Харлан Коубън
Остани (6)

6

Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи, като я видя да свива вляво по другия коридор.

Стаята на Агнес бе третата от дясната страна. Меган отвори вратата и чу тихо пъшкане откъм леглото. Вътре беше тъмно като в рог.

По дяволите, къде е нощната светлина?

Завъртя електрическия ключ, обърна се към леглото и усети, че сърцето й отново ще се разкъса от жалост.

— Агнес?

Възрастната жена седеше, завита до опулените си като пържени яйца очи, и приличаше на малко дете, което гледа страшен филм.

— Меган е.

— Меган?

— Всичко е наред. Тук съм.

— Той отново беше в стаята — прошепна възрастната жена.

Меган бързо се доближи до леглото и прегърна свекърва си. Агнес Пиърс бе толкова отслабнала през последната година, че й се стори, че прегръща торба с кокали. Старицата бе студена и трепереше в широката си нощница. Меган остана така няколко минути, като я успокояваше по същия начин, по който бе успокоявала децата си, когато се събуждаха от кошмарен сън.

— Извинявай — продума Агнес през сълзи.

— Шшшт, всичко е наред.

— Не биваше да ти се обаждам.

— Искам да ми се обаждаш — отвърна Меган. — Ако нещо те уплаши, винаги трябва да ми се обаждаш, разбра ли?

Мирисът на урина не можеше да се сгреши. Щом Агнес се успокои, Меган й помогна да смени памперса — Агнес отказа да остави Меган сама да свърши това — и отново я сложи да си легне.

Щом двете се настаниха една до друга в голямото легло, Меган рече:

— Искаш ли да ми разкажеш?

По страните на Агнес се затъркаляха сълзи. Меган надникна в очите й, тъй като очите разкриваха всичко. Симптомите на деменция започнаха преди три години с обичайното забравяне. Наричаше сина си Дейв „Франк“, не по името на покойния си съпруг, а на годеника си, който я бе изоставил пред олтара преди петдесет години. Отдадена на внуците си баба, Агнес внезапно започна да забравя имената на децата, не си спомняше дори кои са. Това бе стреснало Кайли. Параноята бе обичайният спътник на Агнес. Тя си мислеше, че телевизионните драми се случват в реалността, тревожеше се, че убиецът от сериала „От местопрестъплението: Маями“ се крие под леглото й.

— Пак беше в стаята ми — каза й Агнес сега. — Каза, че ще ме убие.

Това пък беше друга заблуда. Дейв се бе опитал, ала не му стигаше търпение за подобни неща. По време на последните финали на Националната футболна лига по футбол в САЩ „Супербол“, точно преди да разберат, че тя повече не може да живее самичка, Агнес продължаваше да настоява, че мачът не се предавал на живо, че тя вече го била гледала и знаела кой ще победи. Дейв започна весело с въпроса:

— Кой печели? Ще предложа и пари за обзалагането.

Агнес бе отговорила:

— О, ще видиш.

Ала Дейв не остави така въпроса.

— Ами да, какво ще стане сега? — бе попитал той, като с всеки миг се вбесяваше все повече и повече.

— Гледай — бе отвърнала Агнес и още щом мачът свърши, лицето й се озари и тя рече: — Видя ли? Нали ти казах?

— Какво си ми казала?

Меган:

— Остави, Дейв.

Агнес продължи да кима към сина си.

— И преди съм гледала този мач. Казах ти.

— Тогава кой победи?

— Не искам да ти развалям изненадата.

— Предаването е на живо, мамо. Не може да знаеш.

— Разбира се, че знам.

— Тогава, кой победи, а? Кажи ми кой победи.

— И да разваля всичко?

— Няма да го развалиш. Просто ми кажи кой победи.

— Ще видиш.

— Не може да си гледала мача, мамо. В момента го предават на живо.

— Разбира се, че съм го гледала. Вчера го предаваха.

И диалогът им продължи така, докато лицето на Дейв не стана мораво, а Меган не се намеси и не му напомни отново, че Агнес не е виновна.

Толкова им беше трудно. Разболяваме се от рак или получаваме инфаркт, ала душевните болести са по дефиниция непонятни за нас.

През изминалите месец-два Агнес стана жертва на друга заблуда — някакъв мъж нахлуваше в стаята й и я заплашваше. Дейв пак искаше да пренебрегне ставащото.

— Остави телефона да звъни — уморено простенваше той. — Ще трябва да изискаме по-голям контрол над нея.

Но Меган не можеше така. Във всеки случай още не.

Лекарите я бяха предупредили, че положението на Агнес се влошава и че е почти готова за „третия етаж“, където настаняват пациентите с Алцхаймер. За външни хора това изглеждаше жестоко, ала сега Дейв повярва. Тъй като нямаше никаква надежда за излекуване, работещите на „третия етаж“ правеха всичко възможно, за да могат пациентите да се почувстват удобно, като използват „утвърждаваща терапия“, което в общи линии означаваше следното: „Щом вярваш, че е истина, значи е истина“. Така че, ако вярваш например че си двайсет и две годишна майка на новородено, сестрите те оставяха да храниш и гушкаш „пеленачето“ (кукла) и му гугукаха като роднини, дошли да го видят.

