Харлан Коубън
Остани (4)

4

Рей се събуди от тропане по вратата.

Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите, които усещаше отвътре.

— Отвори, Рей.

Беше Фестър.

— Рей?

Хлопането продължаваше. Всяко почукване проникваше в слепоочието му като „две-и-две-четири“.

Той спусна крака от леглото и със замаяна глава успя да задържи тялото си в седнало положение. Досами десния му крак се търкаляше празна бутилка „Джак Даниълс“. Ух! Беше изпаднал в несвяст — не, уви, той отново бе получил „бели петна“ — на дивана, без да си направи труда да издърпа леглото под него. Нямаше одеяло. Нито възглавница. Вероятно и вратът го болеше, ала му беше трудно да разбере поради пулсиращата болка в главата.

— Рей?

— Секунда — отговори той, защото наистина не можеше да се съвземе повече от това и да се раздвижи.

Чувстваше се като махмурлия, повдигнато на десета степен. За миг, може би два Рей изпадна в пълна забрава — не си спомняше какво се бе случило предишната нощ, нито какво бе предизвикало този общ дискомфорт на тялото му.

Вместо това той си мислеше за последния път, когато се бе чувствал по същия начин, много, много отдавна, преди всичко да бе свършило за него. Тогава беше фоторепортер и работеше за Асошиейтед Прес, пътуваше из Ирак с Двайсет и четвърта дивизия на морската пехота по време на първата война в Персийския залив, когато избухна мината. Чернилка — после болка. Известно време нещата изглеждаха така, сякаш щеше да загуби крака си.

— Рей?

Хапчетата бяха до леглото му. Хапчета и алкохол — идеалният среднощен коктейл. Питаше се колко ли бе изпил и кога точно, а после изпрати всичко по дяволите. Гаврътна още две глътки, насили се да стане и залитна към вратата.

Щом Рей я отвори, Фестър възкликна:

— Леле!

— Какво?

— Изглеждаш така, сякаш два огромни орангутана са те използвали за свой сексуален слуга.

Ох, този Фестър.

— Колко е часът?

— Три.

— Кога, следобед ли?

— Да, Рей, следобед. Виждаш ли светлината навън? — И Фестър посочи зад него. После изрече с глас на учител в детска градина: — В три следобед навън е светло. В три сутринта е тъмно. Ще ти го обясня с чертеж, ако ще ти помогне.

Сякаш само сарказмът му липсваше. Странно. Той никога не се успиваше до след осем, а сега беше вече три? Белите петна трябва да са били доста тежки. Рей се плъзна на една страна и пропусна Фестър вътре.

— Има ли причина за посещението ти?

Фестър, който бе огромен на ръст, се сви, когато влезе в стаята. Той чу въпроса, кимна и отвърна:

— Леле, какво бунище.

— Да — каза Рей. — С парите, които ми плащаш, мислиш, че съм си купил голяма къща в затворен комплекс, така ли?

— Ха! — посочи с пръст Фестър. — Ето го!

— Нещо ти трябва ли?

— Тук.

Фестър бръкна в чантата си и подаде на Рей фотоапарат.

— Използвай го, докато си купиш нов.

— Трогнат съм — отвърна Рей.

— Е, свърши добра работа. Ти си също така единственият ми служител, който не употребява наркотици, само алкохол. И това те прави най-добрия ми работник.

— Миг на нежност, така ли, Фестър?

— Да — кимна с глава Фестър. — Не успях да намеря никой друг, който да може да свърши работата на Джордж Куелър довечера. Леле-мале, какво виждат очите ми? — посочи към таблетките Фестър. — Дотук с хвалбите относно дрогата.

— Това са болкоуспокояващи. Не си ли спомняш, че снощи ме нападнаха?

— Да. Но все пак…

— Това означава ли, че съм изгубил приза „Служител на месеца“?

— Не и ако не открия и иглите наоколо.

— Не съм в състояние да работя довечера, Фестър.

— Какво, нима се каниш да останеш цял ден на легло?

— Да, планът ми е такъв.

— Промени плановете си. Имам нужда от теб. При това плащам надница и половина.

Той се огледа и се начумери.

— Не че имаш нужда от парите, нищо подобно.

Фестър си тръгна. Рей сложи да топли вода. Кафе. Отгоре идваха високи гласове на деца, говорещи на урду. Звучаха така, сякаш хлапетата се връщаха от училище. Рей се запъти към душа и остана под топлата струя до изчерпване на горещата вода.

От магазина за деликатеси на Майло на ъгъла се носеше подло ухание. Рей бързо се запъти натам, сякаш се страхуваше, че магазинът можеше и да избяга. Мъчеше се да се съсредоточи върху текущата задача, без да мисли занапред — попита Майло как смогва да държи гърба си изправен цял ден, бръкна в джоба си за парите, усмихна се на следващия клиент и купи местния вестник. Опита се да практикува дзен и да мисли само за мига, да не гледа в бъдещето, защото не желаеше да си спомня за кървавото петно.

Прегледа вестника. Статията за изчезването бе придружена със същата снимка, която бе видял по новините вечерта. Устата на Карлтън Флин бе готова за целувка. Класически задник. Косата му бе тъмна и стърчеше високо; на гладката му като на бебе кожа, покриваща тренирана мускулатура, се виждаха татуировки; приличаше на човек, участвал в някое от противните телевизионни риалити програми в Джърси, посветени на самомнителни, спрели да се развиват дървеняци, които наричат момичетата „пожарогасители“.

Карлтън Флин имаше досие — три нападения. Беше на двайсет и шест, разведен и „работеше за бащината си популярна фирма“.

