Саймън Мордън
Степени на свобода (12)

12.

— Петрович? Събуди се. Има проблем.

Той се надигна. Зачуди се дали не трябва да използва част от електричеството, което протичаше през тялото му, за да размърда ума си.

— Проблем?

— Да.

Петрович включи очите си. Валентина беше коленичила до неговата половина от леглото; различаваха се единствено пребледнялото й лице и вързаната й на стегната опашка коса. Навън бе започнало да се развиделява, но прозорецът гледаше на запад.

Неговата половина от леглото. Той се извърна и погледна надясно. Маделин лежеше напреки по корем на матрака, с глава на възглавницата и извърната на другата страна.

— Добре. Дай ми една минута. Ей сега идвам.

Той изчака Валентина да се измъкне тихо навън, оставяйки вратата отворена, и леко повдигна завивките. Очевидно и двамата бяха голи. Студеният въздух, който докосна гърба на Маделин, я накара да промърмори нещо и леко да помръдне; Петрович се измъкна от леглото и я зави хубаво.

Той се изключи от захранването и си наметна един от луксозните хотелски халати, като пъхна дясната си ръка в ръкава му, а лявата притисна към корема; студеният метал опари голата му кожа.

Излезе бос от стаята и веднага усети натрупаното във въздуха напрежение. Маса седеше пред виртуалната клавиатура, взирайки се в плоския екран, окачен на стената, а Валентина надничаше през рамото й и сочеше графичния интерфейс с лакирания си в червено нокът.

— Кажете ми най-лошото.

Маса стана, отстъпвайки стола си на Петрович, който се отпусна с благодарност в него, придържайки халата с едната си ръка.

— Това се появи преди пет минути на сайта на ЕНН. Твърдят, че са го взели от някакъв украински сървър, но не успях да проверя, защото няма достъп до оригиналния източник.

— Взе ли айпи адреса?

— Онзи прозорец.

Тя тупна по екрана, за да го изкара най-отпред, и Петрович насочи агентите си към него.

Видеоклипът от новинарския сайт беше с лошо качество — зърнест, пълен с дефекти, с ужасен контраст; сякаш беше сниман със стар телефон при липса на светлина, което сигурно беше така.

На вид напомняше обичайните терористични клипове — три маскирани фигури стояха пред опънат банер, който обявяваше джихад. Жизненоважната разлика беше в типа на обявения джихад и в продълговатия метален цилиндър, който стоеше на пода пред тях.

— Ние сме Новият джихад на машините — изкрещя единият от мъжете, макар че беше трудно да се определи кой точно, тъй като лицата и на тримата бяха покрити и използваха наистина калпав предавател.

— А аз си мислех, че съм аз — промърмори Петрович и Валентина му изшътка.

— Имаме послание към света. Пригответе се за Новия джихад на машините!

Мъжът, който стоеше вдясно, пристъпи напред и с благоговение показа пред камерата малък екран, който дължеше в ръката си. Образът върху него се губеше сред морето от пиксели, но той се приближи още повече и почти допря екранчето до обектива.

От белия шум се надигна призрачно човешко лице.

— Аз съм Новият джихад на машините. Аз съм. Новият джихад на машините. Пригответе се. За Новия джихад на машините. Елате при мен. Елате при Новия джихад на машините. Освободете Новия джихад на машините. Пригответе се.

Лицето се стопи обратно в дълбините.

— Машината се произнесе — изкрещя гласовитият мъж. — Освободете Новия джихад на машините от затвора му или ще нанесем нашия удар. Разполагате с двайсет и четири часа, за да дадете своя отговор.

Третият мъж, който досега беше стоял безмълвно и неподвижно, се приближи до камерата, скри се зад нея и клипът свърши.

— Чёрт. — Петрович се облегна назад и прокара ръка по ниско остриганата си коса. Беше го обляла студена пот. — Тъкмо когато си мислиш, че си разгадал механизма, по който се движи светът, и той ти хвърля в лицето нещо подобно.

— Това е фалшивата бомба, нали?

Маса презареди клипа за повторен преглед.

— Да. Защо не поискаха пари или наркотици, или оръжия, или някоя малка африканска държава? Това… не може да се отхвърли с едно махване на ръката.

— И защо?

— Защото — отвърна Петрович — звучи твърде много като Новия джихад на машините, включително с това, че в него няма никакъв ёбаный смисъл, за да бъде отхвърлено с лека ръка. А в този тип има нещо…

Той превъртя файла до самия край, когато изключваха камерата. В последните няколко кадъра лицето на приближаващия се мъж можеше да се различи малко по-добре.

Той беше доста слаб. И по-мургав, потъмнял от слънцето, вятъра и дъжда. Но на челото му беше нарисувано нещо познато — кръг, очертан с гъсто машинно масло, който напомняше черните зъбни колела, изрисувани върху белите чаршафи, окачени зад гърбовете им.

