Харлан Коубън
Остани (30)

30

Меган тръгна към старческия дом на свекърва си.

Мислите й не се отделяха от горкия Хари Сътън. Съществуваше вероятност времето на неговото убийство да е пълно съвпадение. Тя се бе върнала в Атлантик Сити по повод инцидент, станал преди седемнайсет години.

Доколкото младата двойка бе издирвана от полицията, трябваше да се върнат — колко? — пет или може би десет години назад в онези времена. Най-вероятно ако тези двамата са го направили, Меган и нейното минало нямаха нищо общо с онова, което се бе случило с Хари.

Мисълта й продължаваше чевръсто да обикаля около този факт, ала накрая истината излезе наяве: Тя бе докарала опасността и смъртта до вратата на Хари Сътън. Но все още не можеше да разбере как точно.

Ала Меган разбираше със сърцето си, че е замесена в това.

Две седмици по-рано тя се бе върнала в Атлантик Сити за първи път заради онова търговско изложение. Част от нея бе убедена, че не е извършила кой знае какво, че е направила това посещение единствено за да проучи възможностите за работа.

Тя наистина вярваше, че пълният със съблазни град, който все още й липсваше, не я привлича. Ала това бе повече самозалъгване, отколкото истина. Можеше, например, да остане на семинара. Нека другите кандидати да се занимават с недвижими имоти — дори бяха планирали групова вечеря в кафене „Рейнфорест“, но Меган се бе измъкнала. Вместо на вечеря, тя бе отишла в „Ла Крим“.

Кой би могъл да я укори? Кой не посещаваше любимите си места, когато се завръща в града, означавал толкова много за него?

Тя реши отново да опита да се свърже с Дейв. Когато обаждането й бе прието от гласовата поща, Меган усети първите признаци на гнева. После изрече: „Достатъчно. Трябва да поговорим. Майка ти има сериозни проблеми. Порасни и ми се обади“.

Меган затвори и захвърли телефона на предната седалка.

От една страна, тя, естествено, разбираше поведението му. Бе сгрешила. Но може би тъкмо в това бе проблемът. В известен смисъл грешната бе винаги тя. През годините бе оставила вината за своята измама да оцветява всичко в техните отношения.

Нейна ли бе грешката? Със сигурност. Но може пък Дейв да се е възползвал от това. Много пъти вината й я бе карала да приема всичко безропотно. Тя не се засягаше от децата за нищо. Не можеше да я замени, но…

Но защо Дейв не й звънеше?

През всички тези години той бе работил и, да, бе осигурявал храната на масата им и всички дреболии, използвани от мъжете, за да оправдаят онова, което вършат — но Дейв обичаше работата си. Той забогатя от труда си в късните часове на денонощието, от пътуванията си и от голфа в неделните утрини, а после се завръщаше у дома при своята сексуална, възбудена съпруга. Той гледаше на нея по този начин дори когато тя не желаеше да е така. Но не я разбирайте погрешно. Дейв никога не я бе тормозил.

Никога не бе проявявал подлост, не я бе мамил, пък и защо да го прави? Жена му бе съвършена. Тя се бе отказала да прави кариера. Плащаше всички сметки, пазаруваше, уговаряше редуването на личните им автомобили, грижеше се за реда в домакинството. Полагаше грижи и за майка му, и то повече, отколкото той някога би могъл да полага и след всичко това, след всички жертви, които бе направила, как се отнасяше към нея той?

Не обръщаше внимание на позвъняванията й — и по някакъв начин я шпионираше.

Не че тя не го заслужаваше, но все пак. Меган искаше да поговори с него, да му разкаже за миналото си, за вътрешните си демони и да го накара да разбере, че жената, която той се бе заклел да закриля, бе в опасност, а той дори не откликва на отчаяните й обаждания и предпочита да се държи като капризно дете.

Отново протегна ръка към телефона. Вече бе вкарала номера на Рей в него, за да го запомни. Натисна бутона за набиране, ала преди да получи сигнал, че отсреща са чули позвъняването, тя зърна знака за към старческия дом „Сънсет“.

Не ставай глупава, Меган, каза си тя.

Затвори телефона, паркира и все още неотърсила се от гнева, се запъти към входа.

Барби седеше на две коли разстояние от нейната.

Тя не се притесняваше много, че могат да я видят — Меган Пиърс нямаше вид на специалист по забелязване на „опашките“ след себе си, ала знае ли човек?

Фактът, че тази на вид семпла домакиня бе по някакъв начин хваната във всичко това, показваше, че тя не е това, което изглежда. Същото, разбира се, можеше да се каже и за самата Барби.

