Харлан Коубън
Остани (31)

31

Меган тъкмо слезе от стаята на Агнес в салона, когато чу позвъняването.

Старческият дом „Сънсет“ се бореше със зъби и нокти да се представи като нещо различно от онова, което беше. Външният му вид се целеше във Втората викторианска империя, ала попадаше при сглобяемите къщи с алуминий отстрани, фалшива папрат и рампи за инвалидни колички на лимонадените веранди. Интериорът имаше прекалено зелени килими и твърде ярки репродукции на Реноар и Моне, но дори изкуството се набиваше като нещо, което ще си вземете от гаражна разпродажба или на някое прочистване на зала, където се излагат образци на стоки.

Тя отмина Миси Малек, която я огря с практичното си загрижено лице и каза:

— Може би скоро ще си поговорим?

— След като се видя с Агнес.

— Разбира се — отвърна Малек, като направи нещо, напомнящо поклон.

Така че Меган току-що бе взела завоя надолу по коридора за към стаята на Агнес, когато телефонният номер, който тя разпозна като номера на Рей, се появи върху екранчето на нейния мобилен телефон. Тя замръзна на място, без да знае какво да направи, ала накрая разбра, че изборът за нея можеше да е само един. Натисна бутона за отговор и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Чух, че сега те наричат Меган — каза Рей.

— Това е истинското ми име.

— Би трябвало да направя очевидния коментар, че може би нищо, свързано с нас, не е било реално…

— Но и двамата сме наясно, че това ще бъде лъжа — каза тя.

— Така е.

Мълчание.

— Брум намери ли те? — попита тя.

— Намери ме.

— Извинявай.

— Не, ти направи правилен ход, като му каза.

— Какво му обясни?

— Почти същото като на теб.

— Повярва ли ти?

— Съмнявам се. Полицията претърсва апартамента ми.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Ако това ще ти помогне — рече Меган, — знай, че ти вярвам.

Не последва отговор.

— Рей?

Когато заговори отново, гласът му бе различен — по-тих и със странен тембър.

— В Атлантик Сити ли си?

— Не.

— Можеш ли да се върнеш тук?

— Защо?

Отново мълчание.

— Рей?

— Не ти казах истината — рече той.

Меган усети студенината в душата си.

— Не разбирам.

— Върни се тук.

— Не мога. Искам да кажа, не точно сега.

— Ще те чакам вътре в „Луси“. Не ми пука колко време ще ти отнеме. Моля те, ела.

— Не знам.

Ала той вече бе затворил телефона. Тя стоеше и се взираше в апарата, докато сигналът не я сепна. Вдигна очи и зърна Агнес да излиза от стаята си, объркана и с празен поглед. Посивялата й коса бе в пълен безпорядък. Лицето й бе бледо, почти прозрачно, а сините й вени изпъкваха на бледия фон.

Щом сестрата се запъти към нея, тя извика:

— Не ме наранявайте! — И се отдръпна.

— Няма да те нараня, Агнес. Само се опитвам да…

— Спрете! — сви се сега Агнес, сякаш очакваше сестрата да я удари.

Меган побърза към тях и пътьом избута сестрата с лакът. Погледна свекърва си в очите, постави ръце на раменете й и каза:

— Всичко е наред, Агнес. Това съм аз. Меган.

Тя присви очи.

— Меган ли?

— Да. Всичко е наред.

Агнес вирна глава наляво.

— Защо си дошла? Защо не си вкъщи с бебетата?

— Вече не са бебета. Пораснаха. Дойдох, защото ти ме повика.

— Така ли? — На лицето й се появи страх. — Кога?

— Не е важно. Сега всичко е наред. Аз съм тук. Ти си в безопасност.

Сестрата ги гледаше със съчувствие. Меган взе Агнес в обятията си и я поведе обратно в стаята. Зад тях се появи Миси Малек, ала Меган я отпрати с глава и затвори вратата. Отне й известно време, докато успокои Агнес, докато Агнес спре да се тресе и циври, а после, както ставаше и преди, яснотата отново се върна в очите на свекърва й.

— Добре ли си? — попита я Меган.

Агнес кимна.

— Меган?

— Да.

— С кого беше на телефона? — попита Агнес.

— Кога?

— Току-що. Когато излязох от стаята си. Ти стоеше отсреща в салона и говореше по телефона.

Меган не беше съвсем сигурна как да й отговори.

— Мой стар приятел.

— Нямах намерение да си пъхам носа.

— Не, всичко е наред, просто… — Тя замълча и отпъди сълзите от очите си.

Агнес я погледна толкова загрижено, че Меган усети как нещо вътре в нея поддаде.

— Целият ми живот бе една лъжа.

Агнес успя да се усмихне и я потупа по ръката.

— О, аз не бих казала такова нещо.

— Ти не разбираш.