— Познавам го. Мислех, че съм го убил: добре де, мислех, че е мъртъв, тъй като го оставих да лежи в безсъзнание на земята точно преди да започне Дългата нощ. Очевидно не съм го сритал достатъчно силно в неговите яйца.

Валентина се приближи до екрана и се вгледа в лицето.

— Кой е той?

— Пророкът на Новия джихад на машините. Общуваха чрез стандартен мобилен телефон и той си мислеше, че комуникира директно с Господ. Първоначално ме посрещна като истински вярващ и се почувства доста неловко, когато осъзна, че всъщност се опитвам да срина Джихада.

— Което успя да постигнеш.

— Да. И аз така си помислих.

— Или си успял, или не.

— Накарах оня суксын Ошикора да се самоизтрие. Остана само схемата, което означава, че това в никакъв случай не може да е оригиналният Нов джихад на машините. — Петрович сви юмруците си, после ги разпусна. — И от кой хуй се излъчва това?

— Майкъл? — Валентина се обърна и огледа стаята, поставила ръце на хълбоците си. — Възможно ли е това да е състояние по подразбиране на ИИ?

— Майкъл няма връзка с външния свят. Опитвах всякакви начини да се свържа с него, но връзката е физически прекъсната. На него просто му е невъзможно да излезе навън.

— Това е отговорът, който ти е удобен.

Петрович се изправи и закрачи из стаята. Стигна до стената, обърна се и тръгна на обратно, натъквайки се на стола си. Ритна го настрани с раздразнено ръмжене.

— Новият машинен джихад се е промъкнал през файъруола си — мрежата е била завършена и софтуерът не е успял да го задържи. А това е различно. Самият оптичен кабел се е скъсал и възлите са мъртви. Как е възможно при това положение ИИ да излъчва сигнал?

— Не може. Но все пак ти подозираш, че това — Валентина почука с пръст по екрана — е Джихадът.

Маса изправи стола.

— Твърде много си свързан с това, Сам. Мисля, че отново се опитват да те изиграят.

Петрович си пое дълбоко дъх и се насили да се спре на място. Потърка кокалчетата на пръстите си в зъбите и остана така с наведена глава.

— Добре — рече най-накрая той. — Да предположим, че си права. Първата им стъпка беше контейнер нула; група откаченяци ме пребиха, грабнаха бомбата и изчезнаха. Във второ действие, първа сцена, представят исканията си: освободете Джихада или ще взривим ядрена бомба в Свободната зона. Разполагаме с видеоклип, който показва точно онова, което аз — не ти или който и да е друг — което аз искам да видя. Ако предположим, че аз съм мишената им, то какво очакват от мен?

— Предполагам, че точно ти можеш най-добре да отговориш на този въпрос — каза Маса. — Ще направя кафе.

Петрович отново седна на ръба на стола.

— Мислиш ли, че Соня е видяла клипа?

— И да не е, скоро ще го види. — Валентина погледна към замръзналия на екрана образ на пророка на Джихада и се намръщи. — Трябва да й кажеш, че бомбата е фалшива.

— И това става все по-маловажно. — Той задъвка устната си. — Тези типове са добри. Много добри. Прекарах цяла година в опити да накарам хората да се откажат от мисълта, че Майкъл е Джихадът, но под друго име, ала само за минута всичките ми усилия бяха заличени. Всеки ден, в едно и също време аз се изкачвах на кулата „Ошикора“, напук на Съвета за сигурност на ООН. Ако го направя днес, ще избухне ёбаный метеж.

— Може би те искат точно това.

— Хаосът се постига лесно. Тук се крие нещо друго и хич не ми харесва усещането, че някой умишлено се опитва да ме изтика в ъгъла, докато накрая не ми остане само една възможност. — Той повиши глас, за да може да го чува и Маса. — Последния път това беше американското правителство.

— Хей — извика му тя в отговор, — ние също не бяхме уведомени. Всъщност се опитаха да убият и нас.

— Така няма да стигнем доникъде. Да речем, че обявя, че днес няма да се качвам на кулата, а Соня обяви Джихада за блъф — какво става тогава?

— Нищо. Всичко е въпрос на бизнес — отбеляза Валентина. — Освен за теб.

— Но така е твърде лесно. Да, ще изгубя статуса си, но пък току-що доказах, че мога да създам енергия от нищото. Мога да понеса удара. — На устната му, там, където я беше прехапал, се появи кръв. Той я избърса с опакото на ръката си и погледна изцапаното. — Пропускам нещо, нали?

— Само малко. — Маса постави три чаши с кафе на масата и взе едната. — Ти и джихадистите призовавате към едно и също нещо. Никой няма да ти повярва, че не си свързан с тях, колкото и да възразяваш.

— Но аз нямам нищо общо с тях. Те ми счупиха ръката!

Маса сви рамене и издуха парата, която се издигаше над чашата й.

— И какво от това? Кога истината е имала значение? Ти си сам, имаш бомба и сам си я откраднал. Сега я използваш като инструмент, с който да измъкнеш Майкъл. Не можеш да отречеш, че през цялото време си искал точно това, защото всички са те виждали на кулата как разхвърляш разни отломки наоколо.