Докато караше, мислите на Барби непрекъснато се връщаха към внезапното предложение на Кен. То бе сладко и очарователно, да, но в същото време бе доста обезпокоително.

Тя винаги бе приемала, че Кен преминава покрай илюзиите, които ни заслепяват, че техните отношения му бяха отворили очите за една нова и доста различна действителност. Но уви. Дори той не можеше да остане над сметката за стоки, които ни продават още от първите дни на тази планета.

Нашите нещастни и потиснати родители, например, ни казват, че за да намериш радост в живота, трябва да живееш и да правиш точно това, което правят и те.

Барби не разбираше тяхната логика. Какво говорят за дефиницията на безумието? Правиш едно и също и го повтаряш ли, повтаряш, като очакваш да получиш различен резултат. Поколение след поколение светът повтаря едни и същи неща. Бащата на Барби например мразеше да ходи на работа с един и същи костюм и вратовръзка всеки божи ден, да се връща вкъщи в шест следобед ядосан и разстроен и намираше класическа утеха в бутилката.

Майка й ненавиждаше да е домакиня — бе влязла насила в ролята, която нейната майка бе изпълнявала цял живот, както и нейната майка преди нея — и какво? Какво искаше майка й за собствената си дъщеря накрая? Да си намери мъж и да се установи, да си роди деца — сякаш неприязънта и липсата на щастие са завещанието, което възнамерява да й остави.

Що за разрушителна логика бе това?

Сега Кен искаше да се ожени за нея. Искаше да има къща с дъсчена ограда и, разбира се, деца, макар че Барби много отдавна бе приела, че в нея не съществува майчински инстинкт.

Погледна през предното стъкло на автомобила и поклати глава. Нима не разбира?

Тя обичаше този начин на живот — бързането, вълнението, опасността — и твърдо вярваше, че тъкмо така е решил господ. Той бе създал Барби такава. Защо ще го прави, щом е била създадена за още една безмозъчна домакиня, която да бърше сополите на хлапетата и да чисти лайната им? Тя щеше да помогне на Кен да разбере, че са се събрали заедно с определена цел. Тя го обичаше. Той бе нейната съдба. Знаеше, че ролята й е да го накара да прогледне. Той щеше да разбере. Дори щеше да изпита облекчение, че няма да изпълни онова, което се очаква от него.

Меган даде десен мигач и взе изходната рампа. Барби тръгна след нея.

Тя се освободи от мислите си за предложението и се съсредоточи върху чувствата си, върху нещата, които трябваше да направи на Меган. От една страна, намерението да убие жената не я привличаше. Ако вярваше на Голдбърг — а тя не му вярваше — но ако вярваше, че жената не застрашава нито нея, нито Кен, толкова по-добре. Щеше да я остави да се върне в онази трогателна къща, при онзи съпруг и децата, без да му мисли много. Ала сега това не можеше да стане. Трябваше да го направи. Когато си в тази професия, няма да изкараш дълго, ако не се стегнеш.

Далеч пред себе си Барби видя Меган да паркира автомобила си и да влиза в сградата, наречена старчески дом „Сънсет“. Хм. Барби паркира малко по-далеч от нея. Бръкна под седалката и издърпа ножа.

 

 

Рей се отправи към дома си все още със замъглено съзнание.

Брум бе повикал хора на местопрестъплението и без да промълви и дума, се бе втурнал към развалините в парка. Рей не напусна мястото си през следващите пет минути, очевидно не можеше да се помръдне. Нищо нямаше смисъл. Помъчи се да подреди нещата в главата си, ала това го обърка още повече.

Когато залитна надолу по Дани Томас Булевард покрай неугледната имитация на Тадж Махал, Рей усети, че телефонът му вибрира.

Протегна ръка да го вземе, ала я усети твърде голяма за джоба си и тромаво я дръпна. Вибрациите бяха престанали и се появи иконката за пропуснат разговор. Той провери кой го е търсил. Когато видя, че обаждането е от „Меган Пиърс“, сърцето му се разтуптя.

Каси.

Дали да не й позвъни? Не беше сигурен. Тя го бе потърсила, което със сигурност означаваше нещо, но после бе затворила телефона. Или връзката бе прекъснала. Но ако връзката бе прекъснала, нямаше ли да му позвъни пак, щом има покритие? Правилно, добре, ще почака следващото позвъняване. Той поклати глава. Какво, по дяволите, му става? Внезапно се бе превърнал в смутен юноша, който се опитва да разчете знаците на първото си разочарование.