— Обичаш ли моя Дейви?

— Да.

— Меган?

— Какво?

— Знам — прошепна Агнес с глас, който внесе студ в стаята.

— Какво?

— Миналата седмица.

— Какво за миналата седмица?

— Денят, в който Дейви те доведе в нашата къща, аз се обадих в Емерсън Колидж. Каза, че си го била посещавала. Но, така де, нещо не си пасваше. Така че аз им се обадих. Не бяха чували за теб.

Меган не знаеше какво да каже.

— Няма да кажа. — Гласът се бе превърнал в шепот. — Всичко е наред, наистина. А аз излъгах Роланд за възрастта си. С три години съм по-възрастна от него, но той не знае. Истината е, че обичаш моя Дейви. Знам го. Ти си добра за него. Не си като онези богати сополанки от града. Ще пазя тайните ти, миличка. Ще те помоля само за едно.

От очите на Меган се отрони сълза и се затъркаля по лицето й.

— Какво?

— Да ме дариш с внуци. От теб ще стане страхотна майка.

Агнес е знаела, помисли си Меган. През всички тези години, през цялото това време Агнес е знаела за нейната лъжа. Едва понесе този факт.

— Меган?

— Обещавам.

— Не, не това. — Очите на Агнес блеснаха. Тя погледна към вратата. — Искат да ме преместят на третия етаж, нали?

— Да. Но щом не искаш да отидеш там, няма да се преместиш.

— Това няма да помогне. — Тя снижи глас. — Той ще ме намери. Дори там. Ще ме намери и ще ме убие.

— Кой?

Агнес погледна наляво, после надясно. Наведе се по-близо до Меган и срещна погледа й.

— Лошият човек, който идва през нощта.

И тъкмо тогава Меган си спомни за камерата за наблюдение в дигиталния часовник.

— Агнес?

— Да?

— Лошият човек беше ли тук снощи?

— Разбира се. Нали затова те повиках.

Понякога сякаш общуваше с човек телевизор, който непрекъснато сменяше каналите си, Меган посочи към часовника.

— Помниш ли, когато дойдох при теб вчера?

Агнес се усмихна.

— Камерата за наблюдение!

— Да.

— Значи можеш да го видиш? Можеш да видиш лошия човек?

— Можем да погледнем.

Меган бе нагласила таймера на камерата да работи от девет вечерта до шест сутринта. Тя не записваше всичко — включваше се от детектор за движение — така че нямаше да прегледат материал, дълъг цели девет часа. Меган провери задната част на часовника и видя, че там проблясва светлинка. Това означаваше, че в дигиталния твърд диск се съдържа нещо.

— Веднага се връщам, Агнес.

Тя побърза надолу по коридора към бюрото. Услужи си с един лаптоп и се върна право в стаята. Агнес бе още на леглото. Будилникът/камера работеше чрез хардуерен порт. Тя премести камерата към леглото и го включи в лаптопа. Агнес се приближи.

Появи се иконката на камерата за наблюдение. Меган придвижи курсора върху нея.

— Ако е бил в стаята ти — заяви Меган, — трябва да го видим.

— Какво става тук?

И двете погледнаха към вратата. Миси Малек бе влязла, бе сложила ръце на кръста си и бе свила устни. Тя бе съзряла цялата сцена — двете жени на леглото, будилникът/камера включен в лаптопа — и ококори очи.

— Какво е това?

— Камера за наблюдение — отвърна Меган.

— Моля?

— Скрита камера. Вградена е в цифровия будилник.

Лицето на Малек пламна.

— Не можете да го монтирате тук.

— Вече го направих.

— Имаме правила за личното пространство. Когато Агнес пристигна на това място, съпругът ви, в качеството си на неин настойник, подписа споразумение. Според него…

— Аз не съм го подписвала — забеляза Меган.

— Защото нямате законно право.

— Точно така. А това е стаята на Агнес. Тя пожела да има камера тук, нали, Агнес?

Агнес кимна.

— Да, пожелах.

— Не разбирам — рече Миси Малек. — Записвали сте ни?

— Мисля, че да.

— Знаете ли какво нарушение е това?

Меган сви рамене.

— Щом няма какво да криете…

— Разбира се, че нямаме!

— Страхотно — отвърна Меган. — Искате ли да разгледаме материала заедно?

Малек хвърли поглед към Агнес, после отново погледна към Меган.

— Това е някаква грешка.

— В такъв случай грешката е наша — каза Меган.

Образите бяха зърнести, не толкова защото камерата имаше ниска резолюция, а защото бе нагласена да снима в тъмнината. Първото, което се появи, бе образът на Агнес, седнала на леглото. Нощните снимки придаваха на стаята призрачен зеленикав оттенък.

