Харлан Коубън
Остани (29)

29

Когато за първи път излезеш на Дъсчената пътека в Атлантик Сити, оставаш слисан от запуснатата, макар и оживена предсказуемост на всичко около теб. Аркади за скибол, сладки бухтички, щандове за хотдог, пица, миниголф, магазини за тениски, за сувенири — и всички натъпкани по съвършен начин сред огромни хотели и игрални казина, притежание на Рипли, колкото и невероятно да ви се струва! Музей (тук е изложен „презерватив“ от Нова Гвинея, използван, според надписа, „като украса и защита от насекоми“, да не споменаваме, че е служил и за начало на разговори) и парвенюшки нови молове. С една дума, Дъсчената пътека в Атлантик Сити е точно това, което очаквате и вероятно желаете: пълен гювеч.

Ала от време на време тя ви предлага изненада. Ако сте играли на играта „Монопол“, значи познавате географията, ала там, забутан в нишата, където Парк Плейс се среща с Дъсчената пътека, а мърлявата фасада на хотела казино на Боли, напомняща обикновена кръчма в Дивия запад, се извява зад него, там ще вадите мемориала от Корейската война, който за някоя и друга минута поне е в състояние да засенчи безвкусицата и да ви накара да се замислите.

Брум забеляза Рей Ливайн да стои до почти свръхестествената доминираща фигура — триметровата статуя на „Скърбящият воин“, дело на Томас Джей Уорън и Дж. Том Карило. Ръкавите на войника бяха навити, той държеше каската в дясната си ръка, но онова, което ви правеше впечатление, което ви караше да се спрете, бе начинът, по който бронзовата фигура гледаше надолу с очевидно скърбящ поглед, отправен към металните войнишки плочки, висящи от лявата му ръка. Виждате опустошението на храброто му хубаво лице, взиращо се в плочките на убитите му другари, преметнал пушка през рамо, докато камата все още стои прилепнала до бедрото му. Зад него група изтощени войници сякаш се материализираха от водната стена, като единият носеше на гръб ранения си или дори убит другар. До тях, под вечния огън, са гравирани имената на 822 граждани на Ню Джърси, убити или изчезнали в бойните действия.

Ефектът би бил отрезвяващ и навяващ размишления, но тук, сред скитниците и отрепките по Дъсчената пътека на Атлантик Сити, той имаше дълбок смисъл. Няколко секунди двамата мъже — Брум и Рей Ливайн — останаха да стоят, мълчаливо вперили взор във войнишките медальони, които скърбящият воин бе стиснал в ръката си.

Брум се придвижи малко по-близо до Рей Ливайн. Рей го усети, разбра, че е дошъл, ала не се обърна.

— Често ли идваш тук? — попита Брум.

— Понякога — отвърна Рей.

— И аз. Сякаш да подредя мислите си.

Туристите се разхождаха наоколо и проверяваха надписите на казиното за натрупания джакпот, както и евтиния бюфет. Повечето от тях не бяха виждали мемориала, или ако са го виждали, отклоняваха поглед встрани, сякаш някои бездомници просят милостиня. Брум разбираше. Те бяха дошли поради други причини.

Мъжете от стената, които се бяха борили и паднали за тяхната свобода, вероятно също щяха да разберат.

— Чух, че си се бил в Ирак през първата война — каза Брум.

Рей се намръщи.

— Не като войник.

— Като фоторепортер, нали? Опасно занимание. Чух, че имаш шрапнел в крака.

— Не е кой знае какво.

— Храбрите винаги говорят така. — Брум забеляза раницата на Рей и фотоапарата в ръката му. — И тук ли правиш снимки?

— Правех.

— Но вече не?

— Не. Вече не правя.

— Защо?

Рей сви рамене.

— Това е само камък и бронз. Никога не се променя.

— За разлика, да речем, от природата. Или, например, от нещата, растящи около руини. Там са по-интересните места за снимане, нали така?