Рей се запита как ли е открила телефонния му номер. Всъщност нямаше значение. Само обаждането й бе от значение. Защо? Нямаше представа. Рей държеше телефона в ръка с желанието той да завибрира, провери батерията, за да се увери, че няма да се изтощи, провери и дали има покритие. Трогателно. Престани. Каси може да се обади, но може и да не се обади.

Ами ако не се обади?

Нима той искаше да се върне към… към какво? Алкохола и белите петна в паметта си?

Щом взе последния завой към дома си, помещаващ се в мазето — възрастните наемат мазета, за да плачат на глас — Рей тутакси спря. Пред дома му имаше четири полицейски коли.

Оох!

Сниши се зад телеграфния стълб. Още по-трогателно. Помисли си да изтича, но имаше ли смисъл? Освен това, ако Брум искаше да го арестува, щеше да го стори още преди десет минути.

Пак надникна. Неговият хазяин, пакистанец на име Амир Балок, стоеше пред къщата със скръстени на гърдите ръце. Рей предпазливо се приближи, като очакваше ченгетата да го заловят на мига. Нищо подобно. Те влизаха и излизаха от къщата с кутии в ръце.

Амир клатеше глава.

— Сякаш съм се върнал в старата си родина.

— Какво се е случило? — попита Рей.

Едно от ченгетата забеляза Рей и се приближи. На табелката бе изписано името му: „Хауард Додс“.

— Реймънд Ливайн ли сте?

— Да.

— Аз съм офицер Додс — каза и му подаде лист хартия. — Имаме заповед да претърсим жилището.

— Той живее само в мазето — изскимтя Амир.

— Заповедта е за цялата сграда — отвърна Додс.

Рей не си направи труда да прочете заповедта.

— Мога ли да ви помогна в търсенето?

— Не.

— Мога да ви дам паролите за компютъра, ако това ще улесни работата ви.

Додс се усмихна.

— Добър опит.

— Извинете?

— Някои пароли служат за изтриване или повреждане на файловете.

— Не знаех.

— Просто искате да помогнете, а?

— Ами — отвърна Рей, — така е.

— Оставете ни да си вършим работата.

Той се обърна и тръгна обратно към къщата. Рей хвърли поглед към хазяина си, чието лице бе придобило пепеляв цвят.

— Съжалявам, Амир.

— Имаш ли представа какво искат?

— Дълга история.

Амир се обърна към него.

— Аз ще загазя ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Имах неприятности в Карачи. Хвърлиха ме в затвора за шест месеца. Затова се преместихме тук.

— Съжалявам, Амир.

— Какво ще намерят?

— Нищо — отвърна Рей.

Беше убеден в това. Щяха да се поровят във фотографиите му, ала нищо нямаше да намерят. Той отново се върна в мислите си към онази нощ, към кървавите петна. Това бе картината, която никога не можеше да изтрие с помощта на алкохола — тя дори не избледняваше.

Но не бе съвсем вярно. Образът на Каси също нямаше никога да избледнее.

Сега Рей си спомни за онази странна снимка, която Брум му бе показал — на мъжа с обръсната глава и козя брадичка.

Не го разпозна, но се почувства така, сякаш светът се стовари върху него. Гърдите го заболяха. Той тръгна, като остави Амир самичък пред собствената му къща. За миг на Рей му се доплака. Опита се да си спомни кога за последно го бе правил, наистина се бе разплакал така, както му се щеше да се разплаче и сега. Спомни си само два пъти по време на целия си живот като възрастен мъж. Първият бе, когато умря баща му. За втори път се случи преди седемнайсет години в онзи парк.

Той тръгна към следващата пресечка. Там се намираше любимата му кръчма, ала не влезе в нея, дори не изпита желание. Рядко му се случваше. Копнееше за нещо друго — за онова, за което винаги копнееше и сега го осъзна — да се освободи от бремето.

Това звучеше тъй измамнически, толкова новаторско и като че ли терапевтично, че може би накрая, ако споделеше с някого истината за онази нощ, щеше да се почувства ако не свободен, то поне щеше да се отклони от разрушителния път, по който бе поел.

Може би тъкмо затова той бе изпратил на Брум онази фотография.

Въпросът обаче беше с кого да сподели. Докато се взираше в телефона в ръката си, отговорът му бе очевиден.

Мобилният не завибрира втори път, но какво от това? Тя бе направила крачката. Сега и той ще я направи.

Рей натисна бутона за набиране на съответния номер, видя на екранчето да се появява името „Меган Пиърс“ и постави слушалката до ухото си.