Харлан Коубън
Остани (8)

8

Думите „Кантора Хари Сътън“ бяха красиво изписани върху армираното стъкло. Старата школа.

Меган леко почука на стъклото и Хари отговори с ехтящ глас:

— Влез!

Тя хвана топката на бравата. Преди няколко часа тя бе позвънила вкъщи и бе казала на Дейв, че ще се върне късно. Той искаше да узнае причината. Тя го бе посъветвала да не се тревожи и бе затворила. А сега бе тук, беше се върнала в Атлантик Сити, мястото, което познаваше твърде добре.

Меган отвори вратата със съзнанието, че това й действие вероятно щеше да промени всичко. Офисът още представляваше запусната канцелария, състояща се от една стая с ниски секции, ала Хари можеше да я ползва и в такъв вид.

— Здрасти, Хари!

Хари не бе привлекателен мъж. Под очите му имаше толкова дълбоки торбички, че ако ги напълнеше с вода, в тях можеше да организира двайсетдневен круиз по море. Носът му бе подут като на карикатура.

Косата му стряскаше с белотата си, която би изчезнала само под дулото на пистолет. Ала усмивката му, да, тя бе изпълнена с щастие. Усмивката му стопли Меган, върна я обратно и я накара да се почувства в безопасност.

— Твърде дълго те нямаше, Каси.

Някои наричаха Хари „уличен адвокат“, ала това не бе чистата истина за него. Преди четири десетилетия той бе завършил юридическия факултет в Станфорд и бе започнал сътрудничество в престижната юридическа фирма „Кронбърг, Райтър и Роузмън“. Една нощ няколко добронамерени колеги повлякоха свенливия и тих адвокат в Атлантик Сити да играят хазарт, да задяват момичета и изобщо да се потопят в разврат. Срамежливият Хари се отдаде на безпътица и повече не излезе от там. Напусна голямата фирма, написа името си върху вратата на точно тази кантора и реши да защитава онеправданите в града, които в много отношения се състояха от всички, започнали живота си от тук.

Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са ангелчета, нито раздават благотворителност — в случая с Хари, той определено предпочиташе грешниците пред светците — ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях.

— Здравей, Каси — поздрави я той.

Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си.

— Как я караш, Хари?

Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят.

Запита се дали идването й не бе грешка.

— Благодаря, добре.

— Благодаря, добре?

Хари кимна и прехапа устни.

— Какво става, Хари?

Внезапно очите му се насълзиха.

— Хари?

— По дяволите — изруга той.

— Какво?

— Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта.

Тя мълчеше и чакаше.

— Просто… Мислех, че не си между живите.

Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият свръхемоционален човек, когото помнеше.

— Хари…

Той махна с ръка.

— След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата.

— Не съм изчезвала с онзи.

— Самичка ли изчезна?

— Нещо такова.

— Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат.

— Знам — отвърна Меган. — Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти.

 

 

Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората, свързани с миналото й — така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя носеше свободен суичър.

Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше.

Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни.

Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори: „Иисус дава ли големи бакшиши?“.

Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот?

Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си бе метнал пуловер.

Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита, победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи.

Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха от ума й.

Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й тъжно.

Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до мъже.

Понякога — в повечето случаи — Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че е постоянен неин спътник.

Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално като дете, нищо подобно, благодаря много, но тя наистина притежаваше друго качество, често срещано у хора, които практикуват нейната професия.

Тони можеше да признае пред себе си, че бе мързелива по рождение и че всичко й доскучаваше много бързо.

Непрекъснато говорят как момичетата стигат до развала, или им липсва самооценка и, уви, това бе самата истина, ала най-важното беше, че повечето момичета просто не искаха да се заловят за истинска работа. Че кой искаше такова нещо? Помислете само — какви бяха алтернативите на онова, което вършеше сега? Да вземем сестра й Бет. Откакто преди шест години бе завършила гимназия, Бет работеше върху данни за нуждите на застрахователна компания. Седеше във вмирисана задушна кабинка пред монитора и вкарваше в компютъра бог знае какви данни — час след час, ден след ден, година след година, напъхана в кабинка, която бе по-тясна от затворническа килия, докато накрая какво?

Тя потръпна.

Каза си: По-добре ме убий на мига.

Ето с какви опции разполагаше тя при провал: първо, безсмислено да печата застрахователни данни в тясна вмирисана кабина… или, второ: да танцува всяка нощ и да пие шампанско с компании.

Страхотен избор, нали?

