Харлан Коубън
Остани (35)

35

„Слонът Луси“ бе затворен за през нощта. Рей почака да си тръгне и последният пазач. На отсрещния тротоар „Оранжерията на Вентура“, доста оживен ресторант и бар, бе във вихъра на забавленията. Което изключително затрудняваше влизането от тази страна.

Рей заобиколи, отиде на обичайното място до магазинчето за подаръци и се прехвърли над него.

Преди години, когато Каси бе задигнала ключа от бивше свое гадже, бе направила ключ и за него. Той го бе пазил през всичките тези години. Знаеше, че вече не му върши работа, ала това не го притесняваше кой знае колко.

„Луси“ имаше по една врата във всеки от дебелите си задни крака. Посетителите ползваха едната. На другата имаше прост катинар. Рей взе един голям камък и с един удар го счупи.

С помощта на фенерчето, вградено в ключодържателя си, Рей се заизкачва по спираловидната стълба, отвеждаща в търбуха на гигантския звяр.

Вместо „вътрешности“ вътре имаше сводести стаи, които му придаваха усещането, че се намира в малка църква. Стените бяха боядисани в странен розов цвят, който претендираше за анатомично коректно оцветяване на стомашно-чревния тракт на животното. Рей се обзалагаше, че са целели тъкмо това.

Преди години двамата с Каси бяха скрили спален чувал в килера. Изглежда, килерът е бил отстранен по време на ремонта на сградата. Рей се питаше дали някой не се бе препънал в стария спален чувал, какво си бяха помислили и какво бяха направили с него — после се зачуди защо, когато светът отново се затваряше над него, той си мислеше за нещо толкова тъпо.

Беше глупаво да дойде тук.

Не бе влизал в този пахидерм цели седемнайсет години, но ако коремът му би могъл да говори… Усмивка огря лицето му. Защо не? Защо, по дяволите, не? Достатъчно дълго се бе измъчвал. Сега онази ужасна нощ се връщаше в спомените му.

Нямаше как да я спре. Бе на път да се срещне с онова тъй трудно време, така че защо да не си спомни възхитителните нощи? Както баща му винаги му бе напомнял, не можеш да се издигнеш, без да изпиташ и падението, няма ляво без дясно, така че не е възможно да имаш прекрасни преживявания, без да очакваш и лоши моменти.

Ето го сега в корема на животното в очакване на единствената жена, която бе обичал някога — той осъзнаваше, че всъщност през изминалите седемнайсет години не се е радвал на добри преживявания. Имал е само лоши.

Трогателно. Трогателно и глупаво.

Какво ли щеше да си помисли баща му?

Само една грешка. Една-единствена грешка, направена преди седемнайсет години, и той, дръзкият фоторепортер, който нямаше никакъв проблем да работи на фронтовата линия по време на въоръжени конфликти, бе допуснал тази единствена грешка да осакати душата му. Но такъв е животът, нали? Време. Решения. Късмет.

Да плаче пред свършен факт. Колко атрактивно.

Рей се изкачи по спираловидната стълба до обсерваторията, разположена на гърба на „Луси“. Нощният въздух беше свеж, откъм океана духаше силен вятър. Ухаеше прекрасно — на сол и пясък. Небето бе ясно и звездите блестяха над Атлантика.

Гледката, помисли си Рей, спира дъха ти. Той извади фотоапарата си и започна да снима. Удивително, мислеше си той, с кое можеш да живееш и без кое не можеш.

Когато свърши със снимките, Рей седна навън на студа да чака и се запита — отново колебания — как споделянето на истината с Меган щеше отново да промени изцяло нещата.

 

 

Когато превърза ръката на Меган, лекарят измърмори нещо как на младини е работил при някакъв касапин, където опаковал мляно месо. Меган го разбра. Ръката й беше, меко казано, направена на кайма.

— Но ще оздравее — добави докторът.

През морфина тя все още усещаше пулсиращата болка. Болеше я и главата, вероятно като последица от сътресението на мозъка.

