Харлан Коубън
Остани (37)

37

Меган седеше срещу Рей в безличната и, независимо от това, сюрреалистична стая за разпити.

По време на пътуването до града всички в колата бяха унили. Обади се федерален агент на име Гай Анджони и подробно я информира за убийствата и ареста. Беше неописуемо. Когато тя остави телефона, Дейв се опита да поговори с нея. Тя не му отговори. Дейв вече знаеше за миналите й отношения с Рей — не всички подробности, разбира се, но напълно достатъчно. Тя от своя страна знаеше, че никак няма да му е леко. Искаше да го успокои и да му вдъхне увереност. Дейв го заслужаваше, заслужаваше дори повече. Ала в момента бе потресена.

Това щеше да почака.

Меган бе преминала през метален детектор и цялостно претърсване, преди да й разрешат да влезе в полицейското управление. Вътре имаше петима души: специален агент Гай Анджони; двама полицаи; Флеър Хикъри, адвокатът на Рей, който я поздрави с топла усмивка на устните; и, разбира се, Рей.

Флеър Хикъри повдигна малък свитък документи.

— Това са клетвени декларации, според които разговорът ви с моя клиент няма да бъде донесен до знанието на някого, няма да бъде записан или използван по какъвто и да е начин — заяви той.

— Всеки в тази стая е подписал такъв документ.

— Добре.

— Бих бил наистина много благодарен, ако и вие подпишете документа, с което да обещаете, че няма да разпространите каквото и да е, казано от моя клиент по време на този разговор.

— Не е необходимо — обади се Рей.

— То е и за нейно добро — обясни Флеър. — Макар ти да й вярваш, Рей, аз се опитвам да затрудня противната страна, за да не могат да я убедят да проговори.

— Няма нищо — каза Меган.

Пръстите на ранената й ръка все още функционираха добре и тя хвана писалката и драсна нещо като подпис.

Флеър Хикъри събра документите.

— Добре, господа, време е да си тръгвате.

Специален агент Анджони се запъти към вратата.

— Ще ви наблюдаваме, госпожо Пиърс. Ако попаднете в беда, само вдигнете здравата ръка над главата си и ние ще разберем, че имате нужда от нас. Моят клиент е със завързани ръце и крака — продължи Флеър.

— Тя не е в опасност.

— И все пак.

Флеър подбели очи. Пръв излезе Гай Анджони, следван от двамата полицаи. Флеър излезе последен. Вратата се затвори след него. Меган се настани на отсрещния стол. Глезените на Рей бяха оковани за стола, а ръцете му — за масата.

— Добре ли си? — попита я Рей.

— Снощи ме нападнаха.

— Кой?

Тя поклати глава.

— Не сме тук да разискваме моя милост.

— Затова ли не можа да дойдеш при „Луси“?

Меган не знаеше как да отговори на този въпрос.

— И бездруго нямаше да дойда.

Той кимна, сякаш бе разбрал.

— Ти ли уби тези мъже, Рей?

— Не.

— Ти ли уби Стюарт Грийн?

Той не отговори.

— Разбра, че ме наранява, нали?

— Да.

— Беше те грижа за мен. Ти дори…

Тя замълча, после продължи:

— Ти дори ме обичаше.

— Да.

— Рей, сега трябва да ми кажеш истината.

— Ще ти я кажа — отвърна той. — Но най-напред ти.

— Какво?

Щом Рей срещна погледа й, тя го усети навсякъде по себе си.

— Каси — започна Рей. — Ти ли уби Стюарт Грийн?

 

 

Брум не си направи труда да зададе на Руди допълнителни въпроси.

Опита да не се паникьоса, ала не се получи. Каза на Руди да остане в клуба и ако Лорейн пристигне, да му се обади. Без да пророни нито дума повече, Брум изтича до автомобила си, грабна пистолета и бързо се отправи към дома на Лорейн.

„Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей.“

Повика диспечера си за подкрепа, но нямаше начин да го дочака. Не спираше да тича. Гърдите му изгаряха. Дъхът му отекваше в собствените му уши. Очите му се навлажниха от утринния хлад. Но нищо нямаше значение. Освен едно.

Лорейн.

Ако нещо й се случеше, ако някой я наранеше…

Хората на улицата залитаха на слънцето след нощта, която бяха прекарали на изкуствено осветление. Брум дори не ги погледна.

„Не и Лорейн. Моля те, не и Лорейн…“

Брум зави надясно край ъгъла. В далечината зърна къщата на Лорейн. Спомни си предишния път, когато бе дошъл тук, когато остана за през нощта. Странно как човек пропуска очевидното. То не означаваше почти нищо за него, вероятно за нея още по-малко, а сега проклинаше глупостта си.

С наплива на адреналин Брум ускори крачка, като взе предните стъпала по две наведнъж. Той едва не се блъсна във вратата й, готов да я откачи с едно рамо, ала се спря.

Човек не се втурва през затворени врати току-така. Той знаеше най-добре. Но пък не можеше и да чака. Успокои се и опита топчестата брава на парадния вход.

Беше отключена.

Сърцето му пропусна един удар. Нима Лорейн щеше да сглупи да остави предната си врата отключена в квартал като този? Не мислеше така.

Той бавно отвори вратата с пистолет в ръка. Тя изскърца на влажния сутрешен въздух.

— Полиция! — изкрещя той. — Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Направи още една крачка навътре в къщата.

— Лорейн?

Долови страха в собствения си глас.

Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей…

Очите му огледаха предната стая. Бе съвсем обикновена.

Имаше диван с подходящо място за приятни беседи, от онези, които можеха да се намерят в доста от мебелните магазини по автомагистралите. Телевизорът бе съвсем скромен по размери в сравнение със съвременните стандарти. Верен на истинския стил на Атлантик Сити, часовникът на стената имаше червени кубове вместо цифри.

Кабинетната маса разполагаше с три пепелника, показващи стари сцени от Градската зала на Атлантик Сити, разположена на Дъсчената алея. Вдясно имаше малък бар с две високи столчета. Бутилка с водка „Смирноф“ и друга с лондонски сух джин „Гордънс“ стояха като двама стражи от двете му страни.

Подвижните масички за сервиране на напитки бяха същите като тези в „Ла Крим“.

— Има ли някой? Полиция. Излез с вдигнати ръце.

Пак нищо.

Картините по стените бяха блестящи репродукции на прекрасни хумористични афиши. Единият бе от „Рокси“ в Кливланд, другият бе от „Червените Люти“ от Кони Айланд и най-отпред, оцветен в светложълто бе „Г-ца Доброволно запалване“, Блейз Стар се появяваше в „Глоуб“ в Атлантик Сити.

Домът на Лорейн не беше кой знае колко голям и луксозен, ала си бе неин. Брум знаеше, че спалнята й бе от лявата страна, банята — вдясно, кухнята — в дъното. Най-напред отвори спалнята. Тя бе малко разхвърляна, помисли си той, приличаше повече на гримьорна, отколкото на място за спане. Ярките работни дрехи на Лорейн бяха оставени главно върху манекени, а не на закачалки, ала стаята приличаше повече на шивалня.

Леглото обаче бе оправено.

Брум преглътна и се върна в главната стая. Нямаше време за губене. Той побърза да влезе в кухнята. Още отдалече зърна зеления като авокадо хладилник, осеян с магнитчета сувенири. Брум стигна до вратата и се спря.

О, не…

Погледна надолу към линолеума под масата и заклати глава. Вторачи се по-съсредоточено с надеждата, че нещо ще се промени, но, разбира се, всичко си остана както си беше.

Кухненският под бе потънал в кръв.

 

 

— Каси, ти ли уби Стюарт Грийн?

Рей вдигна поглед, намери очите на Каси и се взря в тях. Искаше да види реакцията й на онова, което се канеше да изрече, да види, по жаргона на този проклет град, дали ще открие някаква „подсказка“.

