Харлан Коубън
Остани (38)

38

Това разби сърцето на Меган по хиляди начини.

Тя се бе учудила на изненадата, с която Рей бе посрещнал новината, че са видели Стюарт Грийн. Сега вече разбираше. Рей е знаел, че през всичките тези години Стюарт Грийн е бил мъртъв. Бе направил огромна саможертва, наистина огромна саможертва, за да запази тайната, която го е разяждала, потискала го е и го е тревожела, тайна, която най-вероятно е коствала здравето му.

Някои могат да живеят с това. Правят каквото е нужно. Ала Рей бе твърде чувствителен. Не можеше да го стори. Особено като прибавим и факта, че е бил изоставен от любимата жена — жената, заради която бе направил огромна саможертва, за да я спаси — и дори е узнал какво е станало с нея чак сега, седемнайсет години по-късно.

Последното, което Меган каза на Рей, преди да излезе от стаята за разпити, беше, че би направила всичко, на което е способна, за да се убеди, че ще го освободят. Говореше сериозно. Дължеше му го. Щеше да му помогне, а после, честно или не, щеше да изчезне завинаги.

Ала първото нещо, което изрече, щом излезе от стаята, бе:

— Къде е съпругът ми?

— Надолу по коридора вляво.

Тя бързо се запъти натам. Когато влезе в стаята, Дейв сепнато вдигна поглед, а Меган почувства как сърцето й се сви от истинска любов. Тя се втурна към него и се отпусна в обятията му. В този миг, подкрепена от мъжа си, тя се почувства в безопасност, и то в достатъчна степен, за да се запита как се бе озовала на пътеката през онази нощ. Не беше ли Лорейн човекът, който й бе предал съобщението да се срещне с Рей при руините?

Не беше ли Лорейн човекът, който пусна слуха, че Стюарт Грийн е още жив, макар че сега бяха съвършено сигурни, че е мъртъв?

Не беше ли Лорейн човекът, който твърдеше, че е знаела къде е била Меган през последните седемнайсет години, макар че това бе невъзможно?

Тя изтича обратно при специален агент Анджони.

— Къде е детектив Брум?

— Не знам. Спомена нещо за клуб, наречен „Ла Крим“.

 

 

Голдбърг посочи над рамото на Ирин към екрана на компютъра.

— Това е Лорейн, барманка в „Ла Крим“. Какво е станало, по дяволите?

— Убила е съпруга си насилник.

— Какво?

— Било е обявено за убийство при самозащита. Делото е закрито.

— Къде, по дяволите, е Брум? — озъби се Голдбърг. — Той трябва да знае за това.

 

 

Лорейн изкомандва:

— Пусни оръжието.

— За какво говориш? Тук съм, за да ти помогна, Лорейн.

— Моля те, Брум — каза тя и натисна по-силно пистолета на шията му. — Нощта беше дълга. Пусни пистолета.

Брум изпълни молбата й.

— А сега повикай диспечера си. Кажи, че нямаш нужда от подкрепление, че тук е чисто.

Все още смаян, Брум изпълни нареждането й. После посочи трупа на пода.

— Кой е този?

— Нает е от Дел Флин.

— Какво искаше?

— Да ме изтезава, докато му дам информация за местонахождението на Карлтън. Макар че е доста забавно. Беше от онези, които могат да дават, ала не могат да вземат. Има толкова мъже като него.

Брум я погледна. Тя срещна очите му и кимна с глава, сякаш го поощряваше да види онова, което сега бе очевидно.

— Господи… била си ти?

— Аха — отговори тя.

— Ти си убила всичките?

— Улучи. По един всяка година. Винаги на Марди Гра, но не мислех, че някой ще се досети за модела. Повечето от тази измет бяха самотни, нямаше кой да се притесни за тях и да докладва в полицията за изчезването им. Ти свърза случаите с Марди Гра и това ми направи голямо впечатление.

— Направи го партньорът ми — отвърна Брум.

— Бившата ти съпруга, нали? Обзалагам се, че е умна жена. Поздравления.

Той замълча.

— О, не се тревожи, Брум. Нямам намерение да те убивам и да хукна да преследвам и нея, нищо подобно. — Лорейн му се усмихна с кривата си усмивка и се вторачи в пистолета, сякаш току-що се бе материализирал в ръката й. — Представях си хиляди начини, по които това би могло да свърши, но не и да насоча пистолет към теб и да ти обяснявам. — Тя поклати глава. — Всичко е толкова… Не знам… Опитваш се да печелиш време с надеждата, че някой ще дойде да те спаси ли?