Ала работата й в „Ла Крим“ не протичаше по начина, по който очакваше. Бе разбрала, че тук можеше да си определя срещи с подходящи мъже по-успешно, отколкото на имейл адреса Match.com, ала най-близо до истинската връзка бе запознанството й с Карлтън. А какво бе направил той? Беше счупил пръста й и бе заплашил Ралфи.

Някои момичета наистина си намират богати мъже, но в по-голямата си част те бяха хубавички, а щом се погледнеше по-внимателно в огледалото, Тони виждаше, че не е от тях. Не бе от хубавичките. Трябваше да си слага тонове грим. Кръговете под очите й ставаха все по-тъмни.

Нуждаеше се от корекция на бюста и макар да бе само на двайсет и три, варикозните вени по краката й ги правеха релефни като географска карта.

Наперената млада блондинка с полото едва забележимо помаха с ръка на Тони.

— Госпожице, може ли да поговорим за малко?

Тони усети нещо като завист към нахаканата блондинка с усмивка като за реклама на паста за зъби. Очарователният мъж вероятно беше приятелят й. Вероятно се отнасяше добре с нея, водеше я на кино, държеше й ръката в търговския център. Късметлийка. Със сигурност бяха разпространители на Библията, но изглеждаха щастливи и здрави, сякаш никога в живота си не бяха познали тъгата. Тони би заложила всичките си спестявания на своя мизерен живот, че всеки един от познатите на тези двамата бе още между живите. Родителите им бяха все още щастливо женени и имаха вид на здрави хора, също като тях, само малко по-възрастни и играеха тенис, организираха събирания на барбекю, както и големи официални вечери, на които роднините им скланяха глави и изричаха благодарствената молитва.

Не след дълго те щяха да й съобщят, че разполагат с отговорите на всички нейни въпроси и, съжалявам много, но Тони просто не бе в настроение. Не и днес.

Счупеният й пръст я болеше толкова много. Едно ченге току-що я бе заплашило, че ще я хвърли в затвора. А нейният склонен към садизъм, ненормален „приятел“ изчезна и може би по божията воля бе вече мъртъв.

Усмихнатото чаровно момче рече:

— Искаме за миг да поговорим с вас.

Тони бе на път да им каже да се махат, но нещо я накара да спре. Тези двамата не приличаха на стандартните разпространители на библейските истини, които стояха пред клуба и тормозеха момичетата с цитати от Светото писание. Тези изглеждаха по-… сякаш идваха от Средния запад? По-излъскани и с по-лъчист поглед.

Преди няколко години бабата на Тони, лека й пръст, бе попаднала на телевизионни евангелисти по някаква мизерна кабеларка. Предаваха програма, наречена „Музикален час за здраве“, в която невръстни младежи пееха тихо с китари и пляскаха в такт с ръце. Така изглеждаха и тези двамата. Сякаш току-що бяха избягали от църковен хор, изпълняващ химни по някоя телевизионна кабеларка.

— Няма да ви отнеме много време — увери я нахаканата блондинка.

И ето ги сега тук, на прага й, и то точно днес. Не стояха пред задния вход на клуба. Не скандираха лозунги срещу грехопадението. Може би след цялостната разруха, след счупването на пръста й, който я болеше, както я боляха ходилата и всичко останало, а костите й бяха толкова уморени, че тя не можеше да направи и стъпка повече, тези две хлапета имаха причина да бъдат тук. Може би те наистина бяха изпратени да спасят Тони, когато тя се намираше в най-голяма нужда. Сякаш бяха двама ангели, паднали от небето.

Възможно ли бе това?

Самотна сълза се търкулна по бузата на Тони. Нахаканото русокосо момиче й кимна с глава, макар добре да разбираше през какво преминава Тони в момента.

Може би, мислеше си Тони, докато вадеше ключа си, аз наистина се нуждая от спасение. Може би тези две хлапета, колкото и невероятно да звучеше, държаха нейния билет към един по-добър живот.

— Добре — рече Тони, като преглътна хлипането си. — Можете да влезете. Но само за минутка, става ли?

И двамата кимнаха.

Тони отвори вратата. Ралфи се спусна през стаята към тях, ноктите му се забиваха в линолеума. Тони усети как сърцето й се свива от звука. Ралфи — единственото хубаво, приветливо, любещо нещо в живота й. Тя се наведе и пусна Ралфи да мине по нея. Изкикоти се през сълзи и почеса Ралфи на специалното място зад ушите, после отново се изправи.

Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва.

— Колко красиво куче — забеляза нахаканата блондинка.

— Благодаря.

— Може ли да го помилвам?

— Разбира се.

Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега бе друга. Някак отвлечена…

Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й нанесе внезапен удар право в лицето.

Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук, който чу, бе скимтенето на Ралфи.