Тя седна в леглото.

Бяха накарали Дейв да остане в чакалнята, докато разпитваха Меган в леглото. Ченгето — тя се бе представила като районен следовател Лорън Мюз — прояви изненадващо здрав разум.

Бе оставила Меган търпеливо да й разкаже за случилото се и дори не повдигна вежди, когато разказът й зазвуча като бълнуване на луд:

— Да, вижте, излязох от дома на мои стари познати, когато тази елегантна блондинка се нахвърли върху мен с нож… Не, не знам името й… Не, нямам представа коя е, нито защо се опита да ме убие, освен че снощи я бях видяла да се навърта около кантората на Хари Сътън…

Мюз я слушаше с опънато лице и рядко се намесваше в разказа й. Не задаваше снизходителни въпроси, не поглеждаше със съмнение в очите, нищо от този род.

Когато Меган завърши, Мюз повика Брум в Атлантик Сити, за да потвърди разказа й.

Сега, няколко минути по-късно, Мюз със замах затвори бележника си.

— Добре, достатъчно за тази вечер. Сигурно сте капнали от умора.

— Не можете да си представите.

— Ще се опитам да разбера самоличността на блондинката. Мислите ли, че утре ще бъдете в състояние отново да поговорим?

— Разбира се.

Мюз се изправи.

— Грижете се за себе си, Меган.

— Благодаря. Ще ми направите ли една услуга?

— Кажете.

— Бихте ли помолили лекаря да пусне съпруга ми при мен?

Мюз се усмихна.

— Дадено.

Когато остана сама, Меган опря гръб във възглавницата. Мобилният й телефон бе на нощното шкафче отдясно. Помисли си да изпрати съобщение на Рей, че няма да се появи на срещата — че всъщност никога повече няма да се появи — ала се чувстваше твърде слаба.

Само след миг Дейв се втурна в стаята със сълзи в очите. Внезапно Меган бе обзета от друг спомен от болница и дъхът й секна. Кайли бе на петнайсет месеца, тъкмо бе започнала да върви и те я бяха взели със себе си на празнична вечеря по случай Деня на благодарността в дома на Агнес и Роланд. Всички се въртяха в кухнята. Агнес тъкмо бе подала на Меган чаша чай, когато се обърна и видя препъващата се Кайли да се навежда силно от най-горното стъпало на стълбите за мазето. Роланд, научи по-късно тя, не бе заковал правилно парапета. Докато тя гледаше с нарастващ ужас в очите, парапетът поддаде и Кайли се търколи надолу по бетонните стъпала.

Дори сега, когато си спомняше случката, станала преди четиринайсет години, Меган все още усещаше майчинската си паника. Спомни си, че в тази кратка секунда тя усети неизбежното: стъпалата на мазето бяха стръмни и тъмни, с назъбени ръбове. Бебето й щеше да падне с главата надолу върху бетона. Меган не можеше да направи нищо, за да я спре — бе твърде далеч — освен да седи с чашата в ръка и вцепенена да гледа как бебето й пада.

Винаги щеше да помни какво се случи после. Дейв, който седеше до нея, се гмурна в отворената врата. Гмурна се. Сякаш подът бе басейн. Без никакво колебание, нито време, за да помисли.

Дейв не беше кой знае какъв атлет, нито притежаваше светкавични рефлекси.

Не бе нито особено пъргав, нито ловък, но все пак той се гмурна на покрития с линолеум под със скорост, която никога не би постигнал, ако бе тренирал дори десет години. Когато Кайли започна да пада и да изчезва от очите им, Дейв се плъзна към отворената врата, протегна ръка напред и сграбчи падащата Кайли за глезена. Не успя да спре моментума на движението си и не можа да се задържи, а падна надолу по твърдите стъпала, но успя по някакъв начин да хвърли Кайли към вратата на кухнята и да я спаси.

Дейв нямаше никакъв начин да предотврати собственото си падане. Той тежко рухна долу в основата на стъпалата и си счупи две ребра.

