Харлан Коубън
Остани (5)

5

Меган лежеше на леглото и четеше списание. Дейв бе легнал до нея и гледаше телевизия с дистанционно в ръка. За мъжете дистанционното управление на телевизора бе като умиротворител или защитен плащ. Те просто не можеха да гледат телевизия, без да стискат дистанционното, което бе винаги в готовност.

Беше малко след десет часа вечерта. Джордан вече спеше. Кайли бе друга работа.

Дейв каза:

— Ти ли ще имаш честта, или оставяш на мен?

— Ти го направи последните две нощи — въздъхна Меган.

Дейв се усмихна, без да откъсва очи от телевизора.

— Последните три нощи. Но кой ли ги брои?

Тя остави списанието. Кайли си лягаше винаги точно в десет, но никога не тръгваше към стаята си, докато родителите й не настоят за това. Меган се изтърколи от леглото и тръгна по коридора.

Можеше да се провикне: „Лягай си веднага!“, ала и това бе точно толкова уморително, а и можеше да събуди Джордан.

Меган открехна вратата и мушна глава в отвора.

— Време е за сън.

Кайли дори не отклони поглед от монитора.

— Още само петнайсет минути, става ли?

— Не. Лягаш си точно в десет. А вече е почти десет и четвърт.

— Джен има нужда от помощ за домашното си.

Меган се начумери.

— На фейсбука си ли?

— Само петнайсет минути бе, мамо. И край.

Но никога нямаше да са само петнайсет минути; след петнайсет минути лампите още щяха да светят, Кайли щеше да е още на компютъра, Меган отново трябваше да става, за да я накара да си легне.

— Не. Веднага.

— Но…

— Искаш ли да се обоснова?

— Господи, какъв ти е проблемът? Петнайсет минути!

— Веднага!

— Защо крещиш? Непрекъснато ми крещиш.

И така нататък. Меган си помисли за Лорейн, за посещението й, за това, че не бе създадена за деца, и за една от онези майки на ъгловата маса в кафенето на „Старбъкс“, за това как миналото ти винаги те преследва, и хубавото, и лошото, как го опаковаш в кутии и го складираш в някой килер, като си мислиш, че ще е като останалите кутии, складирани в дома ти — нещо, което пазиш, ала никога не отваряш — и един ден, когато реалността те притисне отвсякъде, влизаш в килера и отново го отваряш.

Когато Меган се върна в спалнята, Дейв вече спеше, телевизорът работеше, а дистанционното беше в ръката му. Той лежеше по гръб. Бе съблякъл ризата си, гърдите му се повдигаха и спадаха с леко хъркане.

Меган спря за миг и го загледа. Той беше едър мъж, все още във форма, ала годините си бяха казали думата. Косата му оредяваше.

Шията му бе поувиснала. Стойката му не бе както преди.

Работеше твърде много. Всеки ден през седмицата той се събуждаше в шест и половина, слагаше си костюм и вратовръзка и потегляше с колата към шестетажния си ъглов офис в Джърси Сити. Работеше като адвокат и пътуваше повече, отколкото трябва. Изглежда, харесваше доста работата си, ала живееше само за миговете, когато ще се прибере у дома при семейството си. Дейв обичаше да се грижи за децата си, да ги гледа на мачовете им и държеше да се представят добре на състезанията. Харесваше му да си бъбри с останалите родители около игрището и да посръбва бира с момчетата от Американския легион, както и да участва във футболната лига на своя старец, а рано сутрин да изиграе един рунд голф в клуба.

Щастлива ли си?

Никога не си бе задавала този въпрос. Всъщност как щеше да отговори? Сега усети, че й се появи желание да отговори. Щастлив ли беше той?

Тя го криеше от него. Може би и той правеше същото. През последните шестнайсет години тя бе спала с този мъж и само с него, а го бе лъгала още от първия ден. Дали сега това щеше да има значение? Дали истината щеше да промени нещо? Той не знаеше нищо за миналото й, макар да я познаваше по-добре от всеки друг.

Меган се приближи до леглото още малко, внимателно взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора. Дейв се размърда и се обърна на една страна. В повечето случаи той спеше свит като в майчината утроба. Тя се намести на леглото до него и се сви във формата на лъжица. Тялото му бе топло. Тя мушна носа си в гърба му. Харесваше й ароматът му. Когато Меган надничаше в бъдещето си, когато се виждаше стара, да живее във Флорида или в някой старчески дом, или пък където и да й е отредено да свърши дните си, Меган знаеше, че ще бъде точно с този човек. Не можеше да си представи нищо друго. Тя обичаше Дейв. Беше си устроила живота с него и го обичаше — нима трябваше да се чувства зле от факта, че от време на време иска нещо повече или нещо по-различно?

Това не бе правилно. Въпросът беше защо бе неправилно.