Друга една жена вярваше, че е бременна, така че непрекъснато питаше колко време й остава до термина, дали иска момиче или момче и други такива.

Меган погледна уплашеното лице на Агнес. Само преди няколко години Агнес бе язвителна — забавна, рязка и удивително цапната в устата. Една вечер, когато двете жени си бяха пийнали достатъчно, Меган дори й разказа част от истината за миналото си. Не цялото. Само намекна, че е имало още нещо. А Агнес бе отвърнала:

— Знам, сладурче. Всички си имаме тайни.

Повече не издумаха и дума за това. Колчем Меган искаше да повдигне въпроса отново — е, тогава пък все ставаше твърде късно.

— Вече съм добре — заяви Агнес. — Можеш да си тръгваш.

— Имам още малко време.

— Трябва да закараш децата на училище, нали?

— Достатъчно големи са, за да се погрижат сами за себе си.

— Наистина ли? — наклони на една страна главата си тя. — Меган?

— Да?

— Какво ще направиш, ако тази нощ той пак пристигне?

Меган върна вниманието си към нощната лампа.

— Кой я загаси?

— Той.

Меган се зачуди. Утвърждаваща терапия. А защо не, по дяволите?

Може пък тя да предложи на ужасената жена успокоение.

— Донесох нещо, което може да помогне.

Тя бръкна в чантичката си и измъкна нещо, което напомняше на дигитален будилник.

Агнес изглеждаше объркана.

— Това е шпионска камера — каза Меган.

Беше я купила от ТВ магазин за шпионски материали. Да, тя можеше да каже, че е шпионска камера — утвърждаващата терапия нямаше нищо общо с честността — но защо трябваше да се лъже, без да има нужда от това?

— Така ще можем да хванем копелето на местопрестъплението.

— Благодаря ти — отвърна Агнес с насълзени — може би от облекчение? — очи. — Много ти благодаря, Меган.

— Няма нищо.

Меган остави камерата така, че да гледа към леглото. Камерата работеше с индикатор за време и движение. Агнес винаги се обаждаше в три след полунощ.

— Сега ще направя ето какво — заобяснява тя. — Ще наглася таймера, така че записът да започне в девет вечерта и да продължи до шест сутринта, съгласна ли си?

— Ръцете ти — каза Агнес.

— Моля?

— Треперят.

Меган погледна към тях. Агнес имаше право. Пръстите й едва уцелваха бутоните.

— Щом дойде за мен — прошепна Агнес, — и моите ръце се разтреперват.

Меган отново се приближи до леглото и пак прегърна свекърва си.

— И ти, нали, Меган?

— Какво и аз?

— И ти си уплашена. Трепериш, защото се боиш от него.

Меган не знаеше какво да отговори.

— В опасност си, нали, Меган? И при теб ли идва?

Меган понечи да каже „не“, да я успокои, че всичко е наред, ала се спря. Не искаше да я лъже.

Защо Агнес да си мисли, че е единствената, която се страхува?

— Аз… не знам — отвърна Меган.

— Но ти се боиш, че е дошъл, за да те вземе?

Меган преглътна и си помисли за Стюарт Грийн, за края на тяхната история.

— Мисля, че е така.

— Не би трябвало.

— Не трябва ли?

— Не.

Меган се помъчи да кимне.

— Добре. Да ти кажа ли нещо? Няма да се страхувам, ако и ти не се страхуваш.

Ала Агнес се намръщи и отпъди с махване на ръка снизхождението в отговора й.

— Има разлика.

— Каква е тя?

— Ти си млада — отвърна Агнес. — Силна си. Издръжлива. Сблъсквала си се със злощастието, нали?

— Също като теб.

Агнес го пропусна покрай ушите си.

— Не си стара жена, прикована към леглото. Не трябва да лежиш безпомощна в мрака и да чакаш трепереща да дойде и да те прибере.

Меган само я погледна и си помисли: Леле, ами сега? Кой е подложен на утвърждаваща терапия в момента?

— Не чакай в мрака — развълнувано прошепна Агнес. — Никога не се чувствай безпомощна. Ще го направиш ли? Заради мен? Не искам да се чувстваш така.

— Добре, Агнес.

— Обещаваш ли?

Меган кимна.

— Обещавам.

Говореше сериозно. Утвърждаваща терапия или не, Агнес бе изрекла универсална истина: Да си уплашен е лошо, но да се чувстваш безпомощен е още по-зле. И бездруго откакто видя Лорейн Меган се забавляваше с мисълта да осъществи голямата промяна. Това можеше да извади миналото й на показ по лош начин, ала Агнес бе подчертала, че така е по-добре, отколкото да лежиш безпомощна в мрака.

— Благодаря ти, Агнес.

Старата жена замига с очи, сякаш искаше да спре напиращите си сълзи.

— Тръгваш ли?

— Да. Но ще се върна.

Агнес разтвори обятия.

— Може ли да останеш близо до мен малко по-дълго? Не много. Знам, че трябва да тръгваш. Но няколко минути няма да те забавят кой знае колко, нали?

Меган поклати глава.

— Никак дори.