За първи път Рей се обърна с лице към него. Брум забеляза, че не се бе бръснал. Очите му бяха изцъклени и кървясали. Меган му бе казала, че предишната нощ се е срещнала с бившия си любовник за първи път от седемнайсет години насам. Очевидно реакцията му е била да грабне бутилката, обичайно предположение за онези, които знаеха, че Рей Ливайн го правеше редовно.

— Детектив Брум, предполагам, че не ми се обадихте, за да ме питате за теориите ми по въпросите на фотографията.

— Може би причината е тъкмо тази. — Брум му връчи анонимната фотография на Карлтън Флин в парка. — Какво ще ми кажеш за това?

Рей я погледна и не каза нищо.

— Правена е от любител.

Върна я на Брум.

— Винаги сме толкова безмилостни критици на самите себе си, нали, Рей?

Рей мълчеше.

— И двамата знаем, че е твоя. Моля, не си прави труда да отричаш. Знам, че е твое дело. Знам, че си бил при развалините в деня, когато Карлтън Флин изчезна. Също така знам, че си бил там и преди седемнайсет години, когато изчезна Стюарт Грийн.

Рей поклати глава.

— Не и аз.

— Така е, Рей, ти беше. Меган ми разказа всичко.

Той се намръщи.

— Меган ли?

— Да, сега се казва така. Познаваш я като Каси. Тя е омъжена, знаеш ли? Каза ли ти го? А за двете си деца?

Рей мълчеше.

— Тя не искаше да те предава, ако това има значение за теб. Всъщност настоява, че си невинен. Каза, че си изпратил снимката, за да ни помогнеш. — Брум наклони глава на една страна. — Вярно ли е, Рей? Искаше ли да ни помогнеш да открием истината?

Рей отстъпи встрани от статуята и тръгна към танцуващите светлини в Светлинния фонтан. Понякога фонтанът, който е бил на това място близо сто години, танцуваше високо във въздуха, ала в момента водната струя едва се виждаше и бълбукаше само на пет-шест сантиметра височина.

— Има два начина, по които да реагирам на ситуацията — обади се Рей. — Първият е да поискам адвокат и да не кажа нито дума.

— Да, можеш да го направиш.

— Вторият е да разговарям с вас и да сътруднича с убеждението, че ще имам полза от това.

— Признавам, че предпочитам второто — отвърна Брум.

— Защото втората възможност е тъпа. Тя описва как човек като мен се замесва в кашата, но знаете ли какво? Ние се намираме в Атлантик Сити, така че възнамерявам да хвърля заровете. Да, аз направих снимката. Ходя в този парк веднъж в годината и правя снимки. Точно така.

— Дяволско съвпадение.

— Какво?

— Присъствието ти там в деня, когато са отвлекли Карлтън Флин.

— Бях там на осемнайсети февруари. Ходя в парка на всеки осемнайсети февруари, освен ако не съм заминал да прекарам известно време на запад.

— Какво му е специалното на осемнайсети февруари?

Рей се намръщи.

— Сега кой играе игрички? Разговаряли сте с Каси, значи знаете.

Така си е, каза си Брум.

— Нещо като поклонение, или какво?

— Нещо такова. Отивам. Сядам. Правя снимки. Размишлявам.

— Размишляваш ли?

— Аха.

— Само защото приятелката ти е избягала от там?

Рей не отговори.

— Защото, ако нямаш нищо против, Рей, в момента се държиш като ощипана мома. Гаджето ти те е оставило — и какво от това? Намираш си друга и продължаваш да живееш. Вместо това ти се връщаш на мястото, където тя те е изритала по прочувствения ти задник, и започваш да снимаш?

— Не ме е изритала.

— Така ли? Значи Меган е прекарала времето си под измислено име, с богатия си съпруг и двете си деца и е чакала да направиш кариера като папарак?

Рей се усмихна на думите му.

— Наистина звучи прочувствено.

— И така?

— И така, аз съм прочувствен — сви рамене Рей. — Наричали са ме и с по-лоши имена. Мога ли да ви помогна с нещо друго, детективе?

— Да се върнем седемнайсет години назад при развалините.

— Добре.

— Кажи ми какво се случи тогава.

