Харлан Коубън
Остани (34)

34

Брум потръпна от студ.

Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се навъси и му каза да се разкара.

В кладенеца имаше трупове.

Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг. Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин. Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от разлагането. Дребни животинки — плъхове и катерички — се бяха нахвърлили на мъртвата плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не.

Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала независимо какво предаваха по телевизията, нямаше никакви гаранции, че наистина ги е открил.

Ами температурата на открито и животинките, които пируват с трупните органи — какво огромно объркване би настъпило. Брум, разбира се, не се нуждаеше от научни доказателства, за да се ориентира във времето. Карлтън Флин бе умрял на Марди Гра — беше сигурен.

Когато трупът бе изваден със скрипец и въже, всички замръзнаха няколко секунди в тържествени пози.

— Останалите са почти скелети — каза Саманта Баджрактари.

Това не бе изненада за Брум. След всички тези години, след безкрайните промени и обрати, събития, случки и слухове всичко се свеждаше дотук. Някой бе убил тези мъже и ги бе хвърлил в кладенеца. Някой бе докарал мъжете в това отдалечено място, беше ги убил, а после с помощта на ръчна количка ги бе довлякъл до кладенеца на трийсетина метра от утъпканата пътека.

Вече нямаше съмнение. Всичко беше дело на сериен убиец.

— Колко са труповете? — попита Брум.

— Още е трудно да се каже. Най-малко десет, може да са и двайсет.

Мъжете, изчезнали на Марди Гра, не бяха избягали, нито бяха приели нова самоличност и бяха отпътували за някой далечен остров. Брум поклати глава. Трябваше да се знае. Винаги бе вярвал, че Дж. Ф. К. бе убит от самотен стрелец. Приемаше с присмех твърденията за съществуването на НЛО, за завръщането на Елвис, за фалшификацията на кацането на Луната, както и всяка тъпа теория за някаква конспирация.

Дори като ченге той винаги е подозирал очевидното: годеницата, любовника, някого от семейството, тъй като в почти всички случаи най-краткото разстояние между две точки си остава правата линия.

Стюарт Грийн вероятно щеше да бъде на самото дъно.

— Ще трябва да уведомим федералните — рече Саманта.

— Знам.

— Искаш ли аз да се заема?

— Вече е направено.

Той си помисли за Сара Грийн, как през всичките тези години бе седяла в къщата, без да има възможност да действа, да скърби, а през всичкото това време съпругът й вероятно бе лежал мъртъв на дъното на кладенеца.

Брум се бе вдал твърде много в случая. Това бе замъглило съзнанието му. Желанието му бе да спаси семейство Грийн. Беше се убедил, че има възможност да го стори; че независимо от несъответствията той ще намери Стюарт Грийн жив и невредим и ще го върне у дома.

Тъпо.

Разбира се, имаше още въпроси. Защо трупът на Рос Гънтър не бе захвърлен също в кладенеца? Съществуваха няколко възможности, ала Брум не хареса нито една. Труповете в кладенеца също не отговаряха на въпроса кой е убиецът на Хари Сътън, нито откриваха причината за неговата смърт, но вероятно времето на смъртта наистина е съвпаднало.

Колкото до твърдението на Лорейн, че е видяла Стюарт Грийн жив, лесно можеше да се направи подобна грешка. Дори тя бе признала, че се съмнява. Вероятно е видяла някого, който много прилича на Стюарт. Ами обръснатата глава и козята брадичка, пък и седемнайсетте години, изминали от изчезването му — дори Брум не можеше да каже със сигурност, че промените от възрастта са нанесени върху неговата фотография. Освен ако Лорейн не бе сгрешила, разбира се. Освен ако Стюарт Грийн не е бил първата жертва, но извършителят…

Той не мислеше така.

Извадиха още един скелет.

— Детектив Брум?

Той се обърна.

— Аз съм специален агент Гай Анджони. Благодаря, че ни повикахте.

