Харлан Коубън
Остани (3)

3

С дълбока въздишка детектив Брум се приближи към усамотената къща и позвъни на вратата. Сара отвори и с отсъстващ поглед в очите рече:

— Влезте.

Брум изтри краката си с глупав вид. Той свали стария си тренчкот и го прехвърли през ръката си. В къщата нищо не се бе променило през изминалите години.

Старомодната скрита светлина, белият кожен диван, старото разтегателно кресло в ъгъла си бяха все същите. Дори снимките върху полицата над камината не бяха сменени. От дълго време, поне от пет години, Сара държеше чехлите на съпруга си до старото кресло. Сега бяха изчезнали, ала столът си бе на мястото. Брум се запита дали изобщо някой го използва.

Сякаш къщата отказваше да се променя с времето, сякаш стените и таванът скърбяха и продължаваха да чакат. Или може би това беше някаква проекция. Хората се нуждаят от отговори. Нуждаят се от завършек. Брум знаеше, че надеждата е удивително нещо. Ала тя може и да те убива по малко всеки божи ден. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо на света.

— Пропусна годишнината — каза Сара.

Брум кимна с глава, ала все още не бе готов да й обясни защо.

— Как са децата?

— Добре.

Всъщност децата на Сара вече бяха пораснали. Сузи бе приета в „Бъкнел“. Брандън беше в гимназията. Когато баща им изчезна, откъснат насила от семейното огнище, и обичното му семейство повече не го видя, те бяха почти бебета.

Брум не успя да разреши този случай. Ала никога не го забрави. Не биваше да се въвлича лично. Знаеше го. Но се бе въвлякъл. Посещаваше продукциите по балет на Сузи. Бе помогнал на Брандън да се научи да хвърля бейзболната топка. За свой голям срам преди дванайсет години правеше компания на Сара в чашката и, ами да, бе останал цяла една нощ с нея.

— Как е новата работа? — попита я Брум.

— Добре.

— Сестра ти скоро ли ще идва?

— Да — въздъхна Сара.

Сара бе все още привлекателна жена. Покрай очите си имаше бръчици от типа „пачи крак“ и с годините резките край устата й бяха станали по-дълбоки. Стареенето се отразяваше благосклонно на някои жени. Сара бе от тях.

Беше се преборила и с рака. Преди двайсет и няколко години. Беше казала на Брум още на първата им среща и това стана в същата тази стая, когато той бе дошъл да разследва изчезването на съпруга й. Била диагностицирана, обясняваше му Сара, докато била бременна със Сузи. Ако не бил съпругът й, заяви му тогава Сара, тя нямало да оцелее. Искаше Брум да го разбере.

Когато й дали лоша прогноза, когато, подложена на химиотерапия, Сара непрекъснато повръщала, когато косата й окапала и тя погрозняла, когато тялото й започнало да се разпада, когато всички, в това число и Сара, загубили надежда — отново тази дума! — той, единствено той бил около нея.

Което отново доказвало, че нито объркаността, нито лицемерието на човешката природа могат да бъдат обяснени.

Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата, целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана.

Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него.

Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана загадка.

Брук вдигна поглед към нея.

— Това е добре — каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. — Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде.

— Да, страхотно е — отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под вратата. — Брум?

— Да?

— Говориш несъществени неща.

Брум сведе поглед към ръцете си.

— Просто се опитвах да бъда мил.

— Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш несъществени неща.

— Добро попадение.

— И така?

Въпреки всички уловки — светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата — Брум виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе изчезнал предишния ден — застинала във времето, очакваща завръщането му.

Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина.

— Намери ли…?

— Не.

— Тогава какво?

— Може и нищо да не е — отвърна Брум.

— Но?

Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и надникна в нейните излъчващи болка очи.

— Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън Флин.

Сара се смути.

— Кога, каза, е изчезнал?

— Също като… — Той млъкна. — Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг изчезнал — хоп! — и готово. Изчезнал без следа.

Сара се опита да обмисли думите му.

— Но… както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така?

Брум кимна.

— Понякога по свое собствено желание — продължи тя. — Друг път не. Но се случва.

— Така е.

— Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън Флин, също изчезва. Не виждам връзката.

— Може и да няма такава — съгласи се Брум.

Тя се приближи до него.

— Но?

— Но ето защо пропуснах годишнината.

— Какво означава това?

Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея.

— Денят, когато Карлтън Флин изчезна — каза той.

— Какво за него?

— Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари — точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти.

За миг Сара се слиса.

— Седемнайсет години от деня.

— Да.

— Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет или десет, но седемнайсет?

Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли.

Сара каза:

— Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат към някакъв модел?

— Направих го.

— И?

— Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети февруари — твоят съпруг и Карлтън Флин.

— За които бяхме сигурни? — повтори тя.

Брум изпусна дълбока въздишка.

— На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен жител — Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още един.

— И никой не беше намерен?

— Точно така.

Сара тежко преглътна.

— Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март.

— Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли — другите двама — Питър Бърман и Грег Уагман — биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен, или пък непрекъснато е на път…

— Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им — довърши изречението му Сара.

— Дори повече.

— Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари.

— Не е толкова просто — отвърна Брум.

— Защо?

— Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям модела на действие. Уагман например е от Бъфало — не е местен. Никой не знае къде и кога е изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през Атлантик Сити някъде през февруари.

Сара се замисли.

— Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години. Има ли още?

— И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в някои случаи теорията взема превес.

— Например?

— Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил обявен за изчезнал на седми февруари.

— Е, не е на осемнайсети февруари.

— Вероятно не.

— Може би става дума за месец февруари.

— Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да събирам доказателства.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди.

— Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора?

— Какво да забележат? — попита Брум. — По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път — не. Мнозина от тези мъже… е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е избягал с някоя — както се изрази самата тя — „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на семейството й.

Известно време и двамата мълчаха.

— А преди? — заинтересува се Сара.

Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита:

— Преди ли?

— Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми?

Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

— Не открих такова нещо — отвърна Брум. — Ако говорим за модел, то той започва със Стюарт.