Гласът на Рей стана тенекиен.

— Трябваше да се срещна с Каси. Видях Стюарт да лежи на земята. Помислих си, че е мъртъв, и избягах.

— И това ли е всичко?

— Аха.

— Не повика линейка, не му помогна?

— Не.

— Леле, Рей, колко си милозлив.

— Каси каза ли ви какъв беше Стюарт Грийн?

— Да, каза ми.

— В такъв случай разбирате. Дощя ми се да подскоча от радост, когато го видях. — Рей вдигна ръка. — Да, знам, че това ми дава важен мотив, но не аз го убих.

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Рей се обърна към него.

— Не съм се приближавал да проверя жизнените му показатели, ако това ме питате.

— Значи не си сигурен?

Рей се замисли.

— Има и друго, което бихте искали да разберете. Не за онази нощ, а за осемнайсети февруари.

— Продължавай.

— През онази нощ имах работа. След като направих снимките в парка.

— Работа ли?

— Аха. Бар мицва, като наемен папарак.

Брум поклати глава.

— Бляскава професия.

— Нямате представа колко. Знаете ли каква бе предишната ми професия? Голямото откриване на предприятие на „Форд“. Постлаха червен килим отпред и всеки трябваше да минава по него, а ние ги събрахме на едно място и ги фотографирахме, после те се опитаха да ги продадат на луксозните списания. Както и да е, когато напусках тържеството за бар мицва, бях нападнат. Някой открадна фотоапарата ми.

— Оплака ли се в полицията?

— Да, сякаш исках да пропилея цяла нощ за това. Но не там е въпросът. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж, но после се запитах как така са отмъкнали само фотоапарата ми, а не са се опитали да ми вземат поне портфейла.

— Може крадецът да е бързал.

— Може. Ала щом се прибрах, видях Карлтън Флин по телевизията. Тогава си спомних, че му направих снимка. Виждате ли, снимките бяха все още във фотоапарата ми, но имам специална връзка, която автоматично ги зарежда в компютъра ми на всеки десет минути. Ала крадецът не го знаеше.

Брум разбра накъде бие Рей.

— Значи си помислил, че може би целта на крадеца е била снимката?

— Възможно е.

— Затова си ми я пратил анонимно?

— Исках да помогна, но държах да не споменавате името ми по очевидни причини. Както казахте, фактът, че съм бил на местопрестъплението и при двата случая, е достатъчно подозрителен. А по лицето ви разбирам, че все още си остава подозрителен. Това е причината.

— Видя ли нападателя си?

— Не.

— Ръст, тегло, цвят на кожата, татуировки, каквото и да е?

— Нищо. Удариха ме с бейзболна бата. Паднах на земята. Искам да кажа, че се помъчих да не изпускам фотоапарата си, но уви — помня само това.

Рей го информира за целия инцидент, как е получил няколко удара, как се е борил да задържи фотоапарата си, как нападателят най-после е избягал.

— Ти беше ли пиян?

— Какво? Не.

— Защото доста пиеш, нали?

— Пълнолетен съм. Какво от това?

— Чух, че имаш бели петна. Вярно ли е?

Рей не си направи труда да отговори. Брум бръкна в джоба си и извади портрета на Стюарт Грийн с нанесените възрастови изменения по него, с обръснатата глава и козята брадичка.

— Може ли сега човекът да изглежда по този начин?

Щом Рей Ливайн зърна скицата, кървясалите му очи се разшириха.

Изглеждаше така, сякаш отново го бяха ударили с бейзболна бата.

— Кой, по дяволите, е този?

— Познаваш ли го, или не?

— Аз… Не. Искам да кажа… не, не е човекът, който ме нападна.

— Нали не си видял нападателя си?

— Не се правете на хитрец, Брум. Знаете какво говоря.

Брум вдигна портрета по-високо, почти го навря в лицето на Рей.

— Виждал ли си този човек?

— Не.

— Защо тогава физиономията ти е стресната?

— Не знам. Кой е той?

— Не се притеснявай.

— Стига глупости, Брум. Кой е той?