— Не е в стила ми.

— Добре, защото ще е наистина нетактично от твоя страна. Но не се притеснявай. Скоро всичко ще се изясни.

— Какво ще се изясни?

— Планът ми. Искам да ти го кажа по моя си начин. Искам да слушаш, Брум. Ако някога си имал някакви чувства към мен, постарай се да ме разбереш, става ли?

— Имам ли избор?

— Мисля, че нямаш, какъв избор, щом като държа пистолет в ръка. Но аз се уморих, Брум. Досега бягах успешно, ала всичко си има край. Искам само… Искам да ме слушаш. Това е. Ще започна отначало и може би ще видиш какво искам да кажа с всичко това, става ли?

Лорейн изглеждаше толкова искрена. Чакаше го да й отговори и той каза:

— Става.

— Знаеш, че навремето бях омъжена, нали?

— Знам, да.

— Омъжих се веднага след като завърших гимназията. Няма да те отегчавам с младежките си години в малкото градче с алкохолизирания ми баща. Това е стара история и ние сме свидетели на стотици резултати по тези улици, нали така?

Брум си помисли, че въпросът й е риторичен, ала Лорейн отново млъкна, без да изпуска пистолета от ръката си.

— Така е — каза той.

— Но аз исках да съм различна. Имах мъж, който ме обичаше. Двамата избягахме, той си намери работа, после изгуби работата си и започна да си го изкарва на мен. Беше много лошо, Брум. Нямаш представа. Когато се събрахме за първи път, той ме удряше от време на време. Нищо сериозно, знаеш как стават тези неща. Случва се на всяка жена там, където бях израснала. Затова не му обърнах внимание. Ала мъжете се променят толкова бързо, знаеш какво имам предвид, нали?

Брум кимна с глава, без да знае какво да прави по-нататък.

— Животът започна да си играе лоши шеги със съпруга ми, сякаш той бе единственият несретник в клуба. И как реагираше моят човек? Изкарва си го на единствения човек, който все още му обръщаше внимание. Каква ирония, не мислиш ли?

Брум мълчеше.

Косата на Лорейн падна на лицето й. Тя я отстрани с пръст.

— Ще отгатнеш ли какво стана с мен тогава, Брум? Хайде, ти си умен мъж. Какво става винаги при подобни случаи?

— Забременяла си — каза Брум.

— Динг-донг, правилно. И за няколкото месеца, когато бях бременна, около нас цареше мир и покой. Специалистите грешат, мислех си аз, едно бебе може и ще оправи отношенията между мъжа и жената. И тогава една нощ таткото на бъдещото ми бебе се оплака, че пържолата му е твърде жилава. Ядосва се, а аз казвам нещо глупаво и той ме сритва в корема, аз падам и той започва да ме тъпче с крака толкова лошо, че аз изгубвам бебето.

Брум се вторачи в мъртвеца на пода, като продължаваше да се чуди какво да каже.

— Толкова зле ме нарани ненормалникът, че всъщност матката ми се разкъса. Знаеш ли какво означава това, Брум? Има ли нужда да ти го обяснявам дума по дума? Бездетна. Никога нямаше да имам деца.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя попремига, за да ги скрие, очевидно разгневена на самата себе си.

— Исках деца. Сега действам по друг начин и може би вече съм станала жена, която се е научила да използва в живота онова, което има. Но тогава мечтата ми бе да имам две дечица и малък двор. Трогателно, нали? Не се молех за голяма къща. Само съпруг, деца и място, което да наричаме свое, разбираш ли?

Брум помръдна два сантиметра към нея, като се мъчеше да намери удобен ъгъл за движение.

— Съжалявам, Лорейн. Съжалявам, че е трябвало да преминеш през всичко това.

— Да, тъжна история, нали? — Тя повдигна пистолета и тонът й се промени. — Моля те, не хитрувай, Брум. Намерението ми е не ти, а мъжът на пода да остане последната ми жертва.

Брум се спря.

— Както и да е, нека се върнем няколко месеца назад. В нощта на Марди Гра. Господин Великолепни се напива като кретен и вдига гаечен ключ срещу мен. Аз го убивам. Просто така. И знаеш ли какво, Брум?

— Какво? — попита той.

— Това бе най-хубавото нещо, което съм направила някога. Почувствах се свободна и щастлива.

— Никакви угризения?

— Тъкмо обратното, Брум. Кое е обратното на угризения?