Двамата се ръкуваха. Брум бе твърде възрастен, за да си играе игрички с федералните за прилежащи територии.

Той неистово желаеше да заловят това ненормално копеле.

— Някаква следа за това кой е там долу?

— Моята же… — Той за малко да каже „жена“. — Моята партньорка Ирин Андерсън прави списък на мъжете, които са изчезнали на или около Марди Гра. Можем да ви предоставим информацията, за да сравните имената с намерените трупове в кладенеца.

— Много ще ни помогнете.

Двамата наблюдаваха как скрипецът пускаше въжето надолу.

— Чувам, че изглежда, имате заподозрян — рече Анджони. — Някой си Рей Ливайн.

— Той е една от възможностите, но все още нямаме достатъчно доказателства. Вече си издействахме заповед за обиск на жилището му.

— Страхотно. Може би ще координирате действията си с нашите хора?

Брум кимна и извърна глава. Беше време да си тръгне от гората. Нямаше какво повече да прави тук. Щяха да работят часове, може би цели дни. Междувременно щеше да разбере какво са намерили хората му в мазето на Рей Ливайн, ако изобщо бяха намерили нещо. Помисли си за Сара Грийн и дали тя ще дочака да получат пълно потвърждение, че трупът му е в кладенеца, но не, медиите ще са съобщили вече всичко. Той не искаше Сара да го научи от някой агресивен репортер.

— Мога да посрещна хората ви в дома на Ливайн — предложи Брум.

— Ще съм ви благодарен. Искам да ви използвам, детектив. Нуждаем се от местен човек, който да работи с нас.

— На ваше разположение съм.

Двамата си стиснаха ръцете. С помощта на фенерчето си Брум тръгна по обратния път надолу по пътеката към автомобила си. Мобилният му телефон звънна. Видя, че обаждането идва от Меган Пиърс.

— Ало?

Ала не беше Меган Пиърс. Обаждаше се следовател от отдел „Убийства“ в областта Есекс, който му съобщи, че някой току-що се бе опитал да убие Меган Пиърс.

На Ирин й отне известно време, ала накрая откри домашния номер на Стейси Парис, екзотичната танцьорка, с която Рос Гънтър и Рики Маниън се бяха занимавали и, поне в случая с Гънтър, всичко бе отмряло. Стейси Парис бе променила името си на Джейми Хемсли. Тя не се бе омъжила и притежаваше малък бутик за облекло в изисканото предградие Алфарета, щата Джорджия, на половин час път от Атланта.

Ирин се питаше дали да й позвъни, но това не продължи дълго. Независимо от късния час тя взе телефона и набра номера.

Обади се женски глас, леко провлачен по южняшки маниер.

— Ало?

— Джейми Хемсли?

— Да, какво обичате?

— Тук е детектив Ирин Андерсън от Полицейското управление в Атлантик Сити. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Последва кратко мълчание.

— Госпожице Хемсли?

— Не виждам как бих могла да ви помогна.

— Не обичам да се обаждам без предупреждение като сега, но имам нужда от помощта ви.

— Не знам нищо.

— Добре, Джейми, или може би Стейси, разбирам — каза Ирин. — Както не знаеш и истинското си име, нали?

— О, господи! — Южняшкият акцент бе изчезнал. — Моля ви. Умолявам ви. Оставете ме на мира.

— Нямам интерес да ти навредя.

— Изминаха близо двайсет години.

— Разбирам, но открихме нови следи относно убийството на господин Гънтър.

— За какво говорите? Рики уби Рос.

— Не мислим така. Според нас направил го е някой друг.

— Значи ще освободят Рики? — изхлипа тя. — Боже мой!

— Госпожице Хемсли…

— Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех… Мислех, че господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало.

— Кой ти даде тази възможност?

— Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли? Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха.

— И вие бяхте спасена — каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на свидетелката.

— Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое. Разбирате ли какво говоря?

— Разбирам.

— А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм.

Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен профил, появил се във връзка с изчезналите мъже — повечето от тях не бяха граждани за пример. Няколко от съпругите и приятелките им бяха реагирали по същия начин — бяха умолявали Ирин да не намира изчезналите им партньори.

— Той няма да те намери, но аз трябва да попитам: Имаш ли представа кой може да го е направил?

— Кой е убил Рос ли?

— Да.

— Освен Рики, никой друг.

Мобилният телефон на Ирин звънна. Беше Брум. Тя благодари на Джейми Хемсли и й каза, че ако се нуждае от още нещо, ще й се обади.

Обеща й да я извести, ако Рики Маниън излезе от затвора.

След като и двете затвориха, Ирин отново вдигна мобилния си.

— Ало?

— Те са мъртви, Ирин — със странно монотонен глас изрече Брум. — Всички са мъртви.

Ирин усети леда в гърдите си.

— За какво говориш?

Той й разказа за фотографията на ръчната количка, за връщането им при развалините, за труповете в кладенеца. Когато Брум свърши, Ирин рече:

— Значи това е то? Всичко свърши?

— За нас, предполагам. Федералните ще открият убиеца. Но някои части все още не си пасват.

— Нито един случай не е съвършен, Брум. Знаеш го.

— Да, така е, но там е работата. Току-що ми позвъни един следовател от полицията в Есекс. Тази вечер Меган Пиърс е била нападната от млада русокоса жена, чийто портрет си пасва с описанието на жената, забелязана в кантората на Хари Сътън.

— Добре ли е?

— Меган ли? Ранена е, но е жива. Обаче е убила нападателката си. Пробола я е в корема.

— Леле.

— Да.

— Доказана самоотбрана?

— Така ми каза тамошното ченге.

— Откриха ли самоличността на русата жена?

— Още не.

— Как, мислиш, се вписва това?

— Не знам. Може би няма връзка.

Ирин не беше на това мнение. Нито Брум, знаеше го.

— И какво искаш да направя? — попита тя.

— Не можем да сторим много за Меган Пиърс. Когато местните полицаи се върнат с идентификацията на русата нападателка, може би ще можем да отлепим от тази точка и да продължим.

— Съгласна.

— Също така мисля, че все още трябва да помислим добре как точно убийството на Рос Гънтър е свързано с всичко това.

— Току-що разговарях със Стейси Парис.

— И?

Ирин го информира за разговора си.

— Не ни помага кой знае колко — каза той.

— Нещо да отговаря на общия модел?

— Мъже, които злоупотребяват с жените.

— Правилно.

— Така че съсредоточи се върху това. Злоупотребяващи приятели, годеници или нещо подобно. По някакъв начин Марди Гра е свързан с това. Този ден отприщва всичко. Така че поразширете кръга, вижте дали има и други изчезнали около Марди Гра, които сме пропуснали.

— Добре.

— И нещо още по-важно: федералните са горе при руините в момента и събират труповете. Ще имат нужда от помощта ти при определяне на самоличността им.

Ирин го имаше предвид.

— Няма проблем. Нека обработя подробностите и ще открия имената им. Ами ти?

— Ще се отбия у Рей Ливайн, но после ще трябва да поговоря със Сара, преди медиите да се свържат с нея.

— Ще бъде неприятно — забеляза Ирин.

— А може би не. Може би тя ще приеме завършека.

— Така ли мислиш?

— Не.

Мълчание.

Ирин го познаваше доста добре. Тя премести слушалката от едното си ухо на другото и каза:

— Добре ли си, Брум?

— Добре съм.

Лъжец.

— Искаш ли да наминеш, когато свършиш?

— Не, не мисля — отвърна той. А после: — Ирин?

— Да?

— Помниш ли медения ни месец в Италия?

Беше странен въпрос, прозвуча като гръм от ясно небе, ала нещо в него, дори сред всичките мъртъвци около тях, накара Ирин да се усмихне.

— Разбира се.

— Благодаря ти.

— За какво?

Ала той бе затворил телефона.