Пръстите му се плъзнаха по хоризонталната повърхност, а след това и по отвесната част на стъпалото. Там имаше прагче, съвсем леко, но достатъчно, за да се закачат ноктите му за него.

Петрович поклати глава и повдигна цялото стъпало, разкривайки поредица от бутони и дисплеи. Маса завъртя очи и клекна до него, за да разгледа откритието им.

Екраните бяха тъмни. Нямаше никакви светлинки.

— Сигурно сме закъснели — каза тя.

— Не. Просто Майкъл се е подготвил за продължително чакане. Една-единствена малка светодиодна лампичка може да е от решаващо значение между доброто охлаждане и евентуалната смърт от прегряване.

Те повдигнаха останалите стъпала и под последното откриха мрежови порт. Петрович сви устни и бръкна под тениската си, за да извади палмтопа, който беше залепен към тялото му.

— Поради липсата на голям бутон с надпис „Вкл.“, ще се наложи да проникна вътре. — Той погледна помрачнялото лице на Маса. — Ще имам нужда от помощта ти.

— Как ще ти се отрази изключването?

Той седна върху петите си.

— Последния път останах безчувствен. Преди това — също. Цял ден влача тая ръка подире ми, блъскам я навсякъде и общо взето, сам се тормозя, така че според мен сега ще бъде по-зле и от това.

— А когато се включиш в Майкъл? Какво ще стане, ако не успееш да се справиш без програмите и протоколите си?

Тя протегна ръка и Петрович остави в шепата й палмтопа.

— Ще трябва сама да прецениш. Ако ти се струва, че умирам, не ме изключвай. — Ъгълчето на устата му потрепна. — Направи го само ако наистина умра.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Очевидно разполагаме с малка отсрочка, преди мозъкът ни да изпадне в хипоксия.

— Маделин трябва да бъде тук — каза тя.

— Точно това е най-добрата причина да я няма. — Той се приготви, настани се на студения под и полегна на дясната си страна, изпъвайки се в цял ръст покрай куба. — Тя се притеснява твърде много за мен. Иска да съм в безопасност. Изпитва нужда да ме защитава от демоните, които живеят вътре в мен и извън мен. По една или друга причина реши да ми прости за това, че не й разказах за Майкъл, и да прости на себе си за това, че по тази причина ме изостави. Но тя трябва да изкупи вината си заради онази работа с отец Джон.

Той затвори очи. Навик. Можеше просто да ги изключи.

— Според теб тя няма да ти позволи да го направиш?

— Не става дума за това. Накрая ще ми позволи. Аз го знам и тя го знае. Дори е наясно, че така е най-добре. Точно в този момент тя стои в тунела, гризе си ноктите и се дърли с Валентина и Люси. Тормози се от мисълта какво ще се случи, ако намерим Майкъл жив или ако го намерим мъртъв. Обзалагам се, че дори е обмисляла възможността ти да си двоен агент и да се възползваш от тази уникална възможност, за да унищожиш едновременно мен и Майкъл.

— Получавам такава възможност денонощно. Да правя каквото поискам.

— Тя също го знае. Но най-вече е наясно, че на мен ще ми е много по-лесно, ако нея я няма тук, въпреки че тази мисъл направо я убива. — Не се чувстваше комфортно, но това нямаше значение. — Готова ли си?

— Ще гледам да съм колкото се може по-бърза.

Маса натисна последната останала щипка на щифта и дръпна.

Петрович се почувства така, сякаш гори. Стисна зъби и се опита да потисне болката. Тя нямаше да го убие, колкото и да беше силна. Каза си, че няма да продължи дълго, макар вече да му се струваше, че трае цяла вечност.

Маса се пресегна и включи кабела към очакващия го сокет на квантовия компютър.