Тя сложи ръка на бедрото му. Знаеше, че може да приплъзне пръсти под ластика, знаеше как точно ще реагира той, как леко ще простене в съня си. Тя се усмихна при тази мисъл, но по някаква причина реши да не го прави. Мислите й се зареяха назад във времето, когато посети „Ла Крим“. Беше прекрасно да влезе вътре, да усети атмосферата там.

Защо бе отворила затворената врата?

И не толкова абстрактен и философски въпрос: можеше ли Стюарт Грийн наистина да се върне?

Не. Поне тя не си го представяше. Или пък, като си помислиш, неговото завръщане би обяснило всичко.

Внезапно вълнението й прерасна в страх. В миналото имаше хубави мигове, вълнуващи мигове, забавни мигове. Но имаше и много, много страховити мигове.

Като си помислиш, нима всички те не вървяха ръка за ръка?

Нима това не беше част от живота?

Стюарт Грийн. Тя си мислеше, че това бе отдавна заровен дух. Но човек не може да зарови дух, нали?

Меган потръпна, прегърна Дейв през кръста и се приюти още по-близо до него. За нейна изненада той взе ръката й в своята и я попита:

— Добре ли си, миличка?

— Нищо ми няма.

Мълчание. След малко той каза:

— Обичам те.

Меган разбра, че никога няма да може да заспи, но заспа. Хвърли се в съня като от висока канара. В три след полунощ, когато мобилният й телефон звънна, тя все още бе прилепнала за съпруга си в постелята, а ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. Без да се колебае, тя протегна ръка към телефона. Погледна на екранчето кой се обажда, макар че нямаше нужда.

Все още в полудрямка, Дейв изруга и каза:

— Не вдигай.

Ала Меган просто не можеше да не вдигне. Вече се бе изтърколила от леглото и търсеше с крака чехлите си. Постави слушалката до ухото си.

— Агнес?

— Той е в стаята ми — прошепна старицата.

— Всичко ще е наред, Агнес. Тръгвам.

— Моля те, побързай. — Ужасът в шепота й не би могъл да бъде по-очевиден, дори ако бе изписан с премигваща неонова светлина. — Мисля, че има намерение да ме убие.

 

 

Брум не си направи труда да освети служебната си значка, когато влезе в „Ла Крим“, в неговия „Салон за мъже“ — евфемизъм за толкова много неща — ситуиран на две кратки пресечки от географска гледна точка (ала дълга в много друга отношения) от Дъсчената пътека^[1] на Атлантик Сити. Бодигардът на име Дари, стар негов познайник, вече го бе видял.

— Здрасти, Брум.

— Здрасти, Лари.

— По работа или за удоволствие? — попита Лари.

— По работа. Руди тук ли е?

— В офиса си.

Беше десет сутринта, но в клуба вече имаше няколко въодушевени посетители и доста въодушевени танцьори. Един от персонала приготвяше винаги популярния бюфет „всичко за хапване“ (само храна — ха-ха!), като размесваше върху подносите сухи мезета, останали от памтивека. Трябва да отбележим, че бюфетът бе истински развъдник на салмонела и епидемията чакаше да избухне всеки момент, но понякога служителите наистина нямаха избор — оставаше им само такава храна.

Руди седеше зад бюрото си. Може да е работил допълнително по „Семейство Сопрано“^[2], освен ако директорът по кастинга не го бе натоварил твърде много с обичайните неща. Той беше едър мъж със златен синджир, толкова дебел, че да вдигне котвата на кораб за фестивали и круизи, носеше и розов пръстен, какъвто би могъл да се нахлузи на китките на повечето от танцьорките в бара.

— Здрасти, Брум.

— Какво става, Руди?

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Знаеш ли кой е Карлтън Флин? — попита Брум.

— Разбира се. Малък пикльо с меки мускули и изкуствен тен.

— Знаеш ли, че е изчезнал?

— Да, чух за това.

— Недей да тъжиш много.

— Изплаках си очите — отвърна Руди.

— Нещо да ми кажеш за него?

— Момичетата разправят, че пишката му била малка. — Руди си запали цигара и посочи с нея към Брум. — Стероиди, приятелю. Стой далеч от тях. Те те съсухрят и те сбръчкват като стафида.

— Оценявам и здравния съвет, и образността ти. Нещо друго?

— Вероятно е посещавал доста клубове — каза Руди.

— Така е.

— Защо тогава си се захванал с мен?

— Защото е изчезнал. Като Стюарт Грийн.

Думите му накараха Руди да опули очи.

— И? Какво беше онова преди двайсет години?

— Седемнайсет.

— Преди много години. В град като Атлантик Сити това е цяла вечност.

Господи, та това е съвсем логично. Тук живеем като псета. Всичко остарява много по-бързо, отколкото другаде.

И, да, макар да не бе широко оповестено, Стюарт Грийн, изкуфелият баща на малките Сузи и Брандън, верен съпруг на раковоболната Сара, използваше с наслада алкохолните услуги на „Ла Крим“ и компанията на стриптийзьорките. Той поддържаше отделна кредитна карта със сметките, които пристигаха на адреса на офиса му. Накрая Брум го бе казал на Сара с най-безобидните думи, които намери, и реакцията й го бе удивила.

— Мнозина семейни мъже посещават клубове — бе отвърнала Сара. — Какво от това?

— Ти знаеше ли?

— Да.

Ала Сара лъжеше. Той бе зърнал болезнена искрица в очите й.

— Но това няма значение — заяви тя.

И, погледнато от определен ъгъл, наистина нямаше. Фактът, че един мъж може да изпитва удоволствие от невинни любовни погледи, или дори да изпита желание, нямаше нищо общо с важната задача да бъде намерен. От друга страна, когато Брум започна да разпитва шефовете и служителите в „Ла Крим“, оформи се доста тревожна и зловеща картина.

— Стюарт Грийн — рече Руди. — Отдавна не съм чувал това име. Каква е връзката с него?

— Само две неща, Руди.

Защото Брум знаеше, че общото между Грийн и Флин е много малко. Стюарт Грийн бе женен, баща на две деца и работеше здраво. Карлтън Флин беше ерген, разглезен, неосъществен баща.

— Първо: и двамата изчезват на една и съща дата, макар и със седемнайсетгодишна разлика. И второ — Брум махна с ръка, — от една и съща прослойка са.

Във филмите хора като Руди никога не сътрудничат на полицията. В действителност те бягат от неприятностите, както и от неразрешените криминални случаи.

— И как мога аз да помогна?

— Флин имаше ли си любимка тук?

— Имаш предвид като Стюарт и Каси?

Брум замълча в очакване на тъмния облак да отмине.

— Защото, виждаш ли, никое от момичетата ми не е изчезнало, ако това имаш предвид.

Брум продължаваше да мълчи. Стюарт Грийн наистина си имаше любимо момиче тук. Тя също бе изчезнала, и то в същата нощ преди седемнайсет години. Когато федералните, които взеха случая от Брум и Полицейското управление на Атлантик Сити, разбраха, че става въпрос за високопоставени граждани, те видяха какво ще последва, затова бързо оформиха и приеха следната теория: Стюарт Грийн бе избягал със стриптийзьорка.

Ала Сара не искаше и да чуе за това, а и Брум никога не го прие на сериозно. Грийн може и да е бил истински Нарцис с желание да кривне малко встрани, но да остави децата си и да напусне града? Не се връзваше. Нито една сметка на името на Стюарт Грийн не бе докосната. Никакви пари, никакви ценности не бяха пропилени. Не бе събрал багажа си, не бе продал нищо, в службата нямаше и следа от някакво негово намерение да бяга. Всъщност прибраният му кабинет, методично подреденото му бюро говореха за почти завършената кариера на Стюарт. Той имаше постоянен доход, добра работа, връзки в общността, обични родители и потомство. Ако е избягал, всички следи сочеха, че е било внезапно хрумване.

— Добре, ще поразпитам тук-там. За да разбера дали Флин е имал по-специално отношение към някое момиче. Нещо друго?

Досега Брум бе в състояние да назове десет души, които приблизително биха паснали на общия модел на изчезналите мъже. Бившата му жена и партньор Ирин Андерсън бе дори осигурила фотографиите на трима от тях. Трябваше още време, за да осигури снимки и на останалите. Той подаде фотографиите на Руди.

— Познаваш ли някого от тези мъже?

— Заподозрени ли са?

Брум начумерено отмина въпроса.

— Познаваш ли ги, да, или не?

— Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. — Руди разхвърля снимките на бюрото. — Не знам. Този ми изглежда познат.

Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години.

— Откъде го познаваш?

Свиване на рамене.

— Как се казва?

— Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде. Може да съм го виждал преди години.

— Преди осем години, а?

— Не знам, може би, защо?

— Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти трябва.

— По дяволите, аз самият не знам за какво.

Брум бе проверил всички случаи. Засега — а бе още рано — единственият случай, придружен с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки, които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с екзотична танцьорка.

Само едно ченге — едно, вероятно, доста тъпо ченге — не бе повярвало на това твърдение.

— Нещо друго? — попита Руди.

Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно да спре.

— Какво има? — попита Руди.

Брум посочи нагоре.

— Охранителни камери?

— Разбира се. В случай че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък че е жертва на измама и други такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно.

Брум се усмихна.

— И?

— И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те работеха усърдно онази нощ.

— Колко време, преди да го презапишеш?

— Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре.

— Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от миналата година.

 

 

Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фото файлът можеше да покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие. Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци.

Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън.

Видението с кръвта отново се появи пред очите му.

Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него. Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най-важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в пощенската кутия и потегли.