Лорейн щракна с пръсти, когато се досети за отговора.

— Чисто задоволство. Това почувствах. Преместих се в града, намерих си работа в „Ла Крим“ и оттогава всяка година на Марди Гра аз празнувах своята свобода, като помагах на някое друго момиче да се освободи. Останалото ти е известно.

— Не съвсем.

— О?

— Не познавам онази част, в която си решила да отпразнуваш свободата си и чистото си задоволство, като се превърнеш в серийна убийца.

Лорейн се изкикоти на думите му.

— Серийна убийца. Ооо! Звучи така… не знам… Като Ханибал Лектър^[1] или нещо подобно. Но има логика. Бих могла да ти припомня, че всеки мъж, когото съм убила, го е заслужавал. Всички бяха боклуци, биеха момичетата в клубовете, съсипваха живота им. Така че, да, това бе част от поведението им. Бих могла да ти припомня също така, че като убивах тези нещастници, аз давах втори шанс на много момичета. Нехранимайковците не липсваха на никого. Две жени дори те молеха да не търсиш съпрузите им, нали така?

— Това не е извинение за постъпките ти.

— Не, не е, нали? Искам да кажа, че сигурно го използвам като оправдание. Убиваме невинни животни, така ли е? Тези мъже бяха по-лоши от животни. Аз си намерих отдушник. Но ти си прав. Това не е истинско извинение. Само това мога да ти кажа, Брум. Сигурно си мислиш, че е странно, но пък може и да го разбереш. Нарече ме серийна убийца, ала според моята теория — да, това ще ти прозвучи странно — сега тя зашепна — навън има много такива.

Температурата в стаята падна с няколко градуса.

— Мисли за тях като за мъртъвци, Брум. Милиони са. Обзалагам се. Мнозина са убийци по рождение, няма значение дали са серийни, или не. Те просто не го знаят. Че как би го разбрал, ако никога не си извършвал подобно нещо? И аз нямах представа за себе си, но когато убих господин Великолепни, сякаш се отвори някакъв шлюз. Почувствах се изключително добре. Не само защото той го заслужаваше. А от самия акт.

Полицейските сирени пронизаха сутрешния въздух.

Лорейн въздъхна:

— Нямаме много време, Брум. Мисля, че останалите отговори ще трябва да почакат.

— Какво да почакат?

Тя не отговори. Брум се запита какво ли означава това — какво възнамеряваше да направи тя. Нямаше да помогне, ако заобиколят къщата й с полицейски коли. Брум погледна надолу към мъртвеца.

— Защо, Лорейн?

— Не ме ли слушаше?

— Защото са го заслужавали.

— Да. И защото ми харесваше. Те трябваше да бъдат убити. Аз трябваше да убивам.

Съвсем просто.

Чу се мегафон:

— Лорейн Григс? Полиция.

Лорейн махна с ръка към прозореца.

— Времето ни свърши.

— И какво ще правиш сега?

— Да правя ли?

— Какъв е планът ти? — Брум разпери ръце. — Ще се насладиш ли на още едно убийство, преди да те арестуват?

— А, Брум — отвърна Лорейн, като му се усмихна така, че сърцето му отново се разхлопа. — Никога не ще те нараня. Дори да изминат хилядолетия.

Той я погледна, объркан.

Отново мегафонът:

— Лорейн Григс. Полиция…

— Всичко съм планирала — каза му тя. — Краят дойде. И вчера ти казах. Аз умирам. Не искам да прекарам последните дни от живота си в бягство.

Тя завъртя пистолета на пръста си. Дулото се обърна към нея.

Брум каза:

— Недей.

— Какво? — погледна към цевта тя. — Помисли, че ще се самоубия ли? Колко си сладък, Брум. Но не, не това е планът ми.

Лорейн му подаде пистолета и вдигна ръце.

— Време за арести.

— Това ли е всичко? Просто ще се предадеш?

— Да, сладурче, това е. — И тя отново му се усмихна с кривата си усмивчица.

— Провери ме с вилицата. Готова съм.

Брум само я погледна.

— Не знам какво да кажа, Лорейн.

Очите й се отправиха към вратата, после се върнаха пак към него.

— Помниш ли, като каза, че ще бъдеш при мен, когато умирам?

Брум кимна с глава.

— Да, помня.

— В такъв случай това е големият ти шанс да докажеш, че не си лъжец.

В очите й сега имаше сълзи.

— Обещай ми, че няма да ме оставиш просто така. Обещай ми, че ще си наблизо.