Саймън Мордън
Степени на свобода (16)

16.

Когато излязоха отвън, Валентина вече се приближаваше с колата. Люси седеше на пасажерското място, като продължаваше да стиска телефона с две ръце в скута си.

Гумите блокираха и се плъзнаха с пушек по асфалта и колата спря точно пред Петрович. Маса сякаш се озова на задната седалка още преди вратата да се отвори и на Петрович му се наложи да пропълзи с усилие вътре.

Тъкмо беше вдигнал краката си от земята, когато Валентина скочи върху педала за газта. Маса го сграбчи и попречи на падането му, а вратата се затръшна от само себе си.

Ванът беше изчезнал, макар над портата да се носеше облак синкав дизелов пушек. Остатъците от Джихада продължаваха да тичат наоколо, макар стрелбата да беше спряла. Някои като че ли обикаляха в кръг, докато други препускаха право към високата ограда, заобикаляща училищния двор, без да ги е грижа за бодливата тел, с която щяха да се сблъскат, когато се изкатереха отгоре й. Други се бяха насочили към портата и им пречеха.

Валентина зави наляво, надясно, още по-надясно, след това рязко наляво, като не спираше да натиска клаксона. Успя да не удари нито един човек, докато стигнат до блокирания от хора изход.

Тя натисна рязко спирачката, запращайки всички напред — с изключение на Люси, която си беше сложила колана — и предният прозорец беше затулен от нечий гръб. Стъклото изскърца, но колата се беше движила достатъчно бавно, за да не поддаде то. Така че Валентина продължи напред, без да има видимост, докато в един момент не завъртя волана рязко надясно и тялото не се изсипа на земята.

— Тина.

— Какво?

Петрович погледна през задния прозорец към търкалящия се по земята човек и бавно отмести поглед.

— Знам, знам. Някой ще си плати за това.

— Къде е ванът?

Валентина бе подкарала колата на юг и се движеше с максимална скорост.

— Да. Чакай малко. — Той провери телефонната мрежа и откри един движещ се сноп сигнали на успоредния на тях път. Направи справка в картата. — Намират се на Хендън Уей, пътуват право към центъра. Можем да ги изпреварим. Тук надясно, след това наляво по А5.

Когато увеличи, за да получи по-добра картина, той видя, че „Ошикора Комюникейшънс“ са формирали гореща точка, която се местеше на север. Определи вектора на движението и това, което видя, не му хареса.

Всички се движеха по-бързо от вана. Тяхната кола щеше да го засече около Суис Котидж. Но охраната на Ошикора щеше да се натъкне на него горе-долу по същото време. Ванът беше стар и той не можеше да хакне навигационната му система. Нито можеше да спре колите на никейджин. Като че ли изходът от преследването беше неизбежен.

— Ако можеш да караш по-бързо, без да ни убиеш, давай.

Той хакна комуникациите на Ошикора и се заслуша за кратко — достатъчно, за да разбере, че те знаят накъде са се запътили. Всичко се объркваше.

— Добре, чуйте ме. Оказва се, че скоро ще се сблъскаме с войниците на Соня, които като че ли знаят точно къде се намира ванът и накъде е тръгнал. Това не ми харесва. Подобно нещо не се постига с обосновани предположения и подсказва за притежаването на някаква тайна информация, което ме кара да се чувствам адски неудобно.

Маса преброи патроните, които бяха останали в пълнителя й.

— Смяташ ли, че е замесена в това?

— Определено знае повече от онова, което ми казва. Люси, подай ми телефона на Джихада.

Тя не реагира веднага и Петрович трябваше да се пресегне, за да го вземе сам.

— Онзи мъж — каза Люси. — Ние просто…

— Да. Никой не е казал, че не е гадно или че не е трябвало да спираме заради него, или че преди всичко не е трябвало да го прегазваме. Или че едно малко късче от нас не умира всеки път, когато извършим поредната жестокост. Дори няма да подхвърля, че онова, което правим, е много по-важно от живота на някакъв си скапан луд джихадист. — Той натисна няколко бутона и влезе в регистъра на обажданията на телефона. — Днес ще направим някои неща, които изобщо няма да са красиви, благородни или щедри. Но предпочитам всички вие да останете живи тази нощ, ако нямаш нищо против.