Макар лещите да бяха поставени на широка основа, за да обхващат цялата стая, все още можеше да се види изплашеното изражение върху лицето на Агнес. В тъмнината очите й светеха в бяло.

На снимката се виждаше стреличка за игра. Меган отново погледна към Миси Малек. Малек изглеждаше примирена. Меган щракна върху иконката. Видеото се завъртя и наистина разреши мистерията, ала не така, както очакваше Меган.

Не бе записан никакъв звук, но може би така бе по-добре. На екрана се виждаше Агнес в седнало положение. Виждаше се, че тя пищи и плаче. Очевидно беше ужасена. Сграбчи възглавницата си, за да се защити. Беше се свила в отсрещния ъгъл на леглото в опитите си да избяга и бе свила колене до гърдите си. Тя се взираше в нападателя си, а с дясната ръка прикриваше лицето си.

Но там нямаше никой.

Сърцето на Меган се сви. Тя погледна крадешком към Миси Малек.

Лицето й все още изразяваше покорство, но не защото се чувстваше виновна или бе уплашена. Тя е знаела. Меган погледна към свекърва си.

Агнес наблюдаваше екрана с отворена уста. Отначало изглеждаше объркана, ала през мъглата Меган забеляза яснота. Агнес виждаше добре какво става. Част от мозъка й го приемаше, но по-голямата му част просто не можеше. Все едно да кажеш на някого, че горе е долу и ляво е дясно.

— Става невидим — каза Агнес.

Не и със сърцето си.

След известно време, което й се видя цял час — всъщност бяха само две минути — на екрана се втурна една сестра и започна да успокоява Агнес. Меган забеляза, че сестрата носи чаша в едната си ръка. В другата държеше хапчета. Агнес ги глътна с течността в чашата, която Меган прие, че е вода. После се облегна назад. Сестрата нежно я зави, почака за миг и излезе на пръсти през вратата.

След още една минута записът спря.

Трябва да признаем, че Малек не каза и дума. Агнес се взираше в екрана и чакаше да стане още нещо. Екранът оживя само още веднъж. Според дигиталния будилник в ъгъла беше с един час по-късно. Агнес и Меган се наведоха напред, за да виждат по-добре, ала видяха само как сестрата проверява Агнес.

Екранът показваше, че Агнес спи.

Това беше всичко.

— Видя го, нали? — каза Агнес, като сочеше към екрана. — С ножа? Веднъж дойде с койот и шише отрова.

Малек се измъкна от стаята, без да каже дума.

— Меган? — обади се Агнес със слаб глас.

— Всичко е наред — отвърна Меган, опустошена.

По дяволите. Каква идиотка е била! Нима не усещаше със сърцето си какво ще покаже наблюдателната камера? Наистина ли бе повярвала, че някакъв мъж с нож в ръка (да не споменаваме койота и шишето с отрова) е дошъл през нощта, за да тероризира една старица?

Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган — жена, живееща в лъжи през почти целия си зрял живот — като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес тя бе научила колко близки са били — че през всичките тези години Агнес е знаела ако не истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре от останалите и въпреки всичко я обичаше.

— Трябва да си тръгваш — рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. — Трябва да се погрижиш за бебето.

Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право.

Стига.

Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й — покойният Роланд Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си — често казваше: „Младостта отлита като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът може да ти осигури.

Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган?

Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа.

Меган целуна свекърва си по челото, като задържа устни върху него и затвори очи.

— Толкова много те обичам — изрече тихо тя. — Няма да позволя да ти се случи нещо. Обещавам.

Тя излезе и тръгна надолу по коридора. Миси Малек й хвърли въпросителен поглед. Меган кимна с глава и каза:

— Ще говоря със съпруга си, но нека започнем с приготовленията за преместването.

— Там ще е по-щастлива. Сигурна съм.

Меган продължи през претрупаното фоайе, като отмина кафетерията. Вратите се плъзнаха и се отвориха. Меган с удоволствие вдиша хладния въздух след задушната топлина в сградата. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

На мобилния й телефон все още нямаше съобщение от Дейв. Беше й тъжно, ядосваше се, чувстваше се изтощена и объркана. Рей я чакаше в „Луси“. Не искаше да си ходи. Беше част от нейното минало. Ако отвореше вратата, щеше да влезе в сферата на страданието. Беше време да тръгва.

Тя си спомни думите на Рей: „Не ти казах истината“.

Можеше ли да остави това да отмине ей така? А тонът му, отчаянието в гласа му… нима можеше да си тръгне и да го изостави? Не му ли дължеше нещо? А може би тъкмо това я бе докарало тук? Може би не възможността да съживи отминалата си младост, а тъкмо шансът да помогне на някой друг да намери опора под краката си.

Тя спря пред вратата на автомобила си. Щом протегна ръка към дръжката, нещо привлече погледа й.

Меган бързо се обърна и зърна ножа да се придвижва към нея.