Харлан Коубън
Остани (39)

Епилог

Две седмици по-късно

— Готов ли си? — попита лекарят.

Дел Флин кимна с глава. Той държеше ръката на своята красива Мария. Лекарят измъкна захранващата тръба и изключи дихателния апарат.

Дел знаеше, че някъде извън стаята ченгетата затварят здраво кръга около него и Голдбърг, но така да бъде. Той вече бе загубил онова, което наистина имаше значение за него. Ето това — това, което ставаше тук в момента — то имаше най-голямо значение.

Дел не се отделяше от Мария. Не изпускаше ръката й от своята. В продължение на осем часа той говореше на Мария за първия път, когато я бе видял, как още тогава е знаел, че са определени един за друг. Той се смя на първата им среща, как се бе препънал на излизане от автомобила в бързината си да й отвори вратата. Спомена всеки миг от деня, в който се роди Карлтън, как едва не припадна при появата му, как никога не е била по-красива от мига, в който е държала на ръце малкото си момченце. И накрая, когато до края на живота й оставаха броени минути, той захлипа. Молеше я да му прости. Умоляваше я да не го оставя сам-самичък. Говореше екзалтирано и яростно, ала така и не й каза какво се бе случило с Карлтън.

Мария почина, докато Дел й държеше ръката.

Преди да бъде освободен от затвора, Рей Ливайн се съгласи да помогне на властите да се опитат да намерят останките на Стюарт Грийн. Адвокатът му Флеър Хикъри подготви документите. В замяна на помощта му Флеър настоя да не се повдигат никакви обвинения срещу клиента му. Районната прокуратура тутакси се съгласи. Накрая обвиниха Рей Ливайн само в това, че се е отървал от тялото на мъртвец — престъпление с отдавна изтекъл срок на давност.

По искане на Сара Грийн, вдовицата на Стюарт Грийн, поставиха Брум начело на групата за издирване. Рей Ливайн ги поведе по друга скрита пътека — в този казус имаше толкова много скрити пътеки — към отдалечената скала, откъдето бе захвърлил натъпканите в торби части от тялото в едно езеро. Гмуркачите откриха няколко торби, все още непокътнати.

Така че сега всички бяха на гробищата и погребваха останките на Стюарт Грийн. Сара, вече официално обявена за вдовица, стоеше между дъщеря си Сузи и сина си Брандън.

Брум наблюдаваше лицата им и се питаше какво ли ще последва. Сара бе живяла в състояние на потиснатост толкова дълго време, че той се боеше да не би да остане така цял живот.

За други животът продължаваше. Рики Маниън например бе оправдан за извършване на убийство и бе освободен от „Рауей“.

Когато излезе през портата, никой не го посрещна.

Ковчегът се удари в дъното на ямата.

Брум тъкмо се бе върнал от поредното посещение/разпит при Лорейн. Тя говореше само пред него — такова бе условието й — но пък той имаше свободата да обсъжда онова, което бе научил, с другите. В началото се питаше каква ли игра играеше тя — във всеки случай тя като че ли нямаше нищо общо с изтощението и непрекъснатото криене; Лорейн се беше предала твърде лесно и той се чудеше какво ли бе цялото онова говорене за „плана“ й.

Отне му известно време, но накрая разбра.

Брум бе станал неин довереник и изповедник и макар да не желаеше да го признае, на него все още му харесваше да е с нея, което, разбира се, би могло да обясни затрудненията в отношенията му с жените.

Лорейн знаеше, че той все още има въпроси, и правеше всичко възможно да му отговаря. По време на последната им частна среща той каза:

— Разкажи ми за Рос Гънтър.

— Беше първата ми жертва — отвърна Лорейн, облечена вече в оранжеви дрехи. — След съпруга ми, естествено, аз бях малко по-амбициозна, но си струваше.

— Какво имаш предвид с това „амбициозна“?

— Виждаш ли, аз харесвах Стейси. Тя бе добро хлапе, страдала цял живот от мъжете. Имаше ужасен приятел на име Рики Маниън. Няма да повярваш какво й правеше. А после, тъй като понякога бедата не идва сама, Стейси привлече вниманието на друг ненормалник на име Рос Гънтър. Така че първоначалният ми план бе да убия и двамата.

— И какво се обърка?

Лорейн се усмихна и извърна очи.

— За повечето мъже, които познавам, убийството може да е като, да речем, секса. След като го извършиш веднъж, може за известно време да изгубиш желание за това. Така че аз убих Гънтър и вместо да убия и Маниън, реших, че е много по-интересно да пришия убийството на него. Истината беше, че като убия само Гънтър, Стейси нямаше да се освободи. Трябваше да се отърва и от двамата. Странна логика, признавам, но подейства.