— Заподозрян. Или го познаваш, или не.

— Не го познавам.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Страхотно.

Брум отстрани скицата, като се чудеше как да възприеме реакцията на Рей. Дали не бе видял Стюарт Грийн? По-късно щеше да се върне отново към този въпрос. Време бе да промени малко посоката, да наруши равновесието му.

— Преди малко ти каза, че се качваш до развалините на мината за желязна руда на осемнайсети февруари всяка година.

— Не, не казах това. Не всяка година, а през по-голямата част от отминалите години.

— Правилно, така беше, забравих за годините, когато те е нямало тук. Имаш ли доказателства?

— Доказателства, че съм бил край руините през различните години на тази дата?

— Да.

— Нима са ми нужни?

— Шегуваш се.

— Разследвате убийства и отвличания. Мисля, че не съм в настроение да се шегувам с вас.

— Кой е споменал нещо за убийства?

Рей въздъхна:

— Леле, да не би някой да ви е подарил старите епизоди за Коломбо^[1]? Не ви хрумва, че познавам тази Каси, или как я нарекохте? Меган ли? Не ви хрумва, че знам, че е посетила Хари Сътън? Той бе убит, нали така? Пише го по вестниците.

— О! Честен отговор. Така че, нека престанем с игричките. Можеш ли да докажеш, че си правил снимки в парка — и Брум изписа кавички с пръсти във въздуха — през по-голямата част от годините на датата осемнайсети февруари?

Рей се позамисли.

— Всъщност мисля, че мога.

— Как?

— Снимките. Когато правя снимки, поставям датата върху тях.

— Не би ли могъл да ги нагласиш? Да ги направиш така, че да изглежда, сякаш си ги направил на друга дата?

— Честно казано, не знам. Накарайте експертите си да ги проверят. Може би можете да проверите и прогнозите за времето на тези дати, да видите дали е валял дъжд, или е паднал сняг. Все още не разбирам. Какво значение има кога съм бил там?

Много просто, макар че Брум не би го казал сега. Ако Рей Ливайн можеше да докаже, че е идвал на осемнайсети февруари — а не на Марди Гра — ще подкрепи твърденията си. Брум, разбира се, ще призове всички фотографи, за да разбере на кои други дати е бил в тази част на парка. Но това щеше да е само началото.

Краят приближаваше. Брум го усещаше. След седемнайсетгодишно преследване, търсене, присъствие в дневния ред на живота му, той до голяма степен се бе приближил до истината по този казус. Странно е, като си го помислиш. Всяка година — добре, през „повечето“ от годините — на осемнайсети февруари Рей Ливайн посещава парка и размишлява върху определен инцидент. Междувременно на същия този ден Брум посещаваше Сара Грийн, за да размишляват върху същия инцидент.

Освен това „да размишляват“ не беше точната дума, нали така?

От самото начало Брум бе обсебен от случая „Стюарт Грийн“. Докато останалите ченгета в града отминаваха този случай като още един любезничещ подлизурко, избягал от жена си с някаква си стриптийзьорка, Брум държеше на казуса тъй яростно, че сам се изненадваше. Да, фактът, че опозна семейството на Стюарт — Сара, Сузи и Брандън — му бе помогнал да фокусира вниманието си, но още тогава той бе осъзнал, че Сара се самозалъгва по някакъв начин, в тази тъжна, самотна къща нещата нямаше да се оправят, ако възлюбеният й съпруг се върнеше жив и здрав.

Всъщност още тогава Брум мислеше, че изчезването на Стюарт Грийн бе повече от онова, на което прилича, много повече, в него имаше нещо тъмно и зловещо, нещо извън границите на разбираемото. Сега той бе сигурен в това.

— Свършихме ли тук, детективе?

Брум провери мобилния си телефон. Голдбърг бе на път да му изпрати съобщение, когато получи повикването и направи необходимото. Той не желаеше Рей Ливайн да си тръгне към къщи преди него, за да не подправи или унищожи доказателствения материал.

— Снимката, която ми изпрати анонимно — не бе единствената, която си направил през този ден, нали така?