— Но… — възрази той.

— Следващото нещо, което ще се случи, е, че Соня ще връхлети през вратата, следвана от отряд горили, и ще те остави да висиш на палците на краката си, докато не й кажеш къде е бомбата. — Тя сръбна от кафето. — Трябваше още снощи да й кажеш, че е фалшива, защото сега няма да ти повярва.

— Пиздец. Пълен пиздец. Не само ме извадиха от играта, но и се погрижиха Майкъл да си остане погребан завинаги. А ние не сме се приближили и на крачка до разкриването на самоличността им.

Той взе чашата си и я запрати срещу стената.

Тя се разби на парчета и по боята се пръсна кафява течност, която застина за миг, преди да започне да се стича надолу.

Петрович зяпна тъмната шарка, сякаш тя можеше да му подскаже нещо.

— Трябва да се махнем от тук, преди да са дошли за нас, Сам.

Той отмести поглед от кафееното петно.

— Не. Ще продължа сам. Вие имате железни алибита, а и без това не сте им нужни. Те искат само мен и колкото повече се дистанцирам от вас, толкова по-добре.

Люси се появи на вратата на стаята си, почесвайки се по главата.

— Какво става тук?

— Обяснете й, защото аз нямам време. — Петрович впери поглед в затворената врата на спалнята и оголи зъби. — Ще наглеждаш ли входната врата? Ако усетиш някакво движение, викни ме.

Той отиде с широка крачка до спалнята си и отвори със замах вратата, удряйки я в стената.

— Мади? Щом си събера нещата, се махам от тук, а ти трябва да ставаш веднага, защото ще те питам нещо само веднъж и искам незабавен отговор.

Тя се размърда.

— Сам?

— Кажи ми, че си чула какво ти казах.

Той запълзя по пода, търсейки зарядните на акумулаторите.

Тя се надигна, притиснала шалтето към гърдите си.

— Сам? Какво става?

— Става това — рече той, хвърляйки зарядните, при което улучи безпогрешно бюрото, — че всичко в живота ми е било нагласено до най-дребната подробност, а след това е било използвано, за да ме вкара в капан като някой ёбаный плъх. Току-що гледах видеоклип с главно действащо лице един мъж, когото само аз мога да разпозная, качен на голям екран за моя сметка.

— Сам, говориш пълни безсмислици.

След като така и така беше на пода, той набързо събра разхвърляните си предишната нощ дрехи.

— Де да беше така. Готова ли си за въпроса?

— За какъв въпрос става дума?

— Въпросът е следният: с кого си говорила?

Тя примигна.

— Какво?

— Не съм бил аз. Оставаш само ти. Ти си единствената, която знае за пророка на Новия джихад на машините; нито Тина знае, нито Маса, нито Люси, нито Соня, а Хари Чейн е много, много мъртъв. Но въпреки това на стената на съседната стая има кадър с този мъж и аз искам да знам чрез какъв хуй той се е озовал там! — Петрович грабна куриерската си чанта и започна да я пълни с разни неща. — Разказах ти всичко. Абсолютно всичко. Знаеш най-скритите ми, най-тъмните ми тайни и някой ги използва, за да ме унищожи.

Лицето на Маделин пламна.

— На никого нищо не съм казвала.

— Не ти вярвам. — Петрович събра всичко в ръцете си. Все още облечен в халата, той се спря пред вратата. — Току-що се сетих кой е.

Тя отметна шалтето настрани и тръгна към него гола, великолепна, вбесена. Във всеки друг момент той щеше да почувства пламтящата бяла горещина на желанието. Но сега беше твърде далеч от това.

— Не съм те предала — каза тя.

— Не. Но твоят свещеник го е направил.

— Това е невъзможно! — прогърмя тя.

— Всяка седмица. Без пропуск. Отиваше при отец Джон и изповядваше греховете си. Всяка седмица, докато бяхме заедно. И всяка седмица, когато не бяхме. Аз ти разкрих живота си, а ти му изпя всичко. — Той й обърна гръб, но не се сдържа и отново я погледна. — С изключение на това, че си премълчах за Майкъл. Не съм ли гениален?

Цялото й желание за спор се изпари.

— Той не би направил нещо такова.

— Когато го намеря, ще го убия. Все някога.

Този път той наистина си тръгна. Завъртя се на пети и закрачи към фоайето.

Валентина, Маса и Люси тръгнаха след него.

— Мисля, че ви казах, че искам да съм сам.

— В този си вид няма да стигнеш далеч — каза Маса. — Шансовете ти може би ще са по-добри, ако дойдем с теб.

Люси изтича до вратата и огледа коридора за охранители на Ошикора.

— Чисто е.

— Да, така или иначе, няма да свърши зле и в двата случая.

Той се поколеба пред прага, но Валентина опря длан в гърба му и леко го побутна навън.

— Или тръгваме сега, или изобщо няма да тръгнем.