След това се съсредоточи изцяло върху телефона, прекарвайки номерата през програма за търсене — той им се беше обадил последен, и номерът на предишното обаждане беше различен от този на по-предното. И така нататък. Всеки един бе на случаен, еднократен акаунт, като онези, които използваше самият той. Нищо нямаше да научи от тях.

Погледна към картата в главата си. След няколко минути щяха да засекат вана, но щяха да се сблъскат и с охраната на Ошикора. Окото му потрепна и палецът му натисна бутона за включване. Телефонът примигна и комуникациите, които Петрович следеше, веднага реагираха.

— Това е достатъчно доказателство, че нещо става — те са наблюдавали пророка. — Петрович хвърли телефона на седалката между себе си и Маса. — Време е да натисна червения бутон.

Така и направи. Ако разполагаше с повече време, с повече процесорна мощ — ако Майкъл беше до него — той щеше да прецака цялата операция на Ошикора и да ги прати да преследват някой виртуален контакт, който се е запътил към Ийст Енд. Щеше да го направи да изглежда така, че нищо да не буди подозрение.

Вместо това той беше принуден да срине цялата мрежа — само два реда код, вкаран на правилното място, и скритите програми се активираха. За няколко секунди всичко стана офлайн и беше блокирано.

Но това ослепи и него. Сега Петрович представляваше просто малък остров на електронно съзнание в морето от мъртви пиксели. Играчката толкова му липсваше.

Навигаторът на Валентина не работеше, но той, така или иначе, нямаше да ги отведе до целта им. Петрович само се надяваше, че е създал достатъчно голямо объркване, за да им осигури нужното време.

— Наляво по Белсайз Роуд.

Минаха покрай онова, което беше останало от жилищния проект „Парадайз“. Блоковете бяха унищожени, земята беше разчистена докрай и сега там израстваше нещо ново — огромен самостоятелен град, полузавършен и недоизкусурен.

— Близо ли сме? — попита Валентина.

— Не знам. Вече не.

Тя избра най-прекия маршрут през кръговото, навлизайки от неправилната страна, и продължи да се движи отдясно, докато не излезе от него. Колата се залюля на едната страна, после на другата, но някак си успя да остане изправена.

— Ёбаный стос.

Петрович се хвана за вратата и за покрива.

— Как ще спрем вана? — Маса вкара пълнителя обратно в пистолета. — В гумите ли ще се целим, или в шофьора?

— Ако се стигне дотам, ще се ударим в тях. Нали?

— Да.

Валентина натисна рязко спирачките, завъртя волана наляво и направи завой с пълна газ. Появи се бар в алпийски стил, притиснат между две улици и с лице към трета; тя спря колата на кръстовището и във въздуха замириса неприятно на изгоряла гума.

Маса и Петрович се измъкнаха навън. В Свободната зона никога не беше тихо. Винаги се извършваха някакви строителни работи, нещо се унищожаваше и големи камиони бръмчаха от единия край на града до другия. Но днес никой не работеше и вятърът препускаше между високите сгради от двете им страни, свистеше и се блъскаше в изоставения по улиците инвентар.

Той носеше със себе си и звука на работещ двигател.

— Люси, излизай.

Петрович отвори вратата и се наведе над нея, за да разкопчае предпазния й колан.

— Добре, добре. Сама мога да се справя.

Тя отблъсна ръката му и стъпи трепереща на пътя.

Петрович отново се пъхна в колата и посегна към калашника на Валентина.

— Ако объркаме нещата, нали знаеш какво да правиш?

Валентина кимна и погледна многозначително към завоя. До тях достигна ехото от стържещи предавки.

— Няма да пропусна — увери я той, след което изтича на пътя. — Маса? Пази ми гърба.

Той притисна приклада на автомата към рамото си и внимателно се прицели. Мерникът, който не беше на оръжието, се появи пред очите му и той леко разклати дулото. Направи един пробен изстрел — проверка на точността, деривацията, обхвата — и пръсна най-горната част на отдалечения светофар.

Обърна се към Люси.

— Когато спра вана, хората вътре много ще се ядосат. Не знам дали имат оръжия, но ако имат, може да започнат да стрелят по нас. Тогава ще трябва да ги убия.

— Кажи ми отново защо го правим?

Ванът се появи в полезрението им и той се прицели.

— Защото само така можем да се реабилитираме в очите на света, като му покажем, че никога не е имало бомба.

Гумите бяха невъзможно малка цел. Той се прицели в предната решетка и дръпна спусъка. Изстреля три куршума и гилзите изхвърчаха, разпръсквайки пушек в студения въздух.

