Харлан Коубън
Остани (32)

32

Сърцето на Брум се сви.

Нямаше я вече.

Беше се върнал при развалините на старата пещ заедно със Саманта Баджрактари и младия експерт. Този път Кауънс бе отклонил поканата да тръгне с тях, така че Брум си помисли, че двамата със Саманта са се сдърпали.

— Какво, мислиш, си видял на снимката? — попита тя.

— Ръчна количка.

— Ръчна количка ли? Като онези, с които се пренасят кутии?

— Или трупове — уточни Брум и опря ръка в старата тухла.

Щом отстъпиш крачка назад, усещаше се, че развалините на старата фабрика за желязна руда са всъщност доста хладни. Брум си спомни медения си месец с Ирин в Италия. Бяха прекарали две седмици в Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Видяха невероятно изкуство, така е, ала онова, което очарова и двамата — две старомодни ченгета по душа — бяха руините. Нещо от останките от смъртта, доказателствата за неща, които липсват, се настаниха дълбоко в душите им. Бяха очаровани от Римския форум, от Колизея и най-много от Помпей, града, погребан от един вулкан. Преди две хиляди години планината Везувий изригнала, покрила града и неговите жители с близо половин метър пепел. Помпей останал в този си вид цели хиляда и седемстотин години — местопрестъплението напълно изчезнало, скрито от погледа, преди да бъде случайно изровено и тайните му да бъдат малко по малко разкрити по невероятно болезнен начин.

Сега Брум си спомни как се разхождаше по идеално запазените улици ръка в ръка с красивата си жена и тъй като бе съвършен идиот, тогава нямаше никаква представа, че това ще остане единственият голям миг в живота му.

— Добре ли си? — попита Баджрактари.

Брум кимна с глава. Знаеше, че околностите са пълни с развалини от осемнайсети и деветнайсети век. Не бяха туристически обекти, като изключим онези в Батстоу и Аштън. Повечето от тях, също както и тези, трудно се откриваха и изискваха доста дълги преходи. Всичко това сега представляваше изпотрошени реликви от отминали времена, но навремето тук, в горите на Ню Джърси, е имало цветущи села, в които произвеждали хартия, стъкло и добивали желязна руда. Накрая природните богатства свършили и повечето села опустели. Но на някои места станало нещо странно. Предния ден селата били населени, хората живеели своя живот и отглеждали децата си. На следващия, или поне така изглеждало, те си тръгвали, сякаш очаквали след време и те да бъдат изровени като в Помпей.

Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година.

— Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така?

— Да.

Тя потърка тухлата.

— Какво?

— Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест.

— Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка?

— Би могло.

Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта.

— Каква теория имаш относно ръчната количка?

— В момента ли? — попита Брум. — Очевидно.

— Което е?

— Била е използвана да превозва нещо.

— Като, да речем, нечий труп?

Брум кимна с глава.

— Да кажем, веднъж годишно — на Марди Гра — убиваш, или, не знам, изваждаш от строя мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги преместиш.

Тя кимна.

— Може да използваш количка.

— Правилно.

— Ако е станало така — каза Саманта, — трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта. Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще забележим нещо.

Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва. Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко по-бързо.

— Какво? — попита Брум.

— Виждаш ли това?

Тя посочи към земята.

— Слабо.

— Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с размери шейсет на сто и двайсет сантиметра.

— И какво означава това?

— Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук.

Тя вдигна поглед към него.

— Накратко, ще остави следи като тези.

— Стой.

— Да?

— Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците?

— Не мисля — отвърна тя. — Почвата е твърде корава, но…

Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря се и се наведе към земята.

— Нататък ли водят? — попита Брум.

— Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак.

Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря нямаше.

— Къде би могъл да отиде?

— Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа.

Брум поклати глава.

— През последните седмици бе твърде студено.

— Тук има счупени клони. Да видим.

Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката. Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало земята, като се е движело с голяма скорост.

Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум дръпна ципа на винтягата до брадичката си.

Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът му се ускори. Косата му настръхна.

Той знаеше. Просто знаеше.

— По-бавно, Брум.

Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря.

Саманта Баджрактари вървеше току след него.

— Брум?

Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не повече от метър висока, почти цялата покрита с асма. Така ставаше. Когато човек изостави нещо, намесва се природата и си го взема, защото то е по право нейно.

— Какво е това? — попита Баджрактари.

Брум тежко преглътна.

— Кладенец.

Той избърза напред и погледна в дупката. Чернилка.

— Имаш ли фенерче?

Ехото му подсказа, че дупката е дълбока. Стомахът му се сви.

— Ето — отвърна тя.

Брум взе фенерчето и го включи. Щом го насочи право в отвора — когато лъчът се вмъкна за първи път в кладенеца — гледката спря дъха му за миг. Може би бе издал някакъв звук, нещо като дълбок стон, ала не бе съвсем сигурен. Саманта пристигна след него, погледна надолу и изохка.