Рей сгъна вестника и го пъхна под мишница. Не му се мислеше за случая. Не му се мислеше за снимката на Карлтън Флин в компютъра си, нито му се щеше да се попита защо някой би се опитал да го нападне, за да я открадне. Искаше да остави това зад гърба си, да продължи живота си, ден по ден, миг след миг. Блокира и оцелява — също като през последните седемнайсет години.

Как ти се бе отразило това, Рей?

Той затвори очи и се остави по течението на спомените си за Каси.

Беше отново в клуба, омаян от алкохола, гледаше я как танцува сластно с някакъв клиент — изцяло и страстно влюбен с всяка клетка на съществото си — ала въпреки това без капчица ревност. Каси го погледна над рамото на партньора си с поглед, който би събудил и мъртвец, а той просто й се бе усмихнал в очакване да остане сама, защото знаеше, че в края на деня (или нощта) тя щеше отново да е негова.

Въздухът около Каси бе винаги наелектризиран. Имаше веселие, страсти, спонтанност, както и топлина, нежност, интелигентност. Тя те караше да й разкъсаш дрехите и да я хвърлиш на най-близкото легло, докато в същото време съчиняваш любовен сонет в нейна чест. Внезапни образи, тлеещ огън, топъл дъх — всичко това бе по възможностите на Каси, и то наведнъж.

Жена като нея, е, понякога трябваше и да дава, нали така?

Той си спомни за онази снимка при проклетите развалини в парка. Би ли могъл нападателят да е търсил тъкмо нея? Не му се струваше така. Извика в главата си всички възможни сценарии и накрая реши.

Беше се крил достатъчно дълго. От голямата фотожурналистика той бе стигнал до този ужасен преустроен център, до радостите в Атлантик Сити, до това да загуби всичко. Беше се преместил в Лос Анджелис, работеше като истински папарак, замеси се в друга бъркотия и се върна отново тук. Защо? Защо се бе преместил отново на мястото, където бе загубил всичко, освен ако… освен ако нещо не го теглеше назад. Освен ако нещо не го караше да се върне и разбере истината.

Каси.

Той попремига, за да отпъди образа й, върна се в колата и потегли към парка. Заведението, което посещаваше почти всеки ден, беше още отворено.

Рей със сигурност не можеше да изрече с думи какво точно го водеше насам. Толкова неща се бяха променили в него, с изключение на едно — необходимостта му да държи фотоапарата си в ръце. Много неща изграждат фотографа, но в неговия случай ставаше дума за необходимост и тя бе много повече от желание. В действителност той не виждаше, нито възпроизвеждаше нещо, докато не го фотографира. Виждаше целия свят през обектива. За повечето хора онова, което не можеха да видят, чуят, помиришат или вкусят — то не съществуваше. За него нещата стояха тъкмо обратно — нищо не бе реално, докато той не го уловеше с фотоапарата си.

Ако тръгнеш по дясната страна на пътеката, можеш да стигнеш до ръба на канарата и на фона на небето да видиш силуета на Атлантик Сити. Нощем океанът светеше като лъскава тъмна завеса. Гледката, ако рискуваш да минеш под издатината, спираше дъха ти.

Щом пое нагоре по отдалечената пътека, Рей направи няколко снимки, като се криеше зад обектива, сякаш той му осигуряваше закрила. Развалините на старата мелница за желязна руда се намираха на ръба на Пайн Барънс, най-голямото трасе в Ню Джърси, пресичащо гората. Веднъж, преди много години, Рей се бе отклонил от пътя и бе навлязъл дълбоко навътре. Бе попаднал на необитаема циментова хижа, покрита с графити, някои от които му се видяха сатанински. Пайн Барънс още изобилстваше с руини на обезлюдени градове. Бродеха слухове за извършени злодеяния дълбоко в гората. Ако сте гледали мафиотски образи на кино, със сигурност сте видели и онези кадри, в които те погребват някой труп в Пайн Барънс. Рей твърде често се връщаше към тези си мисли. Някой ден, казваше си той, ще измислят уред, който да показва какво е заровено в пръстта под краката ти, като прави разлика между кости и пръчки, между корени и камъни, и кой знае какво може да откриеш.

Рей преглътна и отпъди тази мисъл от главата си. Когато стигна до старата пещ за желязна руда, той извади снимката на Карлтън Флин и я заразглежда. Флин бе застанал вляво на път за тази пътека, същата, на която преди седемнайсет години стоеше и Рей. Защо? Какво е правил Карлтън Флин на това място? Добре, може да е бил поредният планинар или любител на приключения. Но защо се е намирал на същото това място седемнайсет години, след като Рей е бил тук, и защо после е изчезнал? Накъде е тръгнал от тук?

Нямаше представа.

Куцукането на Рей вече едва се забелязваше. Ако се загледаш отблизо, непременно ще го видиш, ала Рей се бе научил как да го прикрива. Щом се заизкачва по възвишението и застана точно там, откъдето бе заснел Карлтън Флин, болката от старата травма се събуди отново. Останалата част от тялото му все още го болеше от нощното нападение, но засега Рей бе в състояние да не обръща внимание.

Нещо привлече погледа му.

Той се спря и с присвити очи погледна назад по пътеката, която слизаше надолу. Слънцето блестеше.

Може би бе тъкмо това. Както и странният ъгъл на наклона на малкия хълм. Не би го видял, ако е на пътеката, но нещо там се отразяваше, нещо точно където започваше гората, точно срещу големия речен камък. Рей се намръщи и пристъпи към него.

Какво, по…?

Когато се приближи още повече, той се наведе да го огледа. Протегна ръка, ала се отдръпна, преди да го докосне. Не си зададе никакъв въпрос. Извади фотоапарата си и започна да снима.

Там, на земята, току зад камъка, имаше струйка засъхнала кръв.