— Не, Рей, не го убих аз — отвърна тя. — А ти?

Рей гледаше красивото й лице, ала то не изразяваше нищо, освен изненада от въпроса. Той я гледаше съсредоточено и й вярваше.

— Рей?

— Не, не съм го убивал.

— Тогава кой?

Това беше моментът. Рей трябваше да й каже истината. Бедата сега бе в това, че той бе убеден, че не е била тя, но как да го изрази с думи?

Беше малко късно да се тревожи за това.

— През онази нощ — започна Рей — ти вървя чак до онова място. Видя Стюарт Грийн да лежи до големия камък и си помисли, че е мъртъв.

— Това вече го знаем, Рей.

— Искам само да подкрепиш думите ми.

— Да — заяви Каси. — Видях го и помислих, че е мъртъв.

— И избяга, така ли беше? Уплаши се. Помисли, че ще обвинят теб.

— Или теб.

— Правилно — отвърна Рей. — Или мен.

— Не разбирам, Рей. Защо съм тук? Какво искаше да ми кажеш?

Той се чудеше как да я накара да разбере.

— Защо отиде там онази нощ?

Тя изглеждаше объркана.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо отиде в парка онази нощ?

— Какво имаш предвид с това „защо“? Получих бележката ти. В нея ти ми даваше доста подробни инструкции как да стигна до мястото.

Рей поклати глава.

— Никаква бележка не съм ти оставял.

— Какво? Разбира се, че ми остави.

— Не съм.

— Тогава откъде знаеше, че трябва да отидеш там?

Рей сви рамене.

— Проследих те.

— Не те разбирам.

— Знаех какви ги вършиш със Стюарт Грийн. Дори те помолих да избягаш с мен. Исках да започнем на чисто, не помниш ли?

На красивото й лице се появи тъжна усмивка.

— Това бе мечта.

— Може би. А може би, ако се бе вслушала в думите ми…

— Да не минаваме отново по тези пътища, Рей.

Той кимна. Тя имаше право.

— Онази нощ те проследих. Ти остави колата на паркинга в Пайн Барънс и тръгна нагоре по пътеката. Нямах представа защо, нито с кого имаше среща. Предполагам, че съм ревнувал, не знам. Вече няма значение. Ти тръгна нагоре по пътеката. Аз не те проследих. Щом искаш да си с друг, добре, това наистина нямаше нищо общо с мен. Ние не се различавахме от останалите. Това бе част от забавлението, нали така?

— Не те разбирам — рече тя. — Ти не си ми оставил онази бележка да се срещнем?

— Не.

— Тогава кой?

— Много пъти премислях положението през последните двайсет и четири часа. Предполагам, че отговорът е очевиден. Сигурно е бил Стюарт Грийн. Той ти е заложил клопка, искал е да си сама.

— Но когато стигнах до мястото…

— Стюарт Грийн е бил мъртъв — продължи Рей.

— Поне така си помислих.

Рей си пое дълбоко въздух. Кръвта нахлу в главата му.

— И си била права.

Тя съвсем се обърка.

— Какво?

— Стюарт бе мъртъв.

— Вече го беше убил?

— Не. Казах ти. Не аз го убих.

— Тогава какво стана? — попита тя.

— Ти тръгна по онази пътека — каза Рей. — Видя тялото му. Помисли си, че е мъртъв, и хукна назад по пътеката. Аз те видях. Всъщност имах намерение да те спра, да се уверя, че си добре. Още едно от предположенията ми: „Ами ако?“. Ако те бях спрял. Ако те бях попитал какво става…

Гласът му отлетя в пространството.

Тя се наведе напред.

— Какво стана, Рей?

— Помислих си… Не знам… Помислих си, че Стюарт те е наранил или нещо подобно. Бях объркан, бях бесен, така че се колебаех. И тогава ти, така де, изчезна. Аз изтичах нагоре по пътеката. Към развалините.