 

 

Кен седеше на последния стол и наблюдаваше барманката.

Тя се казваше Лорейн и бе добра професионалистка. Доста се смееше. Докосваше мъжете по раменете. Усмихваше се и ако това бе просто игра, ако под действията й се криеше отвращение от онова, което вършеше, никога нямаше да го разберете. Останалите момичета — да, те също се опитваха. И те се усмихваха, но само с устни и често, твърде често, се забелязваше пустотата на лицата и омразата в очите им.

Постоянните посетители се обаждаха на по-възрастната барманка Лорейн. Бяха редовни посетители на стриптийз клуба — Кен се помъчи да си представи нещо още по-жалко. И въпреки всичко той разбираше. Всъщност всички разбираме. Всички ние усещаме привличането. Сексът, разбира се, бе сред най-силните. Не можеше да се сравни със самоконтрола, ала повечето от тези мъже никога нямаше да го разберат. Нямаше да го приложат, така че щяха да си останат вечно невежи по въпроса какво е това, което разкъсва мъжката душа.

Ала Кен се бе научил, че тайната да се бориш с нещо, привличащо те като това тук, бе да осъзнаеш, че не можеш да го спреш. Кен се смяташе за дисциплиниран човек, ала истината бе, че човешките същества не са създадени да отричат себе си.

Това бе и причината за неефективността на всяка диета. Или на абстиненцията.

Единственият начин да победиш привличането, бе да приемеш, че ти действа, и да го вкараш в рамки. Той погледна към Лорейн. Все някога трябваше да си тръгне. Щеше да я проследи, да я хване насаме и тогава… е, щеше да я вкара в рамки.

Той се завъртя на столчето и опря гръб в бара.

Момичетата бяха грозни. Човек почти усещаше болестите, които се излъчваха от самите им пори. Нито една от тях не можеше да се мери с Барби. Спомни си къщата в края на уличката без изход, за децата и барбекюто в задния двор, за това как щеше да учи момчето си как да хваща бейзболната топка и как да опъва одеялото за фойерверките по случай Четвърти юли. Знаеше, че Барби има сериозни резерви. Разбираше нейния песимизъм твърде добре, но пък безпогрешното привличане беше налице. Той се питаше защо, щом семейният живот не води до щастие, все още привлича всички нас? Бе мислил по въпроса и бе осъзнал, че не мечтата бе виновна, а самите мечтатели. Барби често твърдеше, че те са различни и не са родени за подобен живот. Да, те бяха различни, ала това им даваше възможност да водят този начин на живот.

Нямаше да се включат в семейния живот като безмозъчни търтеи.

Не че животът, за който хората копнееха, бе изначално лош или лишен от достойнства — проблемът бе в това, че този живот бе недостъпен за повечето от тях.

— Какво да ти налея, хубавецо?

Той се извъртя обратно. Пред него стоеше Лорейн. На рамото си бе метнала кърпа за обиране на бирата. От ушите й висяха обици. По строеж и цвят косата й приличаше на сено. Устните й изглеждаха така, сякаш между тях трябваше да виси цигара. Носеше бяла блузка, нарочно разкопчана дълбоко до деколтето.

— О, мисля, че пих достатъчно — отвърна Кен.

Лорейн му изпрати същата полуусмивка, която я бе видял да изпраща и на редовните посетители.

— Намираш се в бар, хубавецо. Трябва да пиеш нещо. Поне една кока-кола, а?

— Да, страхотно.

Без да отлепва очи от него, Лорейн хвърли малко лед в празната чаша, взе автомата за сода и натисна едно копче.

— Защо си дошъл, хубавецо?

— За същото, за което са дошли и останалите мъже.

— Наистина ли?

Тя му подаде кока-колата. Той отпи.

— Разбира се. Нямам ли такъв вид?

— Приличаш също на бившия ми — твърде красив за негов късмет. — Лорейн се наведе, сякаш искаше да сподели някаква тайна. — Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете, които нямат вид за този бар — рече тя, — са най-добрите ни клиенти.

Очите му бяха привлечени от цепката й. Когато погледна отново нагоре, той срещна очите й. Онова, което видя, не му хареса, стори му се, че старата барманка можеше по някакъв начин да чете мислите му. Представи си я завързана и гърчеща се от болка и усети как старото вълнение се върна при него.

Той не изпускаше с поглед очите й и опита нещо.

— Мисля, че сте права по отношение на мен — каза.

— Я пак.

— За това дали съм за това място. Влязох тук, за да размишлявам. И може би да поскърбя.

Лорейн възкликна:

— О?

— Приятелят ми идваше тук. Вероятно сте прочели за него във вестниците. Името му е Карлтън Флин.

Пламъчето в очите й му подсказа, че тя знае. Боже, боже, тя знаеше. Да, сега бе негов ред да я погледне така, сякаш виждаше вътре в нея и четеше всяка нейна мисъл.

Тя знаеше нещо безценно.