Меган бе чувала за подобно геройство, тъй рядко срещано сред съпрузи и родители, които се жертват, без да помислят. Беше чела за престрелки, при които съпрузите прикривали с тяло съпругите си и спасявали живота им. Те невинаги са били добри мъже по класическата дефиниция на това понятие. Някои са били пияници, други — комарджии или крадци. Но на някакво равнище са били смели по рождение. В душата си те са били самопожертвователни и чисти. Карали са те да се чувстваш в безопасност, да усещаш, че се грижат за теб, че те обичат. Това не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш.

Още преди това да се случи, Меган знаеше, че Дейв притежава тези качества.

Той седна до нея и взе ръката й в своята. Нежно я погали по косата, сякаш внезапно се бе превърнала в порцелан и можеше да се счупи.

— Щях да те загубя — каза Дейв и в гласа му прозвуча страхопочитание.

— Нищо ми няма — отвърна тя, а после, тъй като животът можеше да бъде и застрашително практичен в моменти на презрян ужас, попита: — Кой гледа децата?

— При семейство Реале са. Не се тревожи за тях, става ли?

— Става.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — отговори тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Но трябва да ти кажа истината.

— Може и да почака — каза той.

— Не, не може.

— Ранена си. Господи, снощи едва не те убиха. Истината не ме интересува. Интересуваш ме само ти.

Тя знаеше, че в този миг той говореше сериозно — също така знаеше, че с течение на времето той щеше да промени мнението си. Тя щеше да се излекува и да се върне вкъщи и тогава въпросите отново щяха да се натрупат. Може би той можеше да чака. Ала Меган не можеше.

— Моля те, Дейв, остави ме да говоря, може ли?

Той кимна.

— Може.

А после, докато ръката му бавно се отлепи от нейната, Меган му разказа всичко.

 

 

Когато на вратата се позвъни, ръката на Дел Флин автоматично се стрелна към медала „Свети Антоний“.

Дел седеше вкъщи и гледаше мач. Той се радваше за любимия си баскетболен тим, който играеше в момента, ала единственият отбор, когото семейство Флин обичаше истински, бе „Филаделфия Игълс“.

Футболът беше играта на Дел. Три поколения от мъжете на семейство Флин — бащата на Дел; Дел; синът на Дел, Карлтън — бяха привърженици на „Орлите“^[1]. Преди повече от двайсет години, когато Дел най-после бе започнал да прави сериозни пари, той започна да купува билети на петдесетметровата линия за целия сезон. Отне му две години да убеди своя старец да не отиде на работа в кръчмата поне една неделя и да присъства на мача. Беше велик ден, „Орлите“ победиха „Каубоите“ с три точки. Не след дълго бащата на Дел почина — рак на белите дробове; вероятно го бе получил поради дългите години работа в задимената кръчма — така че работата му буквално го бе убила. Ала тази игра бе хубав спомен, такъв, какъвто Дел носеше у себе си и понякога го изваждаше в съзнанието си, когато искаше да си спомни за своя старец, преди проклетата болест да бе прояла вътрешностите му.

Дел си припомни как взе Карлтън за първи път на мач, когато синът му беше само на четири години. „Орлите“ играеха с „Червенокожите“ и Карлтън бе пожелал да си купи вимпел на „Червенокожите“, макар да не ги обичаше.

След това им стана нещо като традиция — Карлтън колекционираше вимпели на противниковите отбори и ги окачваше на стената над леглото си. Дел се учуди, когато това свърши, когато Карлтън престана да събира вимпели и когато накрая реши да ги свали от стената.

По телевизията видя, че новият център-нападател на противника пропусна две свободни хвърляния.

Дел вдигна ръце от възмущение и се извърна, сякаш да оплаче лошото подаване със своя син. Карлтън, разбира се, не беше в стаята.