— Това стана през първата година?

— Да.

Тогава Брум стигна до самата същност.

— А Стюарт Грийн бе убит на втората година?

— Аха. Така стоят нещата. Не знаех какво е станало с него. Знаех, че съм го убила. Изпратих Каси там, защото исках да разбере, че вече е свободна. Не мислех, че ще се уплаши. А трябваше да се досетя. Това бе грешка от моя страна и ми послужи за урок. Така или иначе, когато никой не откри тялото на Стюарт… е, аз също не узнах какво се е случило с него. Струва ми се, че се поуплаших. Помислих, че Каси е скрила трупа или нещо такова. Но после и тя изчезна. Дори по едно време си казах, че Рей може да я е убил и да е скрил и двата трупа, особено след като го видях около развалините преди няколко седмици, точно преди да се появи Карлтън Флин.

— Почакай, ти си го видяла?

Лорейн кимна.

— Едва не отложих цялата работа, но си казах, че едва ли ще съм жива на следващия Марди Гра, така че по дяволите.

— Значи ти си нападнала Рей с бата и си откраднала фотоапарата. Искала си да вземеш снимките, които е направил.

— Виноват — каза Лорейн. — Няма да ме обвиниш и в нападение, нали?

— Можем и да го пропуснем.

— Няма да е кой знае какво в сравнение с всички тези мъртъвци, нали така? Както и да е, докъде бяхме стигнали? До Каси, нали?

Брум кимна с глава.

— Не исках да обърквам живота й, но трябваше да разбера какво става. Тази мисъл ме преследваше. Опитах се да я намеря, но тя наистина бе успяла да изчезне. Междувременно те наблюдавах, Брум, следвах те по твоя път, за да разбера какво се е случило със Стюарт Грийн. Ти нямаше никаква представа. Без труп нямаше престъпление. Виждаш ли, и аз понаучих нещо от това. Ама че объркване беше. Така че реших да променя начина си на действие.

— Решила си да скриеш труповете — рече Брум.

— Аха.

— Направила си да изглежда така, сякаш мъжете са изчезвали или са избягали.

— Точно така. Ако продължавах да оставям трупове там горе, ченгетата непрекъснато щяха да ги откриват. Щеше да се наложи всяка година да търся нови и нови места. Щеше да ми дойде твърде много, ако разбираш какво говоря. Ала с изчезванията, е, в много случаи нямаше за какво да се хванат.

— Все още ми убягва едно нещо.

— Тогава питай, хубавецо.

Брум не би трябвало да изпита удоволствие от думите й.

— Казала си на Меган — Каси — че винаги си знаела къде е. Как?

— О, това си беше чиста лъжа — отвърна Лорейн. — До съвсем скоро нямах представа къде може да е.

Това го изненада.

— Не разбирам. Как я откри накрая?

— Истината е, че Каси — нека не я наричаме Меган, така я познавам — Каси бе най-добрата. Обичах я. Истински. А тя обожаваше живота. Ето за това те не казват нищо, Брум. Чуваш за наркотици и проституция, за насилие, но това не е всичко. Нали си виждал клубовете, Брум? За някои момичета това е най-доброто, което могат да получат. Забавно е и е вълнуващо. Всяка нощ купон, а в мизерния наш живот какво лошо, ако се наслаждаваш?

— И Каси бе едно от тези момичета?

— О, разбира се. Знаех, че този живот ще й липсва. Ето защо дори седемнайсет години по-късно не се изненадах, когато тя посети клуба. Казала ти е, нали?

— Каза ми — кимна Брум.

— Уж идваше в Атлантик Сити по повод на някаква глупава конференция, но разбира се, накрая все се отбиваше в „Ла Крим“.

— И ти я позна?

— Аха. Проследих я на връщане до „Тропикана“. Имам приятели на рецепцията. Та те ми дадоха истинското й име и адреса й. Отидох до дома й и измислих как да я докарам обратно тук.

— Престорила си се, че си видяла Стюарт. Изиграла си го така, сякаш той има нещо общо с Карлтън Флин.

— Точно така. А когато видях реакцията й, разбрах, че и тя не знае какво е станало с трупа му. А сега, Брум, е твой ред.

Лорейн се приведе напред.

— Разкажи ми за Стюарт Грийн. Той винаги е бил голяма загадка за мен. Кажи ми какво стана с трупа му.

И той й каза. Разказа й цялата история за Рей Ливайн, който накълцал мъртвеца на парчета. Лорейн не изпускаше и дума.

— Бедничкият сладък Рей — възкликна тя.