Меган наблюдаваше лицето му. Тя бе любопитна, това бе сигурно, но същевременно я бе грижа за него.

Рей го виждаше. Той се приближаваше към края на разказа си и може би най-после тя бе започнала да вижда истината.

— Когато се изкачих до мястото, видях Стюарт Грийн да лежи на земята. Беше мъртъв. Гръклянът му бе прерязан. — Рей се наведе още повече към нея, искаше да се увери, че тя вижда очите му и разбира какво е видял през онази нощ той. — Представи си, Каси. Представи си как тичам нагоре и намирам Стюарт с прерязано гърло.

Сега тя си го представи. Всичко.

— Ти си помислил… Помислил си, че съм го убила аз.

Той не си направи труда да кимне. Наведе глава.

— Какво направи после, Рей?

По лицето му се затъркаляха сълзи.

— Обзе ме паника…

— Какво направи?

Кръвта. Всичката тази кръв.

— … или е било тъкмо обратното. Може би внезапно съм прозрял логиката. Бях те видял да бягаш. Направих си най-очевидното заключение: дошло ти е до гуша от оскърбленията му. Той е примерен гражданин. Никой не може да ти помогне. Така че си направила каквото е трябвало. Уредила си среща с него в това отдалечено място, за да го убиеш, а после нещо те е накарало да избягаш. Може да си се стреснала. Може някой да те е видял. Не знам. Но остави следи. На паркинга имаше и други автомобили. Някой може да те е запомнил. Ще намерят трупа и полицията ще започне разследване, ще го проследят назад до „Ла Крим“ и накрая, така де, всичко ще се стовари на гърба ти.

Сега тя разбра. Той се убеди по израза на лицето й.

— Така че направих единственото нещо, което можах, за да те спася. Отървах се от трупа. Няма труп, няма престъпление.

Тя започна да поклаща главата си.

— Нима не ти стана ясно? Ако няма труп, хората ще си помислят, че Стюарт е забегнал. Някой може и да те заподозре, но щом тялото липсва, знаех, че ще бъдеш в безопасност.

— Какво направи, Рей?

— Завлякох го навътре в гората. После се върнах вкъщи и взех лопата, за да го заровя. Но беше февруари. Почвата бе твърде корава. Опитах се, ала калта не поддаваше. Изминаха часове. Зазоряваше се. Трябваше да се отърва от трупа. Ето защо се върнах отново у дома и взех триона…

Ръката й политна към устата.

Кръвта, помисли си отново Рей и затвори очи. Толкова много кръв.

Искал да спре, ала щом трионът се задействал, Рей вече нямал избор. Трябвало да свърши тази работа. Той не си направи труда да й разкаже и останалото, какво чувствал, когато режел човешка плът и кости, когато нарязвал на парчета човешко същество, дори толкова жалко, колкото Стюарт Грийн, и когато ги напъхвал в черни найлонови торби за боклук. Единственото, което го подкрепяло, била мисълта, че ще спаси жената, която обича. Той взел торбите, допълнил ги за тежест с камъни и ги откарал до едно място близо до Кейп Мей. Хвърлил торбите във водата. После се върнал вкъщи, където очаквал да види Каси. Но нея я нямало. Позвънил й. Не отговаряла. Прекарал нощта треперещ в собственото си легло, като се мъчел да прогони образите от главата си. Но те не си отивали.

На следващия ден и на по̀ следващия той търсел Каси. Никъде я нямало.

Дните станали седмици, месеци, години. Ала Каси не се появявала.

А за Рей останала само кръвта.

 

 

Ирин Андерсън удари в целта.

Бе прекарала по-голямата част от нощта с федералните, с които търсели самоличността на убитите. Бе твърде рано да се каже нещо определено, но тя вече бе събрала достатъчно информация за дрехите, ръчните часовници и бижутата им, за да получи представа кои кости на кого от изчезналите мъже принадлежат. За останалото разчитаха на ДНК анализа. Което можеше да отнеме известно време.