Нямаше да го заинтересува. И той беше за „Орлите“. Господи, това момче обичаше да ходи по мачове. Обичаше всичко, свързано с играта — да подритва топката, да я хвърля на паркинга, да купува вимпелите, да припява бойната песен на „Орлите“. От осемте домакинствания на мачове годишно Карлтън обикновено посещаваше само две-три, макар че се молеше на баща си да го вземе на повече. Но на останалите Дел вземаше приятели или бизнес съдружници, или пък даваше билетите на някого, комуто дължеше услуга. Господи, каква тъпа, безсмислена загуба.

Колкото по-голям ставаше Карлтън, толкова по-малко искаше да ходи с баща си.

Дел също. Карлтън предпочиташе да излиза с приятелите си, а след мача да се шляе и да се весели с тях. Така става обикновено, нали? Баща и син не могат да пишат една и съща страница в историята — също като в старата песен „Котката е в люлката“.

Дел се чудеше в кой момент Карлтън бе започнал да се отклонява от пътя.

През последната година в гимназията се случи инцидент: едно момиче бе обвинило Карлтън, че я изнасилил и й нанесъл побой след срещата им. Карлтън бе обяснил на Дел, че му се ядосала, защото след като прекарал нощта с нея, я бе изоставил. Дел му повярва. Че кой би изнасилил момиче, с което е на среща? Изнасилвачите се крият в храстите, изскачат ненадейно и така нататък. Момичето не ги кани в дома си. И все пак имаше охлузвания и следи от ухапвания, но Карлтън каза, че така му харесвало.

Дел не знаеше, ала не се и интересуваше от неща като „тя каза“, „той каза“. Нямаше начин синът му да отиде в затвора поради някое недоразумение. Така че Дел направи някои плащания и всичко се размина.

Така ставаше. Синът му бе добро хлапе. Може би преминаваше през някакъв особен етап на развитие. Ще премине. Но все пак нещо в момчето се бе променило и сега, когато разполагаше с толкова много свободно време, Дел се мъчеше да разбере какво. Можеше да е и футболът. Когато бе много млад, Карлтън бе изключителен защитник. В осми клас бе счупил всички рекорди за сезона. Но тогава Карлтън бе престанал да расте. Това страшно го разстрои. Карлтън не бе виновен. Чисто и просто виновна бе генетиката. Нищо не можеше да се направи. Когато Карлтън бе понижен в по-долна категория, той стана дори по-добър и Дел го заподозря, че взема стероиди. Ето откъде започна всичко. Вероятно. Кой може да е сигурен?

Дел се опита да се съсредоточи върху мача и с изненада откри, че не му е възможно. Странно какво може да ти сервира животът. Всъщност пет пари не даваше, ако победи противниковият отбор, а не неговите любимци. И все пак. Независимо какво се случваше в живота му, Мария, разбира се, би се заляла от смях, ако го видеше до такава степен обладан от мача по телевизията. Щеше да посочи към телевизора и да каже: „Мислиш ли, че тези момчета биха дошли в службата ти да те окуражават?“. В думите й имаше логика, но какво от това? И сякаш да покаже, че не му мисли злото, Мария тутакси ще му донесе нещо за хапване — я пържени картофки, я начос, я някаква друга вкуснотия.

Тъкмо когато седеше на белия си диван и си мислеше за своята сладка Мария, а противниковият отбор побеждаваше с осем на нула, Дел чу, че на вратата се позвъни. Ръката му моментално сграбчи медала „Свети Антоний“ от Падуа. Когато изгубиш нещо, трябва да повтаряш името му, а Дел знаеше, че същото се отнася и за изчезналите хора. Когато бе по-млад, Дел считаше подобни неща за пълни глупости, ала с годините бе станал суеверен.

Той се отлепи от бялата кожена седалка и отвори парадния вход. Голдбърг, ченгето, стоеше навън в студа. Не каза нищо.

Нямаше нужда. Очите им се срещнаха и Голдбърг му направи най-лекото и унищожително кимване, което човек може да направи на друг човек. Дел почувства, че нещо в гърдите му се разтроши и стана на прах.

Не получи опровержение. Не и в началото. В началото имаше само съкрушителна яснота. Дел Флин съвършено добре разбираше какво означава това. Момчето му си бе отишло завинаги. Никога повече нямаше да се върне. Синът му бе мъртъв. Младият му живот бе прекършен. Нямаше да има помилване, нямаше да се случи чудо, нямаше да стане нищо, което да го спаси. Дел нямаше вече да го прегърне, нямаше да го види, да говори с него. Край на мачовете с „Орлите“, Карлтън бе изчезнал, нямаше го вече и Дел знаеше, че никога нямаше да се върне. Коленете му се подкосиха. Той започна да рухва — всъщност това и желаеше — ала Голдбърг го прихвана със силните си ръце. Дел клюмна на гърдите на огромното ченге. Болката бе твърде остра, неизмерима, непоносима.

— Как? — попита накрая Дел.

— Намерихме го близо до мястото, където открихме кървавите петна.

— В гората ли?

— Да.

Дел си представи Карлтън в гората — сам, на открито в студа.

— Имаше и други трупове. Според нас може би е дело на сериен убиец.

— Сериен убиец ли?

— Така мислим.

— Искате да кажете, че е нямало никаква причина? Че са убили момчето ми случайно?

— Все още не знаем.

Дел се опита да отпъди болката, помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше Голдбърг. Така прави човек, когато агонизира.

Някои използваха отричането. Други — необходимостта от отмъщение. Така или иначе, човек не се съсредоточава върху смисъла, защото това би било непоносимо. Отклоняваш го и го заместваш с нещо неуместно, тъй като не можеш да промениш ужасната истина, нали така?

Със сълзи на очи Дел попита:

— Страдало ли е момчето ми?

Голдбърг се замисли за миг.

— Не знам.

— Заловихте ли убиеца?

— Още не. Но ще го заловим.

Дел чуваше по телевизията как зрителите домакини ликуват. Противниковият отбор бе направил нещо. Синът му бе мъртъв, но хората ликуваха. На никого не му пукаше. В къщата все още имаше електричество. Автомобилите продължаваха да се движат. Хората продължаваха да се радват за любимите си отбори.

— Благодаря, че ми го съобщи лично — Дел се чу да изрича.

— Имаш ли с кого да бъдеш?

— Жена ми скоро ще се прибере.

— Искаш ли да остана с теб, докато тя си дойде?

— Не. Добре съм. Благодаря, че намина.

Голдбърг се прокашля.

— Дел?

Той вдигна поглед към лицето на Голдбърг. На него бе изписано истинско съчувствие, но и нещо друго.

Голдбърг каза:

— Не искаме и други невинни да пострадат. Нали разбираш какво ти говоря?

Дел не отговори.

— Отзови онези луди — рече Голдбърг, като му подаде мобилен телефон. — Достатъчно смърт за една нощ.

През ослепяващата агония наистина се виждаше съкрушителна яснота.

Голдбърг беше прав. Бе пролята твърде много кръв. Дел Флин взе телефона от ръката му и набра номера на Кен.

Но никой не отговори.

 

 

Брум позвъни на Сара Грийн.

— Ще си бъдеш ли вкъщи след час?

— Да.

— Може ли да се отбия?

— Нещо ново ли има?

— Да.

Последва кратка пауза.

— Не ми звучи като добра новина.

— Ще бъда там след час.

Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири полицейски коли.

Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред.

Той побърза да влезе и намери Додс.

— Нещо ново? — попита Брум.

— Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал — снимките край старата фабрика за желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди Гра.

Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин.

Додс погледна през прозореца.

— Федералните ли пристигнаха?

— Аха.

— Те ли поемат случая?

Брум кимна с глава.

— Сега той е техен.

Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да отиде в дома на Сара и да й обясни.

— Ако няма друго…

— Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление.

— Какво е то?

— Рей Ливайн. Това ли е истинското му име?