— Което води до още един въпрос — продължи Брум. — Как медалът „Свети Антоний“, собственост на Флин, се озова в апартамента на Рей Ливайн?

— Аз го поставих там — отговори Лорейн. — Как иначе?

— Как влезе?

— Шегуваш ли се? Рей живееше в едно мазе с тесни прозорци. Отворих единия и подхвърлих медала на пода. Толкова е просто. Макар че е много странно как Рей е накълцал трупа.

— Какво му е странното?

— Точно обратното на онова, което казах.

— Не разбирам.

— Когато упражнявах насилие, открих, че имам вкус към него. Когато горкият Рей го е правил, той е открил тъкмо обратното за себе си. Насилието ми даваше жизненост. А него го е съсипало. Всичко зависи от това как ни е вграден хардуерът, Брум. Той бе твърде мек. Той не се срути поради факта че Каси го напусна. Причината беше, че той не можеше да живее с всичката тази кръв…

Брум искаше да й зададе още въпроси, ала тя каза:

— Достатъчно за днес, сладурче. Имам ангажимент към телевизията.

И Брум го бе разбрал. Да, това бе нейният план.

Скоро щяха да я хванат. Бяха намерили труповете. Бяха разбрали, че е убила съпруга си на Марди Гра. Бяха се включили и федералните. Беше въпрос на време и на нея не й бе останало много. Но в мига, в който се предаде, да, роди се звезда.

Случаят с Лорейн се превърна в световна сензация. В началото Брум очакваше тъкмо това. Серийните убийци са рядко явление. Жените серийни убийци се срещат още по-рядко. Само това щеше да е достатъчно да привлече вниманието, но като се добави и професионалната й история — ето ти истинска сензация.

Адвокат на Лорейн бе известният Хестър Кримстийн, специалист по манипулация на медиите. Внезапно Лорейн престана да бъде убийцата чудовище, както я бяха нарекли средствата за масова информация, а жертва на домашно насилие, станала по-късно „Ангел на отмъщението“. Жените и дъщерите на жертвите й излязоха пред обществото и всяка разказа своята ужасяваща история за насилие, за агонията и страха, придружавали живота им, за спасението, получено от единствената жена, която им се притекла на помощ.

Лорейн.

Така че сега Лорейн даваше телевизионни интервюта. Обаянието й бе безгранично. Изпъкваше естественият й чар, а на това не можеш да се научиш. Стратегията на Хестър Кримстийн бе проста: да обърка, да отплесне, да шикалкави.

Федералните прокурори бяха доста добри в последното. Не изпитваха удоволствие да съдят умираща жена, която мнозина виждат като героиня.

Брум си мислеше за кривата усмивчица, дадена му от Лорейн, преди да я арестува. Тя знаеше. Знаеше точно какъв ефект ще има тя за медиите.

 

 

„Прах при прахта…“

На погребението на Стюарт Грийн, който бе убит от Лорейн, опечалените сведоха глави.

— Казваме последно сбогом на нашия непрежалим…

Сара Грийн се приближи до отворения гроб с роза в ръка. Тя я хвърли върху ковчега. Сузи последва примера й. После Брандън.

Брум не се помръдна. Ирин, тъй красива в черно, бе в редицата зад него. Съпругът й Шон стоеше до нея. Честно казано, Шон бе добър човек. Брум се обърна към Ирин и срещна погледа й. Тя леко му се усмихна и Брум усети как познатата болка прониза гърдите му.

Копнежът винаги щеше да си остане в душата му. Беше сигурен. Но Ирин си бе отишла от него. Трябваше да го разбере.

Опечалените започнаха да се разпръсват. Брум бе тръгнал бавно към колата си, когато усети нечий допир по рамото. Обърна се и видя Сара.

— Благодаря ти, Брум.

— Много съжалявам — каза той.

Сара засенчи с длан очите си и премига на слънцето.

— Знам, че ще ти прозвучи странно, но това наистина отбеляза завършека на моята история.

— Радвам се.

— Трябва да продължим, нали?

— Така е.

Те останаха така за миг.

— Сега, когато случаят е приключен — започна Сара, — ще наминаваш ли пак да ме виждаш?

Той не знаеше какво точно да каже.

— Не знам.

— Защото би ми харесало, ако го правиш, Брум — каза тя. — Много би ми харесало.

После се отдалечи. Брум гледаше след нея, докато тя се скри.

Той си мислеше за Лорейн, за Дел Флин, Рей Ливайн и Меган Пиърс, дори за Ирин, която го бе напуснала, бе напуснала и работата, ала всъщност никога не си бе отишла.