— Не, разбира се.

— Къде са останалите снимки?

— Вкъщи, в твърдия диск на компютъра, но аз ги запазвам и на облак.

— На облак ли?

— Така го наричат. Безопасно складиране. Като диск в небето е. Все едно изпращаш имейл до самия себе си. Получавам достъп до него от всеки компютър, щом разполагам с точния код.

Уха! — каза си Брум.

— В колата си имам лаптоп — каза той. — Имаш ли нещо против?

— Сега ли?

— Наистина би могло да ми помогне. Автомобилът ми е точно зад ъгъла.

Брум бе паркирал на Саут Мичиган авеню близо до дома на семейство Сизар.

Докато компютърът се зареждаше, Рей каза:

— Изпратих ви последната снимка. Щом на мястото дойде и друг човек, реших, че е време да тръгвам.

— Значи това е единствената снимка на Карлтън Флин?

— Точно така.

— И на другите фотографии няма нито един човек?

— Правилно. Преди това мястото бе само мое.

Компютърът се съживи. Брум го подаде на Рей. Слънцето блестеше и се отразяваше в монитора, така че двамата се вмъкнаха в колата.

Брум наблюдаваше хората, които излизаха от казината. Винаги го правеха по един и същи начин — залитаха, с една ръка засенчваха очите си и дълго премигваха.

— Видя ли някого на връщане? — попита Брум.

— Не, съжалявам.

Рей влезе в Интернет и отиде на сайта на Мак Уеб. Написа на клавиатура името и паролата, щракна върху някакви папки, а после отново подаде лаптопа на Брум. Имаше осемдесет и седем снимки. Той започна с последната, със снимката, която Рей му бе изпратил анонимно. Внезапно нещо му хрумна. Първите няколко фотографии бяха от онези, които хората наричаха живописни пейзажи, ала нещо в композицията им му навяваше тъга. В повечето случаи фотографиите с пейзажи те карат да копнееш за дълги разходки на открито и усамотение сред природата. Ала тези тук бяха силни, самотни, потискащи — доста интересно, като се имаше предвид, че такова е било настроението и намерението на фотографа.

Брум продължаваше да щрака върху снимките. Незнайно по каква причина, в главата му отекна мелодията на песента „Кон без име“: „Имаше треви и птици, скали и разни нещица“.

Това доста добре сумираше всичко. Брум се бе надявал да намери, какво точно? Сам не знаеше. Ключ към загадката. Ала видя само сладникави, но все пак творчески направени и вълнуващи фотографии на мястото, където един мъж бе загубил сърцето си — а други бяха загубили… какво?

— Бива те — откликна Брум.

Рей не отговори.

Сега Брум почти предусети как кумулативният ефект от работата на Рей започва да го изхабява. Почти привършваше разглеждането на снимките, когато нещо грабна погледа му.

Брум се спря.

— Можеш ли да го увеличиш?

— Разбира се. Просто натисни „контрол“ и „+“.

Фотографията бе една от първите, които Рей бе направил този ден, и то от различни ъгли, така че може би този факт обясняваше всичко. Разбира се, на снимката се виждаха дървета, голямата скала и коминът на старата пещ, ала оттук на Брум му се стори, че може да види и нещо друго, нещо зад руините на стария комин, който бе като фон на снимката. Той щракаше, като увеличаваше и непрекъснато приближаваше образа. За щастие качеството на снимката бе отлично, така че изкривяванията бяха съвсем леки.

Брум усети как сърцето му се надига към гърлото.

Рей погледна иззад рамото му.

— Какво е това?

Брум се приближи още малко. Иззад комина нещо се показваше. Беше зелен металик на цвят с черен гумен край. Брум можа да различи само петнайсетина сантиметра от него. Но това му бе достатъчно.

След завършването на гимназиалното си образование, през лятото, той бе работил в една компания, така че макар да виждаше само дръжката, той добре разбра какво се показва там.

— Ръчна вагонетка — рече Брум. — Някой е скрил ръчна количка близо до мястото, откъдето са изчезвали хората.