— Да.

Додс кимна с глава, този път повече на себе си.

— Познаваш ли други хора с името Ливайн?

— Няколко, защо?

— Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име.

Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс.

— Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали?

— Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави, става ли? Не е кой знае какво.

— Кое не е кой знае какво? — попита Брум.

— Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това — сви рамене той. — Какво ли би правил един евреин с него?

И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най-после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се задържа на краката си.

— Брум?

Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний.

 

 

От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло събитие.

Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат — я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума.

Беше им като майка.

Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден.

Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре.

В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята.

Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по-непривлекателна, много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението.

Това, разбира се, бе логично.

Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване.

Време беше да се залавя за работа.

Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря.

Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най-скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване.

Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който прилича на бившия ми“.

Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много добре. Кен забеляза… страх може би?

Да, страх.

Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува.

Кен й предложи най-милото изражение на лицето си.

— Трябва да поговоря с вас за нещо.

Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата — може би се изплаши — ала не бе от типа жени, които ще направят сцена или ще изгонят някого.

— Много е важно, наистина — каза той. — Мога ли да вляза?

— Не знам — отвърна Лорейн. — Късно е.

— О, не се притеснявайте. — Той оголи всичките си зъби в усмивка. — Ще ви отнема не повече от секунда, обещавам.

И тогава Кен влезе и затвори вратата след себе си.

 

 

Навън застудяваше и затова Рей слезе по стълбите обратно в сводестата „стая в корема“ на „Луси“. Беше глупаво да дойде тук. Какъв бе смисълът всъщност? Да, той пазеше чудесни спомени от това място. Може би си мислеше, че и Каси има такива спомени. Но какво от това? Нима мислеше, че ще я накара да се върне в спомените си към онова време и място и така ще й помогне да разбере какво бе направил той?

Тъпо.

Да, някои неща можеха да станат по-хубави от декора и контекста, но нима бе толкова наивен да смята, че от факта, че е вътре в сградата, ще последва хормонален взрив и този взрив ще промени стореното от него и ще го направи по-приятно? Внезапно се почувства като лош търговец на недвижими имоти, който вярва, че местоположението, местоположението и само местоположението ще направи предложението му много по-приемливо.

Рей погледна към телефона си. Никакво съобщение от Каси или Меган, или както й бе името. Хрумна му отново да я потърси, но нима имаше смисъл? Щеше да чака още един час, може би два и да си тръгне. Къде щеше да отиде? Ченгетата вероятно са привършили работата си в жилището му, но нима наистина искаше да се върне в онова мръсно мазе?

Не.

Беше време да се разкара. Ако Каси — нямаше да престане да я нарича Каси, а не Меган — не искаше да чуе онова, което той имаше да й каже, е, той просто трябваше да намери начин да се справи с проблема. Но нямаше смисъл да стои тук, а светът около него да се разпада. Беше твърде рисковано и макар през годините с лекота да бе намирал начини да опропасти живота си, той нямаше склонност към самоубийство.

Когато Рей тръгна към стълбите в задния крак на „Луси“, отдолу дочу шум. Спря и се ослуша.

Някой бе отворил вратата.

— Каси?

— Не е Каси, Рей.

Сърцето му се сви, щом позна гласа. Той принадлежеше на детектив Брум.

— Как ме откри? — попита Рей.

— По сигнала на мобилния ти телефон. Лесно е, когато някой остави телефона си включен.

— Да. Така е.

— Свърши се, Рей.

Той не каза нищо.

— Рей?

— Чувам те, детективе.

— Няма смисъл да бягаш. Заобиколен си.

— Добре.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Дошъл съм да те арестувам, Рей. Разбираш ли?

Без да е сигурен какво да отвърне на това, Рей се спря на:

— Да, разбирам.

— Тогава направи услуга и на мен, и на себе си — рече Брум. — Улесни нещата и ще сме в безопасност. Коленичи на пода и сложи ръце на главата си. Ще те закопчая и ще ти прочета правата.