Може би, мислеше си Брум, Сара е права. Може би беше време всички да продължат напред.

 

 

Фестър хвърли Рей на аерогарата.

— Благодаря, Фестър — каза Рей.

— А, няма да се изплъзнеш толкова лесно. Я ела насам.

Фестър остави колата на паркинга и слезе от нея. Даде на Рей една мечешка прегръдка, а Рей, за своя изненада, отвърна на прегръдката му. Фестър каза:

— Нали ще внимаваш?

— Да, мамо.

— Позволено ми е да се притеснявам. Ако се забъркаш в нещо, аз трябва да върна обратно най-добрия си служител.

Рей бе позвънил на Стийв Коен, стария му шеф в Асошиейтед Прес с надеждата да получи съвет как да се опита да си пробие път и пак да влезе в бизнеса. Коен му бе казал:

— Да си пробиеш път обратно ли? Шегуваш ли се? Можеш ли да тръгнеш за Дюран Лайн идната седмица?

Линията на Дюран бе опасната и пропусклива граница между Пакистан и Афганистан.

— Просто така? — попита Рей. — След всичките тези години?

— Какво съм ти казвал винаги, Рей? Доброто си е добро. Ти си добър. Истински добър. Ще ми направиш услуга.

Вътре в терминала Рей се нареди на опашката за контролния пункт на TSA. Две седмици преди това, когато Флеър Хикъри му бе обяснил за първи път, че след последното престъпление ще напусне работа, Рей бе поклатил глава.

— Не може така, Флеър.

— Как така?

— Аз съм бягал достатъчно — бе отвърнал Рей. — Трябва да си платя цената за онова, което съм правил.

Флеър се бе усмихнал, бе поставил ръка на рамото му и бе казал:

— Ти си плати цената. Плати си за всичките седемнайсет години.

Може би Флеър имаше право. Напоследък петната кръв не му се бяха появявали в съзнанието. Но Рей не се бе възстановил на сто процента. Вероятно това никога нямаше да стане. Продължаваше да пие много. Но вече бе започнал.

Рей грабна чантата си от конвейерната лента и се запъти към ръкава за самолета си. На таблото пишеше, че все още разполага с петнайсет минути. Седна до входа и погледна към мобилния си телефон.

Искаше му се да позвъни на Меган, да й съобщи, че си е намерил работа и че ще е добре, ала нарочно бе загубил номера й и дори да си го припомнеше, което нямаше как да стане, пак нямаше да й позвъни.

Щеше да си помисли. Щеше много да си помисли през идните години. Дори започна да набира номера й. Ала никога нямаше да позвъни и никога нямаше да види Меган — Каси отново.

 

 

Меган Пиърс затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец на кухнята, където обикновено закусваха. В задния двор Кайли, петнайсетгодишната й дъщеря, се дърляше с по-малкото си братче Джордан. Меган искаше да отвори прозореца и за кой ли път да смъмри Кайли. Ала днес не й се щеше да го направи.

Свада между брат и сестра. Ще се оправят.

В стаята с телевизора Дейв се бе проснал по сив потник с дистанционно в ръка.

— Кайли има футболна тренировка — каза тя.

— Ще я откарам.

— Мисля, че Ранди може да я върне у дома.

— Много ще ми помогне — отвърна Дейв. — Не мога да я чакам да си получи шофьорската книжка, за да се оправя сама.

— Чувам, че би могъл.

Дейв седна и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Той потупа с ръка мястото до себе си.

— Ще седнеш ли до мен? — попита.

— Имам да свърша още милион неща.

— Само пет минутки.

Меган седна на дивана. Дейв я прегърна с ръка и я придърпа към себе си. Тя се сгуши в него и опря глава на гърдите му. По стар навик той прехвърляше каналите с дистанционното. Тя не му направи забележка. Картините бързо се редуваха една след друга.

Бяха далеч от съвършенството, Меган го знаеше. В края на краищата можеха дори да не си подобрят отношенията. Но най-после помежду им се бе възцарила честността. Тя не знаеше докъде ще стигнат, но в този момент всичко изглеждаше доста добре. Копнееше за нормален живот.

Харесваше й да участва в родителския график, да организира обеди, да помага на децата в домашните им упражнения, да гледа телевизия с мъжа, когото обича. Надяваше се, че чувствата й ще продължат дълго, ала историята на човешките отношения й казваше друго. Отново щеше да ги обхване безпокойство. Така трябваше. Скръб, страх, страст, най-тъмните тайни — нищо не продължаваше вечно. Може би обаче, ако тя си поемеше дълбоко дъх и го задържеше, щеше да накара това чувство да остане с нея поне още мъничко.