Харлан Коубън
Остани (33)

33

Меган зърна ножа, вдигнат срещу нея.

Нямаше познания по бойни изкуства, но дори да ги бе тренирала, вероятно нямаше да са й от полза. Нямаше време да се наведе, нито да блокира китката или каквото и да е друго, подходящо за подобна ситуация.

Казват, че в такива мигове, когато над главата ти увисват насилието и разрушението, времето забавяло своя ход. Това не е съвсем вярно.

За този кратък миг, когато върхът на острието се доближи до вдлъбнатинката под гръкляна й, Меган се превърна в нещо съвсем различно от човешко същество. Внезапно мозъкът й заработи само на базово равнище.

Дори мравката, ако стъпиш близо до нея, дори тя се досеща да бяга в противоположната посока. В същността си ние всички сме програмирани да оцеляваме.

Същото проработи и сега. Базисната част от мозъка на Меган, онази, която съществуваше много преди появата на познавателната мисъл, взе превес. Тя не мислеше, не планираше, нищо подобно. В нея не се роди съзнателна мисъл, не и в самото начало, но в нервната й система се появиха някои предварително узрели защитни механизми.

Тя стрелна ръка нагоре към шията си, като се опита да попречи на острието да проникне в гърлото и да сложи край на живота й.

Острието проряза дълбоко горната част на ръката й, като свободно навлезе през плътта и се удари в костта.

Меган извика.

Отново някъде дълбоко в недрата на мозъка си Меган всъщност успя да чуе скрибуцащия звук на метал, който остъргва костта, ала това не означаваше нищо за нея. Не и в този миг.

Ставаше дума само за оцеляването й.

Всичко останало, в това число разумът, оставаше на втори план, сред най-примитивните човешки инстинкти. Тя буквално се бореше за живота си и този факт доминираше над всички останали: Ако нападателят измъкнеше ножа от плътта й, Меган щеше да умре.

Тя се бе съсредоточила изцяло върху този нож, ала някъде в крайчеца на мозъка си Меган, зърнала русата коса, осъзна, че нападателят й бе същата жена, която бе убила Хари Сътън. Не си направи труда да се попита каква беше причината — ако оживее, щеше да го направи по-късно — ала почувства мощна вълна гняв, примесен със страх и паника.

Не й давай да измъкне ножа.

Не, времето все още не бе забавило своя ход. Откакто Меган зърна ножа, насочен към нея, бяха изминали само секунда, най-много две. И пак, като действаше чисто инстинктивно със забития докрай нож в мускулната тъкан на ръката й, Меган направи нещо, което при нормални обстоятелства би било немислимо. Със свободната си ръка тя прикри ножа, като плесна длан по собствената си ръка и наби острието му в собствената си плът. Не мислеше за това — не мислеше как всъщност се мъчи да остави ножа в ръката си. Знаеше само едно — че каквото и да се е случило, какъвто и порой или гняв да се излее на главата й, нямаше никакъв начин да остави жената да извади ножа от ръката й.

Когато русокосата се опита да измъкне острието, което пък се подхлъзна на костта, пронизваща болка премина по тялото на Меган, коленете й се подкосиха и тя за малко да рухне на земята.

За малко.

Дотук с болката. Част от теб иска тя да спре, но ако те е грижа за живота ти — а кого не го е грижа? — това желание може да надвие над нервната система, контролираща поведението ти. Може да е някакво химическо вещество, като например адреналин. Може да е нещо по-абстрактно като например волята.

Но в момента болката не означаваше нищо за Меган. Воля за оцеляване и гняв — сега само те имаха значение. Воля за живот, добре, това бе очевидно, но тя се гневеше на всичко — на убийцата, унищожила горкия Хари, на Дейв, задето я бе изоставил, на Рей, задето се бе отказал от всичко. Беше бясна на всяко божество, решило, че старци като Агнес трябва да бъдат възнаградени в края на живота си с мъките и унижението, причинени от факта, че са си загубили ума.

Ядосваше се и на себе си, задето не бе оценила какво притежава, задето си пъхаше носа в миналото, задето не разбираше, че известна доза недоволство си е част от човешката същност — и най-вече тя се тресеше от нерви, че тъпата руса кучка искаше да я убие.

Е, да оставим това.

Меган наддаде писък — затрогващ, първичен, остър крясък. Както си беше с нож, забит в плътта на ръката й, тя се изви силно в кръста. Блондинката направи грешката да се опита да запази същата поза по отношение на Меган, ала неочакваното движение на жертвата й я извади от равновесие.

Само мъничко.

Колкото да я накара да залитне напред.

Меган вирна лакътя си право нагоре. Острата кост удари с всичка сила носа на русокосата, като го пречупи нагоре към челото. Чу се изпукване. Лицето на блондинката се обля в кръв.

Но това не бе краят.

Блондинката, която също чувстваше остра болка, намери в себе си нови сили. Тя възстанови равновесието си и дръпна ножа с все сила. Острието простърга по протежение на костта, сякаш я одялваше. Меган все още се мъчеше да я спре, ала сега русокосата взе превес. Острието се плъзна навън, излезе от мускула с висок, всмукващ влагата звук.

От раната бликаше кръв, изригваше като гейзер.

Меган бе гнуслива от дете. Когато бе осемгодишна, един от небиологичните й бащи поиска да види последната част на „Петък, 13-и“ и тъй като не можа да намери бавачка, той помъкна Меган със себе си. Преживяването бе болезнено. Оттогава — дори сега — тя не можеше да гледа филми с насилие.