Във въздуха се издигна облак бяла пара, който беше разпилян от преминаващия ван. После облакът потъмня от смесването на маслото с водата и предното стъкло се оцвети в черно. Ванът сви наляво, надясно, пак наляво и се блъсна в металната мантинела, разделяща двете платна на магистралата. Килна се на една страна, отчупвайки страничното си огледало и засипвайки асфалта с дъжд от боя.

Двигателят угасна, но колата продължи да се движи напречно по пътя, като постепенно забавяше ход. Скоростта й беше достатъчна, за да се качи на тротоара и да се блъсне в стълба на уличната лампа. Той се наклони, изкриви се и грациозно полегна върху предния капак и покрива на вана. Отдолу се образува локва от масло.

Петрович изсумтя доволно и тръгна към колата, стиснал автомата.

— Ако ще излизате — каза той, — сега е подходящ момент.

Той скъси разстоянието, а джихадистите се изсипаха от другата страна на вана. Тъкмо когато се канеше да изкрещи заповед, зад него прозвуча писклив глас:

— Дръж ръцете така, че да ги виждам!

Люси беше стигнала до вратата на шофьора и държеше пред себе си автоматичния си пистолет. Шофьорката бавно вдигна ръце; същото направи и седящият до нея мъж. Люси протегна ръка и сграбчи дръжката, дърпайки вратата към себе си.

— Вън. На земята.

Те покорно се подчиниха, докато тя се хилеше нервно, бликаща от енергия.

Петрович заобиколи вана. Първият джихадист беше застанал до задната врата и тъкмо се канеше да я отвори, когато Петрович притиска дулото на калашника към ухото му.

— Отстъпи назад и лягай на земята.

— Не можеш да ни спреш — каза джихадистът.

— Почти съм убеден, че няма да се наложи. Мислиш си, че в задницата на този ван имаш ядрена бомба, нали?

— Ние контролираме мълнията.

— Не сте го обмислили както трябва, нали? Не сте ли слушали майките си, когато са ви разказвали какво причинява ядрената експлозия на чувствителното електронно оборудване? Какво ще причини на Майкъл?

Надолу откъм пътя се разнесоха стрелба, продължително свистене на гумите на кола, която се плъзга по пътя и минава през витрината на магазин, крясъци и тропот от бягащи крака.

— Времето ни изтече.

Петрович отново насочи дулото към главата на джихадиста и го ритна настрани, преди мъжът да коленичи на земята. Отвори едната от задните врати, позволявайки на светлината да проникне във вътрешността.

Когато жената — онази от преди, която приличаше на Външна — видя, че това не е някой от приятелите й последователи, тя натисна превключвателя, който лежеше в скута й.

Въпреки абсолютната си увереност, че е прав и бомбата е фалшива, Петрович потрепна. Макар че нямаше да отклони взривната вълна от свръхнагрят газ, големият метален цилиндър изглеждаше като истинска бомба.

Нищо не се случи и Външната погледна към превключвателя. Той представляваше стандартен ключ за лампа, без пластмасовия капак на гърба. Тя го разклати бързо и натисна отново, но без резултат.

— Слизай от тоя ёбаный ван, мудак!

Но въпреки това тя продължаваше да натиска копчето и да го разтърсва за в случай, че някоя жичка се беше разхлабила, докато Петрович не се хвърли към нея. Той се пресегна, хвана я за ръката и я дръпна с всички сили. Все още държеше автомата в дясната си ръка, затова използва лявата.

И жената, която щеше да взриви всички, оставяйки след себе си само един кратер с диаметър сто метра и изравнени със земята сгради в целия район между Ийст Финчли и Темза, полетя във въздуха. Приземи се на пътя по лице, разперила ръце, и продължи да се търкаля като парцалена кукла, докато накрая не се спря. Ключът най-после беше изхвърчал от ръцете й и лежеше малко по-далеч от нея; оголените краища на медните жици се бяха измъкнали от местата си и леко се поклащаха, докато накрая не застинаха неподвижно.

Петрович се качи във вана. Бомбата беше поставена върху малко кафяво чердже на пода; той коленичи до нея и опря ръката си върху корпуса й. Намръщи се и се взря за миг в закопчалките, преди да реши, че му трябват инструменти, за да ги отвори. Валентина сигурно имаше всичко необходимо, но първото нещо, което Петрович трябваше да направи, бе да уговори примирие.

Той изскочи навън през задната врата на вана. Люси, която стоеше до пленниците, си позволи да се разсее за миг.

— Правилно ли го направих?

— Стоиш твърде близо до тях и явно си гледала твърде много полицейски сериали. Но да, направи го както трябва. — Той погледна надолу. — Пусни ги. Погрижи се да си тръгнат.

— Сигурен ли си?

— Те може да са малки заблудени глупаци, които с удоволствие биха започнали нов армагедон, но ние нямаме достатъчно хора, за да ги задържим под охрана, а и имаме да вършим по-важни неща. Изгони ги от тук.

Той вдигна автомата над главата си, пусна един откос и тръгна, без да се прикрива, към колите на Ошикора, които бяха блокирали улицата.

Валентина и Маса бяха успели да задържат охранителите на Ошикора достатъчно дълго. Всеки път, когато някой от тях си подадеше главата, те бързо го принуждаваха да се скрие отново. Когато Петрович стигна до тях, Валентина приклекна зад своята кола и той й подхвърли автомата.

Тя го улови във въздуха и го погледна въпросително.

— Ще се оправя — каза той и продължи напред през ничията земя. Усещаше как десетки погледи шарят по тялото му, затова спря и сви дясната си шепа пред устата си. Опита се да направи същото и с лявата, но не се получи особено добре. — Коничи уа! — извика той. — Бомбата е в мен, така че вече нямам нужда от оръжие. Все пак ако някой иска да поговори с мен, ще му позволя, но след като първо ви покажа нещо.

Последва тихо мърморене и някъде отзад към групата се приближи друга кола на Ошикора. Тя спря зад кордона и вратите на шофьорското и пасажерското място се отвориха едновременно. Петрович разпозна пътника дори без да се налага да рови из базата данни на Свободната зона.

— Игуро. Радвам се, че си тук.

— Петрович-сан. Заглушаването на комуникациите ваше дело ли е?

Той посочи с жест паркираните коли и мястото, където стоеше Петрович.

— Да. Нещата не се развиваха както трябва, затова реших, че е най-добре всички да отстъпят и да размислят добре върху това, което правят. — Той прокара пръсти през косата си. — Сутринта беше ужасна, Игуро, и според мен продължава да е така.

— Въпреки това трябва да ви арестувам. Длъжен съм.

— Относно това. Ще ми кажеш ли пак какви бяха обвиненията? Че заговорнича с Новия джихад на машините, за да заплаша властта в Свободната зона с атомна бомба?

— Да — отвърна Игуро, — точно така.

На колана му висяха няколко найлонови лентови белезници и той ги посочи.

— Въпреки че аз не спирам да твърдя, че бомба няма и че току-що попречих на Джихада да откара каквото там има в центъра на града?

Игуро обмисли думите му, преди да заключи:

— Това решават други. Моята задача е да арестувам вас и вашите приятели.

— Значи, се намираме в патова ситуация. Ти не можеш да повикаш подкрепление, а аз имам бомба. Защо не се разберем като цивилизовани човешки същества?

— Какво предлагате?

— Ами — рече Петрович — бомбата се намира в багажника на онзи ван. Много бих искал да я отворя и да разбера защо уред, за който се смята, че е запечатан преди двайсет години, излъчва сигнал на мобилен телефон, но няма как да го направя, докато се стреляме едни други. Не ме разбирай погрешно, стига да поискаш, може да подновим престрелката…

— Това не е желателно, Петрович-сан. — Игуро подръпна якето си с притеснено изражение на лицето. — Вече наруших една заповед на госпожица Соня, като ви допуснах до контейнер нула. Няма да го направя втори път.

Петрович сложи ръката си на рамото на Игуро и тръгна заедно с него към позицията на Валентина.

— Ако след това все още желаеш да ме арестуваш, обещавам, че няма да се противя. Става ли?

— Предполагам, че така е справедливо.

Той махна на хората си да отстъпят и едва когато мина покрай Валентина, мъжът осъзна, че разполага със значително числено превъзходство. Лицето му се изкриви в кисело изражение.

— Какво?

— Очаквах да сте повече — каза Игуро. — Къде са джихадистите?

— Болван. Ако беше слушал какво ти приказвам… — Петрович поклати глава. — Няма значение. Да отворим този ебанат и после нещата може да се изяснят.