Щом Ирин имаше свободна секунда, тя щракваше в участъковия компютър. Брум й бе казал да разгърне търсенето на по-широка основа, да издири което и да е насилие, което би могло да се свърже с Марди Гра. Няколко минути по-късно тя намери случай, който би могъл да бъде подходящ, макар всъщност да не бе пряко попадение.

Най-накрая, а не в началото.

Ирин бе търсила убити или изчезнали мъже. Ето защо точно този казус се бе промъкнал между капките. Накрая случаят бе квалифициран като смърт при самоотбрана, а не като убийство.

Тъй като никой не бе обвинен в убийство, казусът не бе широко огласен. Някакъв човек на име Ланс Григс бе намушкан до смърт в дома си близо до Ег Харбър Тауншип, което не бе в самия Атлантик Сити. Григс имаше дълго досие за домашно насилие. Ето защо случаят привлече вниманието на обществеността. Не, той не бе изчезнал. Не бе захвърлен в кладенец. Ала подобно на мнозина други, въвлечени в този случай, Григс бе сериен насилник.

Според доклада съпругата му е била многократно хоспитализирана.

Съседите съобщили за постоянни побоища през последните години. Ченгетата многократно бяха посещавали жилището им. Ирин поклати глава.

Тя се бе занимавала с много случаи на домашно насилие. Бе чувала всякакви оправдания, но някъде дълбоко в себе си тя така и не бе разбрала защо съпругите все оставаха в дома си.

Изглежда, че Григс бе нападнал жена си с гаечния ключ, бе счупил крака й, а после бе притиснал врата й с лоста. Накрая жена му откачила, грабнала ножа и го намушкала. Предвид дългото досие от арести на името на Григс, тя имаше много снимки в полицейските архиви и Ирин ги вадеше една по една.

В момента също се занимаваше с това. Когато открили трупа, арестували и съпругата. А Ирин извади снимката й и я постави досами фотографията на мъжа й.

Щастливата двойка.

— Върху какво работиш?

Тя се обърна и видя Голдбърг. Страхотно, точно това й трябваше. Той също бе изпит и изтощен, бе разхлабил вратовръзката си до положение, в което можеше да изпълнява функцията и на колан. Нощта бе дълга за всички.

— Вероятно нищо важно — отвърна Ирин, като протегна ръка да затъмни монитора. — Пак проучвах престъпленията на Марди Гра.

— Спри.

— Какво?

— Върни го отново — рече Голдбърг.

Ирин с нежелание го върна.

Голдбърг се взря в екрана.

— И тези двамата ли са замесени?

— Да. Убила го е преди години.

Той поклати глава.

— Това няма смисъл.

— Как така?

Голдбърг посочи към екрана.

— Познавам тази жена.

 

 

Кръвта върху кухненския под въздейства на Брум като силен удар в корема.

Той стисна пистолета по-здраво и започна да се моли и да обещава най-различни неща с надеждата, че Лорейн е още жива. Брум се прокле, задето бе говорил с нея, особено на място, видно от всички наоколо. Нима не бе научил нищо от случая с Тони и Хари Сътън? В случая бяха въвлечени и много опасни хора.

Как е могъл да постъпи тъй лекомислено?

Сърцето му се блъскаше в гърдите, ала той нямаше никакво време за губене. Трябваше да отиде при нея, трябваше да се опита да спре кръвотечението.

Брум приклекна, търколи се надясно и отново усети силен шок.

Това, което видя, не бе трупът на Лорейн.

Беше тялото на мъж. Докато го оглеждаше отблизо, Брум си спомни описанието, което Меган бе дала на мъжа, когото бе срещнала в кантората на Хари Сътън.

Можеше да е същият тип.

Този мъж бе определено мъртъв. Гърлото му бе прерязано.

Брум тъкмо щеше да извърне глава, когато усети пистолет, опрян във врата му.

— Пусни оръжието, Брум — рече Лорейн.