Сега тези неща нямаха значение. Кръвта — и нейната, и тази на блондинката — не я караше да потръпва. Всъщност тя почти се радваше на гледката.

За миг болката в ръката й изчезна, но после се върна с мощен изблик, сякаш нервните окончания са били блокирани подобно на превит маркуч за поливане, по който изведнъж потича вода.

Болката премина в бурна ярост.

С животинско ръмжене блондинката вдигна ножа и отново я нападна.

И отново по силата на инстинкта си Меган си каза: пази жизненоважните си органи. Гърлото, сърцето, меките тъкани. Меган сви брадичка, като блокира достъпа до гърлото и гърдите си. Обърна се с рамо към удара. Върхът на острието удари върха на раменната й кост.

Меган отново извика.

Болката растеше, но ножът само одраска кожата й.

Меган отпусна крак и срита блондинката, а ритникът попадна в свитото й коляно, като го изправи, но по неправилен начин. Кракът се усука. Блондинката падна и тутакси понечи да се изправи на крака. За миг на Меган й се дощя да избяга. Но не. Блондинката нямаше да остане на земята. Всъщност тя почти се бе изправила на крака.

Блондинката беше по-млада и вероятно по-силна и по-бърза, но независимо от това — без да обръща внимание как щеше да свърши всичко — проклета да бъде, ако допуснеше да умре с нож в гърба, докато бяга.

Не биваше да губи време.

Меган скочи към нападателката си с една-единствена мисъл в главата: „Грабни. Ножа“.

Двете жени се катурнаха на паважа. Меган мислеше само как да й отнеме ножа.

Сграбчи с две ръце китката на блондинката.

Сега навсякъде имаше кръв, а те бяха оцветени в пурпурночервено. Дълбоко в себе си Меган осъзнаваше, че ще трябва да се движи бързо. Губеше много кръв, твърде много. Ако това продължеше, кръвта й просто щеше да изтече.

Меган дръпна китката й надолу, но блондинката не пускаше ножа. Меган пречупи пръсти под такъв ъгъл, че ноктите й се забиха в тънката кожа от вътрешната страна на китката. Русокосата извика, ала не охлаби хватката си. Меган ги заби по-надълбоко. Помъчи се да одере с върха на ноктите си и да обели кожичката под големия й пръст, където обикновено се мери пулсът. Дали не бе над артерията? Блондинката отново извика, наведе глава напред и заби зъби в ранената ръка на Меган.

Меган зави от болка.

Блондинката стисна челюсти в плътта, зъбите й почти се срещнаха. От ухапаното също потече кръв — белите като перли зъби на блондинката бяха целите в кръв. Меган заби ноктите си още по-надълбоко в китката й.

Ножът падна на паважа.

И тъкмо тогава Меган направи грешка.

Толкова се бе съсредоточила в желанието си да отнеме ножа и да ръга с него русокосата, докато нищо не остане от нея, че забрави всички оръжия, с които разполага едно човешко същество.

За да й отнеме ножа, Меган трябваше да освободи китката й. Блондинката, осъзнала, че Меган се е съсредоточила единствено в ножа, тутакси реагира. На първо място сложи край на хапането, като разкъса със зъби плътта и я изплю на земята.

Новата вълна от болки накара Меган да подбели очи.

Докато Меган продължаваше да протяга ръка към ножа, блондинката промени центъра на тежестта си. Меган загуби равновесие. Заби глава надясно, без да има възможност да използва ръцете си, за да омекоти падането. Дясната страна на черепа й силно издрънча върху бронята на автомобила.

Пред очите й се разлетяха звездички.

„Вземи. Ножа.“

Блондинката подскочи по-близо до Меган и яростно срита главата й. Черепът на Меган отново издрънча в бронята. Меган усети как съзнанието този път я напуска. В първия миг тя наистина не знаеше къде е, нито кое време е станало. Не знаеше дори за блондинката, нито почувства следващия ритник. Беше й останала само една мисъл.

„Вземи. Ножа.“

Русокосата стана и срита Меган в ребрата. Тя падна по лице, объркана и смаяна. Усети паважа на бузата си. Затвори очи. Ръцете й бяха разперени встрани, сякаш бе хвърлена от голяма височина.

Нищо не й бе останало.

Светлинен лъч премина по нея, може би от фенерче, може би от приближаващ се автомобил. Откъдето и да беше, светлината накара блондинката да се поколебае, и то достатъчно дълго. С все още затворени очи Меган прокара ръка по паважа.

Бе запомнила къде е ножът.

Блондинката изписка и се хвърли долу, за да довърши Меган.

Ала сега вече Меган бе стиснала ножа в ръка. Тя се търколи по гръб, опря дръжката на гръдната си кост, а острието щръкна във въздуха.

Блондинката падна върху върха на острието.

Ножът потъна дълбоко в корема на русокосата. Меган не го изпускаше от ръцете си. Дръпна го, като разряза стомаха и спря едва когато острието се опря в гръдния кош. Нещо се изсипа от раната и тя усети лепкавата топлина по себе си.

Блондинката отвори уста в тих писък. Очите й се разшириха и застинаха в очите на Меган. Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а после, докато наблюдаваше как очите на русокосата губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя си бе отишла завинаги.

Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята, когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я слагат на земята.

Тя вдигна поглед и зърна своя страх.

— Меган? Боже мой, Меган?

Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му каже, че го обича, че ще се оправи — първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно, я караше да обича и утешава този мъж — ала от устата й не се отронваше и дума.

Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина.